Карън Монинг - Проклятието на черната луна

Вселената пищеше в протест, когато бариерите се срутиха и световете се сблъскаха. После нощта се изпълни с друг вид писъци и аз се свих назад и се стопих в сенките, уплашена от тях, но още по-уплашена да включа светлините си, защото получих отговор на втория ми въпрос: Не, Ънсийли не бяха освободени от техния затвор. Те пристигаха сега, галопиращи по мрачен вятър, духащ от хоризонта, който беше изграден от материята на кошмарите. Водени от Смърт, Мор, Глад и Война?

Те дойдоха.

Гледах как идват.

Тези, които нямаха имена, извращенията; тези, които бяха дефектни, но все пак живи; тези, които гладуваха и никога не можеха да бъдат заситени; тези, които мразят вечно, чиито нужди са нетърпими, техните изкривени крайници и психопатски сънища; тези, които познаваха само една радост – ловът и убийството, нектарът от прах и пепел.

Рееха се над главата ми, високо над града – огромна тъмна вълна, която се простираше от единия край на хоризонта до другия, заличавайки небето. Те пищяха, виеха и тръбяха победата си – свободни, свободни, свободни за първи път от почти един милион години! Свободни в свят, топлен от слънце, населен с милиарди силни, биещи сърца, гъмжащ от живот, пращящ от секс, наркотици, музика и несметни красоти, забранени за тях от цяла вечност.

Те дойдоха. Дивият лов. Крилатите носеха своите братя в човки и нокти, и в други неща, които не се поддават на описание, избликнали от своя леден ад, глазирайки света с хлъзгав, блестящ, сребрист скреж по пътя си.

Оттеглих се в камбанарията. Дъхът ми кристализираше в горчиво студения въздух.

После се оттеглих още и се промъкнах на долната платформа. Оттам пропълзях в килера, направих си място между кофите и парцалите и затворих вратата.

С изтръпнали от студа пръсти накъсах тениската си в бледото сияние на една лампа, натъпках парчета от нея във всеки потенциално издайнически процеп, а после включих всичките си лампи от глава до пети, докато не изпълних малката стая със светлина.

С туптящо сърце и широко отворени от ужас очи се примъкнах в един ъгъл, свих колене под брадичката си, поставих кобура с Копието на пода до мен и започнах дългото бдение до зори.

Това беше втората най-дълга нощ в живота ми. Най-дългата предстоеше.

Запълвах времето, като подбирах най-добрите си спомени и ги съживявах в ярки подробности. Двете години, когато с Алина бяхме заедно в гимназията; семейното ни пътуване до остров Тайби, момчето, което срещнах там и което ми даде първата истинска целувка сред вълните, където родителите ми не можеха да ни видят; купона за завършването ми; прощалната забава на Алина, преди да тръгне за Ирландия.

Тишината дойде много преди зората.

Беше абсолютна. Часовете от пет до седем бяха толкова неземно тихи, че имах чувството, че килерът ми е бил сполетян от някакво космическо бедствие; че светът на Фае е победил в битката за правото да съществува точно на моята географска ширина и дължина, а аз и парцалите сме били захвърлени Другаде. Нямах представа точно къде може да се намира това Другаде, но в седем и двайсет и пет, в мига на изгрева беше все още толкова съвършено тихо, че когато положих ръка на бравата, ми хрумна, че може да отворя вратата във вакуума на открития космос.

Това определено щеше да опрости нещата.

Щях да съм мъртва и вече нямаше да се тревожа какво може да донесе денят.

Ако отворех вратата, трябваше да изляза навън. Не исках. Килерът ми беше удобен, безопасен и по всяка вероятност забравен. Какво щях да намеря навън? Как щях да се измъкна от града? Какво съществуваше отвъд границите на Дъблин? Бяхме ли загубили части от света снощи в една свръхестествена битка на световете? Беше ли Ашфорд, Джорджия, все още там, където се предполагаше да е? А бях ли аз? Къде щях да отида? На кого щях да се доверя? В голямата картина на нещата намирането на Шинсар Дъб внезапно изглеждаше дребен проблем.

Открехнах вратата, зърнах долната платформа и въздъхнах с облекчение. С неприязън и педантично внимание, закрепих обратно кобура. Ънсийли маршируваха в кръвта ми агресивно. Щеше да продължава така с дни и аз щях да се страхувам от Копието през цялото време. Подадох се от килера. След щателен оглед наоколо, за да съм сигурна, че нито една Сянка не се е настанила тук през нощта, изключих лампите си и се качих в камбанарията.

Щом стъпих на каменния свод, въздъхнах още веднъж облекчено.

Градът изглеждаше почти същият. Сградите стояха. Не бяха изгорени или разрушени и не бяха изчезнали. Дъблин може да беше поизносен, официалната рокля скъсана, чорапът с бримка, токчето счупено, но беше неглиже, не беше мъртъв и можеше един ден отново да е изпълнен с крак и бликащ от енергия.

