Нямаше отговор.

Голямо парче торта падна от тавана и се размаза на пода.

Беше почти непокътнато, само малко раздърпано.

Въздъхнах, взех вилица и го изчегъртах в една чиния.

Беше обяд на следващия ден, когато се измъкнах от леглото, разчистих алармата против чудовища пред вратата и я отворих.

Отвън ме чакаха термос с кафе, плик с понички, ключове от кола и бележка. Отвъртях капачката на термоса, отпих от кафето и разгънах бележката.

Госпожице Лейн,

Бих предпочел да се присъединиш към мен в Шотландия тази вечер, но ако настояваш да помогнеш на старата вещица – ето ключовете, както поиска. Преместих я заради теб. Червената, паркирана пред вратата. Обади се, ако размислиш! Мога да пратя самолет до четири следобед.

КЗ

Отне ми минута да разгадая инициалите. Константен Задник. Усмихнах се.

– Извинението се приема, Баронс, ако е ферарито.

Беше.


Шестнадесет


Лиминален[12] е очарователна дума. Времената могат да са лиминални. Здрачът е преход от ден към нощ. Полунощ е процеп между днешния и утрешния ден. Дните на равноденствие, на слънцестоене и на Нова година са прагове.

Лиминално може да е и състоянието на съзнанието. Например, в онези моменти между съня и събуждането, познати още като хипнагогия, по време на които човек може да мисли, че е напълно буден, но всъщност да е активно зает със сънуване. Това е времето, в което много хора получават конвулсивни движения или за чувството на физическо падане.

Местата могат да са лиминални. Летищата, пълни с хора, които постоянно идват и си отиват, но никога не остават. Хората също могат да са лиминални. Тинейджърите като Дани са временно заседнали между детство и зрялост. Измислените герои често са лиминални същества, първообрази, които възсядат два свята, като обозначават или пазят прагове, или пък са физически разделени от две състояния на съществуване.

Междинността е определителна характеристика на лиминалното. Преддверие е друга. Лиминалното не е нито тук, нито там, а съществува между един миг и следващия, балансирано в тази пауза, в която преминаващото още не е това, което ще стане след миг. Лиминалното време е магическо, рисковано, преизпълнено с възможности... и опасности.

Денят на Хелоуин се влачеше цяла вечност, въпреки че бях спала до обяд. Имах да убия само четири въшливи часа преди четири, когато щях да напусна града, за да се отправя към манастира, но дори те минаваха безкрайно бавно.

Обадих се на Дани още щом станах. Тя беше развълнувана, че ще отида, и ми каза, че е предвидено ритуалът да започне в шест и петнайсет.

– Е, какво представлява той? Много монотонно пеене и чудатости? – попитах.

Тя се засмя и каза, че е почти така. Трябвало да се рецитират заклинания и да бъде платен десятък, така че Кълбото да може да бъде отворено и неговата Фае същност да бъде освободена, за да усили стените. Попитах що за десятък е това и тя започна да увърта. Чудех се дали Роуина планираше да използва моята кръв или нещо подобно. Не бих го сметнала за невъзможно.

Обадих се на Крисчън и той каза, че всичко върви по план. Чичовците му били започнали друидските ритуали в зори, въпреки че Баронс щеше да се присъедини към тях по-късно през деня.

Обадих се на татко и говорихме дълго за коли, за работата ми и за обичайните леки неща, които съставляват разговорите ни напоследък. Мразех Баронс, задето беше използвал Гласа, за да го вкара в тази безгрижна апатия, и в същото време му бях благодарна.

Ако татко днес ми беше казал едно наполовина дълбоко или проницателно нещо, щях да избухна в сълзи и да му разкажа всичките си проблеми. Това е мъжът, който беше целунал всяка моя цицина или контузия, която някога съм имала, дори въображаемите, когато бях малка и исках лепенка „Принцеса Жасмин“ или просто да бъда гушната и приласкана, докато седя в скута му.

След известно време поисках да чуя мама. Последва дълга пауза и се боях, че тя няма да слезе до телефона. Но тя вдигна и не мога да ви опиша радостта от това да чуя гласа ù за първи път от месеци.

Въпреки че подбираше думите си с нехарактерна нерешителност, тя беше разбираема, с чиста глава и очевидно не натъпкана с лекарства. Татко каза, че все още лесно се уморява, затова проведох къс и мил разговор, като ù споделях само хубави новини: Работата ми беше невероятна, имах страхотен работодател, който ми беше дал повишение, надявах се да направя книжарница, когато се върна у дома, правех точни планове да завърша колеж и да получа образование по бизнес и не, нямаше да успея да се върна за Деня на благодарността, но да, щях да се опитам да се върна за Коледа.

Необходими лъжи. Сега разбирам. Почти можех да усетя как Алина стои зад мен и кима с глава, докато повдигах духа на майка ни. Всеки път, щом телефонът ми беше звънял в Ашфорд, Джорджия, и сестра ми ме беше карала да се смея и да се чувствам обичана и в безопасност, тя е стояла в Дъблин и се е чудела дали ще бъде жива на следващия ден.

