— Трябва да й се смени памперсът, като приключиш, ще се видим отново в дневната.

— Я, стига! Не сменям лайняни памперси.

След като от няколко седмици се грижеше за бебето, това си беше чиста лъжа, но ако пък смяташе, че той ще го направи, и тя на свой ред жестоко се лъжеше. Когато Мат най-накрая беше успял да избяга от Ужасната Женска Къща, си беше обещал, че никога вече няма да сменя памперси, да погледне отново кукла Барби и да върже коса на опашка. Това момиче тук показваше характер и той реши да улесни задачата й.

— Ще ти дам пет долара.

— Десет. Предварително.

Ако не беше в такова отвратително настроение, може би щеше и да се разсмее. Улицата поне я беше научила да отстоява интересите си с известна доза нахалство. Той извади портмонето от джоба си и й подаде парите.

— Като свършиш, ела в колата. И вземи и нея.

Челото й се набразди и за миг тя приличаше повече на обезпокоена майка, отколкото на намусена тийнейджърка.

— Имаш ли детска седалка?

— Приличам ли ти на човек, който се занимава с детски седалки?

— Трябва да сложиш детето в детска седалка, така е по закон.

— А ти си полицайка, така ли?

Тя вирна глава.

— Тя си има седалка — в Мабел. Уинибагото. Санди го нарече Мабел.

— Майка ги няма ли кола?

— Два месеца преди да умре дилърът си я прибра обратно и тя движеше с Мабел.

— Страхотно.

Нямаше намерение да я пита как Санди се беше сдобила с раздрънканата каравана. Вместо това се опита да си представи как ще побере тийнейджърката и бебето в двуместния си мерцедес. Имаше само един отговор. Нямаше да може.

— Дай ми ключовете на Мабел.

Виждаше я как се колебае дали може да мине и този път с някой умен отговор, но явно мъдро реши, че този път няма да се получи.

С ключовете в ръка той излезе навън, за да се запознае с Мабел. След това прибра от мерцедеса клетъчния си телефон, както и вестника, който до този момент не беше успял да разгърне.

Наложи му се да се наведе на влизане в караваната, която иначе беше просторна, но не дотолкова, че да побере почти двуметров човек. Мат се настани зад кормилото и набра номера на свой приятел, лекар от Питсбърг, който да му посочи най-близката лаборатория, както и кои са необходимите документи, нужни, за да се вземе кръвна проба и от децата. Докато чакаше да го свържат, се зачете във вестника.

Като повечето журналисти и той се опитваше да чете между редовете на новините, но нищо необичайно не се наби в очите му. Имаше земетресение в Китай, избухнал автомобил в Близкия изток, прения по повод бюджета в Конгреса и пак размирици на Балканите. Почти най-долу на страницата беше разположена снимка на Корнелия Кейс с поредното болно дете на ръце.

Макар да не беше от редовно следящите изявите на Корнелия Кейс, на всяка следваща своя снимка тя му се струваше по-слаба. Първата дама имаше невероятни сини очи, но те все повече изглеждаха твърде големи за лицето й. Освен това едни красиви очи не можеха да прикрият факта, че жената зад тях, човекът, се губеше. Изпъкваше единствено отличният политик, програмиран от баща й.

Докато Мат беше в „Байлайн“, там бяха подготвили няколко напудрени материали за Корнелия — за фризьора й, за модния й вкус и за това как тачи паметта на съпруга си — почти пълни глупости. При все това изпитваше съчувствие към нея. Убийството на брачния партньор би превърнало в мрачно щастливото изражение на всяко лице.

Споменът за едногодишното му пребиваване в таблоидната телевизия го накара да се намръщи. Преди това беше журналист във вестник в Чикаго, един от репортерите, с чието мнение в най-висша степен се съобразяваха, но после беше плюл на репутацията си, за да спечели куп пари, които впоследствие беше открил, че не му е интересно да харчи. Сега единственото, което искаше от живота, беше да изчисти петното от името си.

За Мат идоли бяха не журналистите от елита и покритите с лаврови венци, а онези, които дори чукайки с два пръста по старите си пишещи машини „Ремингтън“, бяха успявали да сътворят дълбоко разтърсващи истории. Мъже със здрава закалка като него самия. Докато беше работил за „Чикаго стандарт“, неговият стил не се беше отличавал с нищо фрапантно. Употребяваше несложни думи и кратки изречения, за да опише хората, с които се беше срещал, и техните грижи. Читателите бяха свикнали да разчитат на него, че ще им каже нещата открито. Сега се беше впуснал в странстване, което да го изведе до момент, в който да докаже, че е способен отново да си върне репутацията.

