– Престани моментално, госпожице Лейн!

– Не мога – изгъгнах в чашата си какао, за да не може да види лицето ми.

– Опитай по-силно!

Изсумтях силно, потреперих и спрях.

– Не бях неин любовник от... известно време – предложи той, като ме гледаше внимателно.

– О, я не се ласкай! Не плачах за това.

– Тогава защо?

– Не мога да го направя, Баронс – казах кухо. – Ти я видя. Не мога да взема... това... това... нещо. Кого заблуждаваме?

Взирахме се в пламъците известно време, дълго след като какаото ми вече го нямаше.

– Какво беше усещането за теб? – попитах накрая.

На лицето му се изписа горчива усмивка.

– През цялото време, докато я търсех, си казвах, че аз ще съм изключението. Че аз ще бъда този, който ще може да я докосне. Да я използва. Че аз ще остана незасегнат. Бях толкова сигурен в себе си. Казвах ти: „Само ме заведи близо до нея, госпожице Лейн“, убеден, че просто ще я пъхна в торбата. Е, грешах – той се засмя, но звукът беше като остро излайване. – Аз също не мога да я докосна.

– Не можеш? Или няма?

– Улучи разликата. Иронично, но перфектното определение е: След като я взема, вече няма да желая това, заради което искам да я притежавам. Бих загубил всичко, за да постигна нищо. Не съм човек, който се упражнява в безсмислици.

Е, поне вече нямаше да се тревожа дали Баронс или В’лане ще вземат Книгата преди мен. В’лане не може да я докосва, защото е Сийли, а Баронс не би я докоснал, защото е достатъчно умен, за да осъзнае, че с каквато и цел да я е искал, тя щеше мигновено да бъде пожертвана от всеобсебващата природа на Звяра.

– Нас ли преследваше? – попитах.

– Не знам – каза той. – Със сигурност изглеждаше така, нали?

Сгуших се по-дълбоко в одеялата.

– Какво ще правим, Баронс?

Той ме изгледа мрачно.

– Единственото, което можем, госпожице Лейн. Ще запазим шибаните стени.


Четиринадесет


Когато отключих предната врата в четвъртък сутринта, за да отворя книжарницата (пример колко отчаяно исках да съм нормално момиче в нормален свят), инспектор Джейни ме чакаше.

Отстъпих назад, за да го пусна, затворих вратата, после с въздишка, осъзнала абсурдността на действията си, отново включих знака ЗАТВОРЕНО. Не бях нормална и светът не беше нормален, а аз нямаше да постигна нищо като се преструвам. Време беше да изоблича собствения си блъф. Книжарницата ми даваше временна утеха, на която нямах право. Трябваше да съм неспокойна, трябваше да съм уплашена. Страхът е мощен мотиватор.

Отведох инспектора да седне близо до огъня и взех мокрото му палто.

– Чай? Ъ... имам предвид обикновен чай.

Той кимна и седна.

Донесох му чаша Ърл Грей, седнах срещу него и отпих от моя чай.

– Каква двойка сме само! – каза той и започна да духа в чашата си, за да охлади чая.

Усмихнах се. Определено бяхме странна двойка. Струваше ми се, че е минала цяла година от деня, в който ме завлече в управлението, и месеци, откакто ме заговори с картите на входа.

– Има лоши страни – казах, като имах предвид яденето на Ънсийли. Той знаеше. Точно за това беше дошъл.

– Не е ли така с всичко?

– Прави Ви суперсилен, но Фае не могат да бъдат убити, Джейни. Не можете да се биете с тях. Трябва да сте доволен, просто че ги виждате. Ако се опитате да ги нападнете, те ще разберат, че знаете, и ще Ви убият.

– Колко силен ще стана? Колкото един от тях?

Обмислих тази идея. Не знаех и му го казах.

– Значи би могло?

Свих рамене.

– Независимо от това, не можете да ги убиете. Те не умират. Безсмъртни са.

– Защо мислите, че имаме затвори, госпожице Лейн? Не ни е позволено да убиваме и серийните убийци.

– О! – примигнах. – Никога не съм мислила да ги затварям. Не съм сигурна, че нещо би могло да ги задържи – освен затвора на Ънсийли, изтъкан от нишките на Песента на Сътворението. – Те Пресяват, забравихте ли?

– Всички ли?

Беше отбелязал още нещо полезно. Никога не бях виждала Момчета-носорози да Пресяват. Предполагах, че е възможно само най-могъщите Фае да имат тази способност – принцовете и единствените по рода си, като Сивия мъж.

– Не си ли струва да се опита? Може би ние, нисшите хора, можем да им поднесем няколко изненади. Докато Вие вършите вашата работа, други може да вършат тяхната. По улиците се носи слух, че се задава нещо лошо. Какво става?

Разказах му за Хелоуин и за стените, и какво ще се случи, ако се срутят.

Той постави чашата и чинийката си на масата.

– И бихте ме оставила да изляза навън беззащитен?

– Има и други лоши страни. Не съм сигурна, че знам всичко, но едната е, че ако бъдете ранен с някое от безсмъртните оръжия, Вие ще... – описах му смъртта на Малуш. Разлагащата се плът, загниващите телесни части.

