Изживях пътуването си до дома, докато държах този билет.

После се обадих и се опитах да върна билета. Най-доброто, което можеха да направят, беше да пренасочат средствата срещу такса към бъдещ полет на мое име.

– Мислиш ли, че щях да избягам? – попитах го по-късно вечерта. Баронс все още беше там, където беше. Бях му позвънила от мобилния телефон.

– Не бих те обвинил, ако го направиш. Щеше ли да заминеш, ако бях взел двупосочен билет?

– Не. Боя се, че нещо може да ме проследи. Отказах се от идеята да си ида у дома много отдавна, Баронс. Някой ден ще отида. Когато е безопасно.

– А ако такъв момент не настъпи никога?

– Трябва да вярвам, че ще настъпи.

Последва дълго мълчание. Книжарницата беше толкова тиха, че можеше да се чуе как пада игла. Бях самотна.

– Кога се връщаш у дома? – попитах.

– У дома ли, госпожице Лейн?

– Трябва да наричам някак това място – бяхме водили този разговор и преди, докато стояхме в едно гробище. Бях му казала, че ако домът е там, където е сърцето, моето е на два метра под земята. Вече не беше така. Сега сърцето ми беше вътре в мен, с всичките му надежди, страхове и болки.

– Почти свърших. Ще се върна утре – и линията се раз-падна.

* * *


Три сутринта.

Скочих в леглото.

Сърцето ми туптеше. Нервите пищяха.

Мобилният ми телефон звънеше.

– По дяволите! – сопна се Дани, когато отговорих. – Спиш като шебана мъртва там. Звъня ти от пет шебани минути.

– Добре ли си? – попитах аз, потръпвайки. Отново бях в онова студено място. Мрачните останки от съня се изплъзваха, но студът оставаше.

– Погледни през прозореца, Мак!

Скочих от леглото, грабнах Копието и забързах към прозореца.

Спалнята ми, също като предишната, която Баронс съсипа, е в задната част на сградата, така че мога да гледам уличката от прозореца и да следя Сенките.

Дани стоеше там долу в тясната пътека от светлина между книжарницата и гаража на Баронс, мобилният телефон беше стиснат между ухото ù и едно кльощаво рамо, а тя се хилеше към мен. Сенките я гледаха гладно от местата си в мрака.

Беше облечена с дълго черно кожено яке, което беше сякаш извадено направо от филм за вампири и ù беше малко голямо в раменете. Докато гледах, тя плъзна нещо дълго и с цвят на алабастър, блестящо и красиво изпод него.

Ахнах. Това можеше да бъде само Мечът на Светлината.

– Хайде да сритаме малко приказни задници! – засмя се Дани, а погледът в очите ù изобщо не беше като на тринайсетгодишна.

– Къде е Роуина? – изритах долнището на пижамата и пъхнах крак в чифт дънки, а зъбите ми тракаха. Мразя сънищата за Студеното място.

– Ро замина някъде със самолет днес следобед. Не можеше да вземе Меча с нея. Аз се измъкнах. Искаш да говорим или искаш да убием малко Ънсийли, Мак?

Тя шегуваше ли се? Това беше мокрият сън на Шийте зрящите. Вместо да седя тук, да мисля, да говоря, да проучвам, аз можех да изляза и да направя нещо. Затворих телефона, сложих две тениски под пуловер и яке, скочих в ботушите, грабнах моят МакОреол по пътя и го закопчах, като ми се искаше да имах един и за нея. Нямаше значение. Ако се окажехме на тъмно място, щях да се лепна за нея като лепило.

Свалихме осемдесет и седем Ънсийли онази нощ.

После изгубихме бройката.


Петнадесет


Прекарах по-голямата част от деня преди Хелоуин в разчистване след празненствата от предишната нощ. За разлика от последиците след купоните у дома, в Джорджия, остатъците от безгрижно добро забавление в Дъблин не бяха лепкави пластмасови чаши, огризки от полуизядени пици и фасове, пуснати в бирени бутилки, а мъртви чудовища и части от тела.

Проблем: когато убиеш Фае, то спира да излъчва Обаяние и противно на нелепото вярване на попкултурата, телата не се разпадат. Те остават тук, в нашия свят, идеално видими за всички. В удоволствието да убивам, забравих за телата. Дани също ги забрави. Не беше като да са станали видими за мен, след като умрат. За мен те винаги са били видими.

От сутрешните новини научих, че кино реквизити били изложени по страховит начин около Дъблин. Гумени чудовища от снимачната площадка на някаква местна продукция на филм на ужасите били подредени като пакост и хората не трябвало да се тревожат, а да се обадят на Гарда. От там били назначили хора за почистването... ъ... за прибирането им.

Телефонът ми се раззвъня, преди репортажът да е свършил. Беше Роуина.

„Почисти ги, скапана идиотка!“

Аз закусвах.

– Току-що казаха, че от Гарда са поели грижата за тях – измърморих с пълна уста, предимно за да я ядосам. Но бих си помислила същото. Трябваше да почистя, и то бързо. Бях засрамена от себе си, че не бях осъзнала какво правя.