Странстване! Звучеше му толкова архаично. Странстването беше приоритет на рицарите, не на хулиган от Града на стоманата, позволил си да забрави кое е най-важното в живота.

Бившият му шеф от „Стандарт“ му беше казал, че може да се върне на старата си работа, но по тона му можеше да се съди, че не е особено очарован от подобна възможност, и на Мат не му се искаше да се появи там като просител и натрапник. Сега просто се скиташе из страната, търсейки нещо, за което да се залови. Където и да спреше — в малък или голям град — си купуваше вестник, разговаряше с хората и душеше наоколо. Макар засега да не се бе натъкнал на нищо, знаеше точно какво търси — семенцата на история, достатъчно голяма, за да му върне репутацията.

Тъкмо беше приключил с разговорите по телефона, когато вратата се отвори и Уинона се изкатери в караваната с бебето на ръце, облечено в жълто гащеризонче с апликация на агънце, но с боси крачета. На едното му глезенче беше татуиран знакът на мира.

— Санди е дала бебето си да го татуират?

Уинона го простреля с поглед, от който можеше да се разбере, че го смята за напълно неподготвен за живота.

— Това не е истинска татуировка, а изтриваща се. Не знаеше ли, че има и такива?

Сестрите му бяха вече големи, когато се разрази модата на изтриващите се татуировки, слава богу.

— Разбрах, че не е истинска — излъга той. — Просто не го смятам за подходящо за едно бебе.

— На бебето това му харесва. Така изглежда страхотно.

Уинона внимателно разположи бебето в детската седалка, привърза го с коланите, след което се отпусна на пасажерското място до шофьора.

След няколко опита двигателят най-сетне показа признаци на живот. Мат поклати глава в знак на възмущение.

— Това тук е пълен боклук.

— Хайде, без грубости.

Тя вдигна краката си, обути в сандали с дебели подметки, върху напречната дъска по протежение на предното стъкло.

Той погледна в огледалото за обратно виждане на Мабел и се облегна назад.

— Нали знаеш, че аз не съм истинският ти баща?

— Притрябвало ми е.

Е, край на страховете му, че тя може и да се е заредила с някакви сантиментални фантазии по отношение на него. Докато излизаше на улицата, си даде сметка, че не знае нито нейното истинско име, нито на бебето. Беше виждал копие от удостоверенията им за раждане, но не се бе загледал по-настрани от реда, в който беше посочено неговото име. Вероятно нямаше да му се зарадва, ако я наречеше Уинона.

— Как ти е името?

Последна дълга пауза мълчание.

— Наташа.

За малко да се разсмее. В течение на три месеца сестра му Шарън се беше опитвала да накара всички да я наричат Силвър.

— Да бе, да!

— Така искам да се казвам — озъби му се тя.

— Не те попитах как искаш да се казваш. Попитах как ти е името.

— Щом искаш да знаеш, Луси е. И го мразя.

— Нищо лошо не виждам в това име.

Как точно да стигне до лабораторията, беше попитал служителката от регистратурата й, затова сега уверено насочи караваната към магистралата.

— На колко точно години си?

— Осемнайсет.

Той я простреля с хулиганския си поглед.

— Е, добре, на шестнайсет.

— На четиринайсет си, а говориш като трийсетгодишна.

— Като знаеш, защо питаш? Знаеш и че съм живяла със Санди. Да не очакваше да съм нещо по-различно?

Мат усети прилив на симпатия заради опърничава нотка в гласа й.

— Е, добре, съжалявам. Майка ти беше… Санди беше забавна, секси и остроумна, безкрайно безразсъдна и безотговорна. Тя беше своеобразна — приключи той неубедително.

Луси подсмръкна.

— Тя беше пияница.

Отзад бебето взе да хленчи.

— Идва й времето за хранене, а пък свършихме запасите.

Страхотно! Точно това му трябваше в момента.

— На каква храна е?

— Поредният номер каша и разни глупости в бурканчета.

— Ще отидем да напазаруваме, след като си свършим работата в лабораторията.

Писъците на недоволство, разнасящи се отзад, ставаха все по-настойчиви.

— Как й е името?

Отново пауза.

— Бът24.

— Пак ме майтапиш, така ли?

— Не съм аз тази, която й е дала това име.

Мат извърна глава назад към русолявото, розовобузесто бебе с кръгли като близалки очища и прилични на ангелски устенца, после пак към Луси.

— Очакваш да повярвам, че Санди е нарекла бебето си Бът?