Нямаше никакво движение – нито пешеходно, нито автомобилно. Градът изглеждаше изоставен. Следи от бунтовете замърсяваха улиците – от обърнати коли до отпадъци и тела, но нито хора, нито Фае мърдаха там долу. Почувствах се като последния човек, който е останал жив.

Нямаше и включени светлини. Проверих мобилния си телефон. Нямаше обхват. До падането на нощта трябваше отново да се свра на безопасно място.

Гледах града, докато не се съмна напълно и слънцето не обагри улиците, покрити със счупено стъкло. През последните четиридесет и пет минути никой и нищо не беше помръднало. Изглеждаше сякаш пехотинците Ънсийли бяха изстъргали човешкия живот от Дъблин и бяха продължили. Съмнявах се, че Сенките са си отишли. Виждах зеленина в покрайнините на града. Вероятно се бяха угощавали, докато първите лъчи на утринта ги бяха принудили да се оттеглят в скритите си пукнатини и процепи.

Благославях съдбата, която ме беше вдъхновила да направя моя МакОреол. Изглежда, щеше да бъде съществена част от опазването ми жива за известно време. Невъзможно е да стоиш в светлината, когато няма светлина, в която да стоиш.

На първо място в дневния ми ред беше да намеря батерии и да натъпкам раницата си с тях. На второ беше снабдяването с храна. На трето място се чудех дали Баронс все още може да ме открие по татуировката в основата на черепа ми в свят, който се беше слял с този на Фае и дали това беше добро или лошо. Щеше ли В’лане да дойде да ме търси? Бяха ли оцелели шийте зрящите? Как беше Дани? Не смеех да позволя на мислите си да се обърнат към дома.

Преди да намеря телефон, който да работи и да мога да се обадя, нямаше да се затруднявам допълнително с тези страхове.

На върха на нестабилната стълба свалих кобура и го пуснах долу, в ъгъла до вратата. Ако стълбата поддадеше, нямаше да падна върху собственото си копие.

Спуснах се бавно и внимателно и започнах да дишам нормално едва когато стигнах до долу. Бях изяла всички Ънсийли, които бях нарязала и затворила в буркани. Чувствах се по-сигурна, когато имах запаси в мен. Исках повече. Нуждаех се от повече. Кой знае какви битки можеше да ме чакат днес?

Грабнах ремъка на кобура, плъзнах го през рамо и пристъпих напред през вратата с килната настрани глава. Ослушвах се за гласове, за движение и за всякакви признаци на опасност. Църквата беше зловещо тиха. Вдишах, възползвайки се изцяло от усилените ми от Ънсийли сетива. Имаше странен аромат във въздуха, който не можех да определя. Привличаше ме и все пак... ме тревожеше. Миришеше сродно... но не съвсем. Мразех, когато сетивата ми на шийте зрящ не работеха. Мразех да не знам дали точно зад ъгъла не ме чака някое Фае в засада.

Движех се крадешком напред и добавих четвърта точка в дневния си ред – нови обувки. Маратонки. Ботушите рядко са създавани за тихо движение, а моите не бяха.

Спрях по средата на преддверието. Отляво имаше широко мраморно стълбище, покрито с килим, което се спускаше до високите двойни врати на църквата.

Отдясно беше входът за олтара. Дори зад затворените му врати можех да подуша вътрешното светилище, лекия наситения аромат на тамян и онзи другия, неуловим пикантен мирис, който ме тревожеше и ме озадачаваше. В неясната светлина на смълчаната сутрин белите врати на стаята за молитва сякаш блестяха с мека, неизречена покана.

Можех да завия вляво, да се отправя по дъблинските улици или да свърна вдясно и да отделя няколко минути, за да разговарям с един Бог, с когото не бях говорила много в живота си. Слушаше ли днес? Или беше поклатил глава, беше събрал Инструментите на Творението и се беше отправил към някой по-малко оплескан свят снощи? За какво щях да говоря? Колко измамена се чувствах от смъртта на Алина? Колко бях ядосана, че съм сама?

Обърнах се наляво. На улицата имаше по-лесни чудовища, с които да се справя.

На върха на стълбището ме прогори похот, изпепели волята ми и събуди в мен екзотична, мъчителна сексуална нужда.

Този път я приветствах.

– В’лане! – възкликнах и дръпнах рязко ръката си от копчето на дънките. Усещах го извън църквата. Той се движеше към мен по тротоара, нагоре по външните стълби, готов да влезе. Беше ме намерил. Хванах се, че благодаря на Бога, с когото току-що бях отказала да говоря.

Вратите се отвориха и бях заслепена от слънчева светлина. Зениците ми се свиха до върха на карфица. В рамката на входа косата на В’лане проблясваше в дузина отсенки на злато, бронз и мед. Изглеждаше като ангел на отмъщението по начин, по който Баронс никога нямаше да успее да изглежда. Ето я онази необичайна миризма, която ме приканваше и объркваше. Носеше се от кожата му. Винаги ли е мирисал така? Може би го усещах сега, защото сетивата ми бяха усилени от Ънсийли?