– Оставила ли си следа от трупове, която може да бъде проследена до теб?

Трепнах. Вероятно.

– Не знаех, че ти пука, Ро – казах хладно.

– Беше ли Дани с теб снощи? – попита тя.

– Не.

– Направила си всичко това сама?

– Ъ-хъ.

– Колко?

– Изгубих бройката. Повече от сто.

– Защо?

– Писна ми да не правя нищо.

Тя мълча няколко мига, после:

– Искам те в манастира за ритуала утре.

Едва не се задавих с хапка от хрупкавата коричка на кифла. Това беше последното, което очаквах да каже. Бях се подготвила за дълга сметка от много провали и обмислях да ù затворя, преди да има възможност да започне. Сега се радвах, че не го направих.

– Защо?

Последва нова дълга пауза.

– Има сила в големия брой – каза тя накрая. – Ти си могъща Шийте зряща – „Независимо дали ми харесва, или не“ остана неказано, но се носеше във въздуха.

И тя като МакКелтърови се опитваше да си осигури на разположение цялата сила, която можеше да намери.

Аз, така или иначе, мислех, да се натрапя. Чувствах се привлечена да се бия редом с тях. Ако им предстоеше борба, исках и аз да съм там. Не чувствах подобна нужда да се присъединя към МакКелтърови. Предполагам, кръвта говори. А сега имах покана.

– По кое време?

– Церемонията започва точно час след залез слънце.

Нямах нужда да се съветвам с календара, който висеше горе в стаята ми, за да знам, че слънцето утре щеше да изгрее в седем и двайсет и три и да залезе в шестнайсет и петдесет и четири. Природата ме управлява по начини, по които никога преди не го е правила. Нямам търпение да видя отново дългите, ярки дни на лятото и не само заради любовта ми към слънцето. Тези къси мрачни дни на есента и зимата ме плашат. Двайсет и втори декември – зимното слънцестоене, ще бъде най-краткият ден в годината и ще има седем часа, двайсет и осем минути и четиридесет и девет секунди дневна светлина. Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и девет и ще залезе в шестнайсет и осем. Това дава на Сенките петнайсет часа, трийсет и две минути и единайсет секунди да излязат и да играят. Повече от двойно, отколкото получават хората.

– Кога ще знаем със сигурност дали е подействало?

– Скоро след като отворим Кълбото – каза тя, но не звучеше сигурна. Беше изнервящо да чуя съмнение в гласа на Роуина.

– Ще си помисля – това беше лъжа. Със сигурност щях да бъда там. – Какво ще има за мен?

– Това че питаш такова нещо, само подсилва мнението ми за теб – и тя затвори.

Довърших кифлата и кафето си, после се отправих навън, за да помета трохите и да държа чудовищата далеч от моята врата.

Тъпчех трупове на Ънсийли в кофи за боклук, криех ги в изоставени сгради и дори успях да натъпча два в бетона на една строителна площадка, докато работниците бяха в почивка за кафе.

Завлякох тези, които бяха най-близо до книжарницата, в съседната Мрачна зона. Дори на ярка дневна светлина ми беше трудно да се принудя да отида там. Усещах Сенките във всички посоки, пулсиращия мрак на техния ненаситен, ужасен глад. Къде отиваха? Дали се вмъкваха в малките тъмни дупки на тухлите и ме гледаха? Дали се плъзваха под земята? Дали се скупчваха в тъмните ъгли на рухналите сгради? Колко малки можеха да станат? Можеше ли някоя да се крие в празната кутия от кола, улучила точния ъгъл, за да избегне светлината? Никога не бях ритала кутиите и нямах намерение да започвам сега.

Улиците бяха странно пусти. По-късно щях да открия, че рекордно количество хора се бяха обадили, че са болни последните два дни преди Хелоуин. Бащи взимаха отдавна отлаганите си свободни дни. Майки задържаха децата си от училище без някаква причина. Мисля, че нямаше нужда да си Шийте зрящ, за да усетиш напрегнатото очакващо затишие във въздуха, да чуеш далечното барабанене на мрачни подкови в тревожния вятър, които идваха по-близо, по-близо.

По-близо.

Нарязах и затворих в бурканчета нов запас Ънсийли, докато бях навън. Очаквах Джейни преди дни, но реших, че може би ефектът продължава по-дълго при обикновени хора.

На връщане към книжарницата се отбих в бакалията, за да взема няколко неща, после в пекарната, откъдето взех поръчката, която бях направила вчера.

После застанах под струята на горещия душ, за да изстържа следите от мъртви Ънсийли. Къпех се гола, ако не броим кобура на бедрото ми, който бях започнала да нося, за да мога да си служа и с двете ръце и да не се налага да си мия косата само с едната.

До полунощ Баронс не се беше появил и се чувствах раздразнена. Беше казал, че ще бъде тук. Разчитах на това, когато планирах какво ще правя.

В един бях разтревожена. До два бях сигурна, че няма да се появи. В три и петнайсет му се обадих. Той вдигна на първото позвъняване.