След като затворих, се зарових в поничките и пуснах произволен списък с песни на моя айпод. „Да почукаш на вратата на Рая“[13] беше първа, последвана от „Не се страхувай от жътваря“. Изключих го.

Не помня какво правих до три. Мисля, че прекарах много време седнала пред огъня и взирайки се в него.

Лиминалното е гадно. Не можеш да го стиснеш с ръце и да го оформиш. Не можеш да накараш полунощ да дойде по-бързо, да пораснеш по-скоро или да избегнеш междинността. Можеш само да висиш там и да ги преживееш.

Взех душ, сложих грим и зализах косата си назад в къса конска опашка. Пъхнах се в черни дънки, тениска, пуловер, ботуши и яке. Грабнах раницата си и сложих моя МакОреол вътре. Щях да стоя навън до късно. Прибрах Копието в кобура под мишницата, на кръста си сложих два къси ножа в каниите на Баронс, които бях отмъкнала от витрина горе, и се заредих с нарязани Момчета-носорози – бурканчета в джобовете и найлонови пликове в ботушите. Закопчах ремъците с вградени лампи около китките и глезените си. Дори пъхнах шишенце светена вода в предния джоб на дънките ми. В този град никога не знаеш какво се задава. Както казват у дома, бях въоръжена за мечка. За всякакъв вид.

Слязох долу, погледнах през прозореца, а после отново, като се зачудих дали не съм изгубила представа за времето. Когато се бях качила горе, беше ясно и студено по онзи ветровит начин, характерен за началото на ноември. Сега, в четири без петнайсет, навън беше почти тъмно. Докато бях сушила косата си, се беше развилняла буря. Още не валеше, но вятърът беше силен и изглеждаше сякаш всеки момент може да рукне като из ведро.

Взех ключовете от колата и огледах книжарницата, за да съм сигурна, че не забравям нещо.

Докато погледът ми се плъзгаше из четириетажната стая, потреперих от внезапен мрачен страх, че може никога повече да не видя „Книги и дреболии Баронс“. Бях заобичала и моя магазин така, както обичах града. Дървените подове блестяха под аплиците и стенните лампи. Книгите бяха подредени по местата си. Рафтът за списания беше прясно зареден. Камините бяха изключени. Диваните и столовете бяха подканващо и уютно подредени. Стенописът над мен се губеше в сенките. Някой ден щях да се покатеря там горе и да видя какъв е. Магазинът беше подреден и тих, натъпкан с измислени светове, които да бъдат изследвани, готов за работа и очакващ следващия си клиент.

Отправих се към задната врата.

Щеше да ме чака да се върна утре, когато стените щяха да бъдат силни, а аз щях да имам още една година, за да разбера как стоят нещата. Щях отново да спазвам работното време и да се заема с плановете си да направя уебсайт и да опиша в каталог редките издания горе. Без повече отлагане.

Но точно сега един италиански жребец ме чакаше, риеше с копита и пръхтеше. Ферарито отзад ме викаше по име. Имах два часа път до мястото, на което отивах. И това беше лиминално време и аз щях да се наслаждавам на всяка минута от него.


Седемнадесет


Минах дванайсет преки.

Моят край на града до Мрачната зона беше опустял като военна зона. Вече знаех защо.

Улиците на двеста метра източно от КДБ бяха толкова задръстени с хора и Ънсийли, че нямаше никаква надежда автомобилният трафик да се разреди. Повечето Фае бяха в пълно човешко Обаяние, опитваха се да подбудят размирици и успяваха.

Хората от Гарда си проправяха път между тях и настояваха за ред с вдигнати палки. Има достатъчно недоволни младежи в Дъблин (и във всеки град, ако става на въпрос), че дори малка яростна тълпа може да се възпламени и да се пръсне като горски пожар.

Особено на Хелоуин, когато, скрити зад по-добри маски, излизат всички изроди.

Докато гледах, неколцина от Гарда, които всъщност бяха Ънсийли с Обаяние, започнаха ожесточено да налагат група младежи с палките си, вбесявайки тълпата. Други Ънсийли започнаха да трошат витрини на магазини, да плячкосват и да окуражават другите да взимат каквото искат. Извиках на няколко хлапета, които бързаха да се присъединят към врявата. Изглежда, никой не знаеше за какво е бунтът, нито пък му пукаше. Боях се да приближа от страх да не повредят колата. Или мен.

Жлъч се надигна в стомаха ми от компресираното множество на Фае. Поне Шинсар Дъб не беше наоколо, за да ме извади от строя. Тълпата се увеличаваше и си помислих, че възможността да се озова по средата във ферари беше нещо наистина много лошо. Върнах назад, набързо обърнах и подкарах, доволна, че съм тръгнала няколко минути по-рано.

Измъкнах карта на града от раницата си и включих вътрешното осветление. Бурята все още не беше започнала, а облачната покривка беше превърнала деня в нощ цял час по-рано, отколкото очаквах.