– Колко такива оръжия има по света, госпожице Лейн?

– Две – колко далеч беше стигнал! От отхвърлянето на липсващи части от картите до това да говори толкова небрежно за хранене с чудовища и безсмъртни оръжия.

– У кого са?

– У мен и у някой друг.

Той се усмихна леко.

– Ще рискувам.

– Пристрастяващо е.

– Преди пушех. Щом успях да откажа цигарите, мога да откажа всичко.

– Мисля, че някак променя човека – бях съвсем сигурна, че яденето на Ънсийли беше причината да мога да се доближа до Шинсар Дъб. С много неща относно яденето на Мрачни Фае не бях наясно, но нещо беше накарало Книгата да ме възприема като... очернена, разредена.

– Лейди, Вие ме променихте повече от ранен инфаркт. Стига шикалкавене! Без повече обаждания, забравихте ли?

Не исках повече обаждания. Нямах желание да знам къде е Книгата, освен за да я избягвам.

– Не ми дадохте друг избор, когато ми отворихте очите – каза инспекторът грубо. – Длъжница сте ми.

Огледах лицето му, раменете, ръцете му. Колко далеч бях стигнала! Отвъд представата, че той е враг и пречка за моя прогрес, аз видях един добър човек, който седеше в магазина ми и пиеше чай с мен.

– Съжалявам, че Ви накарах да го ядете! – казах.

– А аз не – каза той категорично. – Предпочитам да виждам лицето на врага, вместо да умра сляп.

Въздъхнах.

– Ще трябва да се връщате на всеки няколко дни. Не знам колко време трае.

Отидох до гишето и претършувах чантата си. Той прие бурканчетата малко алчно според мен. На лицето му се четяха погнуса и нетърпеливо очакване. Чувствах се като доставчик на наркоман. Чувствах се като майка, която кара детето си да се изправи срещу опасностите на първи клас. Трябваше да направя нещо повече, отколкото да опаковам обяда му и да го кача на автобуса. Трябваше да му дам съвет.

– Тези, които приличат на носорози, са наблюдатели на Фае. Те шпионират, а напоследък по някаква странна причина се занимават и с комунални дейности. Мисля, че тези, които летят, хващат деца, но не съм сигурна. Летят точно над раменете им. Има едни фини и красиви, които могат да влязат в теб. Наричам ги Вкопчвачи. Ако видите такъв да идва към вас, бягайте като от дявола! Сенките ще Ви погълнат на мига, в който се препънете в някоя Мрачна зона. През нощта трябва да стоите на светло... – стоях на вратата и продължавах да викам след него. – Започнете да носите фенерчета непрекъснато! Ако Ви хванат в мрака, сте мъртъв.

– Ще се справя, госпожице Лейн – той се качи в колата си и подкара.

В единайсет бях в Пунта Кана, вървях по плажа с В’лане в златист бански с ламе (аз, не В’лане; натруфено, знам; той го избра) с яркорозов саронг.

Бях освободила името му на вятъра и го бях призовала скоро след като Джейни си тръгна. Отчаяно се нуждаех от отговори, а нямах и нищо против малко слънце. Бях мислила за стените цяла нощ и по-голямата част от сутринта. Колкото повече знаехме за тях, толкова по-добри бяха шансовете ни да ги укрепим. Най-сигурният източник на информация беше един Фае принц, който беше сред най-доверените хора на кралицата и който не е пил от Котела дълго, дълго време.

Той настоя първо да научи последните новини за Шинсар Дъб. Разказах му, като скрих факта, че Баронс беше с мен, за да избегна потенциалното мерене на мъжки атрибути. Казах му, че няма смисъл да продължавам да я преследвам точно сега, защото нямам представа как да я доближа и след като той също не можеше, нямаше как да я отнесем на кралицата. Докато го казвах, ми хрумна един въпрос, който беше толкова очевиден, че не можех да повярвам как не съм се сетила за него преди.

– Ти каза, че кралицата може да я докосне, така че защо тя не я търси сама?

– Тя не смее да напуска света на Фае. Наскоро беше нападната и това силно намали силите ù. Враговете ù в смъртния свят са твърде многобройни. Тя избяга от двора и потърси убежище и закрила в едно древно място в нашия свят, на което има силна магия. Тя вярва, че там ще може да пресъздаде Песента. Никой, освен неколцина, на които тя има пълно доверие, не може да проникне на това място. Тя трябва да бъде пазена, МакКайла. Няма друга, която да застане на нейно място. Всички принцеси изчезнаха.

– Какво е станало с тях? – в една матриархална линия това беше катастрофа.

– Тя ги прати да търсят Книгата, заедно с другите, и оттогава никой нито ги е виждал, нито ги е чувал.

И те мислеха, че аз мога да го направя? Щом Фае принцесите не можеха да се изправят срещу многото опасности, какви шансове имах аз?

– Има нещо, което не разбирам, В’лане. Стените на Ънсийли затвора са били вдигнати преди стотици хиляди години, нали?