– Да не казваш, че ù е направил и Книгата? Но защо?

– Търпение, човеко! Аз разказвам тази приказка. Експериментите на краля продължавали. Минавали еони. Той създал още... отклонения. С времето, от което имаме в изобилие, те започнали да се подобряват, докато някои от тях станали толкова красиви, колкото всяко Сийли. Родили се членовете на кралското семейство, принцове и принцеси. Мрачни съответствия на Светлите. И като истински господари, те искали това, което им се полага по право – власт, свобода да идват и да си отиват, власт над по-нисшите същества. Кралят отказал. Тайната била необходима част от неговия план.

– Но някой отишъл при кралицата – предположих. – Някой от Ънсийли. – Да. Когато тя научила за измяната му, се опитала да му отнеме властта, но той бил твърде силен и бил научил твърде много. Не Песента, но друга мелодия. По-мрачна. Те се били ожесточено, пращайки армиите си една срещу друга. Хиляди Фае умрели. В онази епоха сме имали много оръжия, не само няколкото останали. Светът на Фае повяхнал и потъмнял. Небесата се обагрили с кръвта на нашия вид. Самата планета, върху която живеехме, заплакала от срама ни и се разпукнала от край до край. Но те продължавали да се бият, докато той взел Меча, а тя Копието и кралят убил кралицата на Фае.

Вдишах рязко.

– Кралицата е мъртва?

– И Песента умряла с нея. Тя била убита, преди да успее да определи приемничката си и да предаде същината. Когато тя умряла, кралят и всички Ънсийли изчезнали. Преди да умре била успяла да завърши стените на затвора и с последния си дъх изрекла заклинанието, което да ги удържи. Тези Ънсийли, които се изплъзнали от радиуса на заклинанието, били гонени от Сийли и убити.

– Е, къде се вмества Книгата във всичко това?

– Книгата не била предназначена да бъде това, което е. Била създадена като акт на изкупление.

– Изкупление? – повторих. – Имаш предвид за това, че е убил кралицата?

– Не. Изкуплението на краля било към наложницата му. Тя се изплъзнала от Сребрата и отнела собствения си живот. Тя толкова намразила това, в което се бил превърнал кралят, че го напуснала по единствения начин, по който можела.

Потръпнах, смразена от мрачната приказка.

– Казват, че кралят полудял и когато лудостта му най-накрая стихнала, погледнал на мрачното кралство, което бил създал, с ужас. В нейна чест той се заклел да се промени. Да стане водач на расата си. Но знаел твърде много. Знанието е сила. Необятното знание е необятна сила. Докато го имал, неговата раса нямало да му се довери. Бил наясно, че няма да го пуснат близо до Котела на забравата, а дори да го пуснат, биха го унищожили в мига, в който пие от него. Затова създал мистична Книга, в която излял цялото си мрачно знание. Освободен от него, той щял да я пропъди в друг свят, където никога да не бъде намерена и използвана за вреда. Щял да се върне при хората си като техен Сийли крал, да моли за прошката им и да ги поведе към нова ера. Фае щели да станат патриархат. Ънсийли, разбира се, щели да бъдат оставени да изгният в затвора си.

– Значи това е Книгата! – възкликнах. – Част от самия мрачен крал! Най-лошата част!

– През еоните тя се променила, както всички неща на Фае, и станала нещо живо, много различно от това, което била, когато я създал кралят.

– Защо кралят не я унищожил?

– Той бил направил... как го казвате?... свой двойник, който му бил равен и когото не можел да победи. Боял се, че някой ден двойникът може да победи него. Кралят изхвърлил Книгата и за дълго време тя била изгубена.

Зачудих се как ли се е озовала в ръцете на Шийте зрящите. Не попитах. Ако В’лане не знаеше, че е била там, не исках аз да съм тази, която му е казала. Той презираше Роуина и можеше да реши да я накаже, а тогава щяха да пострадат и другите Шийте зрящи.

– Защо кралицата я иска? Чакай малко! Ако кралицата е мъртва, коя е Авийл?

– Една от многото, които дойдоха после и се опитаха да водят расата ни. Тя я иска, защото се вярва, че някъде в целия ù мрак Книгата съдържа ключа към истинската Песен на Сътворението, която е изгубена за расата ми от седемстотин хиляди години. Кралят е бил близо, много близо. А само с живи нишки от тази Песен Ънсийли ще могат да бъдат затворени отново.

– А Даррок? Той защо я иска?

– Вярва глупаво, че може да овладее силата ù.

– Баронс?

– Същото.

– И трябва да вярвам, че ти си различен? Че небрежно ще предадеш цялата тази сила на кралицата без нито една мисъл за себе си? – сарказмът пропи в думите ми. В’лане служеше само на себе си.

– Забравяш нещо, МакКайла. Аз съм Сийли. Не мога да докосна Книгата. Но тя може. Кралицата и Кралят са единствените двама от расата ни, които могат да докосват всички Светини – Сийли и Ънсийли. Ти трябва да се сдобиеш с Книгата, да ме призовеш и аз ще те придружа до кралицата. Само ние имаме надежда да пресъградим стените, ако паднат. Не старата жена, не Даррок, не Баронс. И ти като мен трябва да дадеш доверието си на кралицата.

* * *


Беше тъмно, когато се върнах масажирана, епилирана и с направени маникюр и педикюр. На входа на книжарницата ме чакаха дузина червени рози с дълги дръжки, увити в хартия и подпрени на вратата. Наведох се да ги взема, после се изправих в осветения вход и затърсих картичка.

„Помогни ми да я намеря и ще ти върна сестрата! Откажи и ще ти отнема това, което цениш най-много!“

Виж ти, всичките ми ухажори се обаждаха днес. Имаше предплатен мобилен телефон, затъкнат в листата, на който чакаше съобщение: „Да или не?“ Номерът за изпращане беше скрит. Можех да му изпратя отговор, но не можех да се обадя.

– В’лане? – дойде гласът на Баронс иззад мен.

Поклатих глава и се зачудих какво „ценях най-много“. Беше ме страх да мисля за него.

Усетих електричеството на тялото му зад мен, когато се пресегна и взе картичката от ръката ми. Той не се подмести и аз трябваше да преборя подтика да се облегна на него и да потърся утеха в силата му. Щеше ли да ме обгърне с ръце? Да ме накара да се почувствам сигурна, дори само за миг и дори ако това беше заблуда.

– А, старата заплаха „това, което цениш най-много“ – промърмори той.

Обърнах се бавно и погледнах нагоре към него. Тялото му се стегна и той вдиша рязко. След миг докосна бузата ми.

– Такава оголена болка – прошепна.

Обърнах лицето си в дланта му и затворих очи. Пръстите му се провряха през косата ми, обгърнаха главата ми и забърсаха дамгата. Тя се затопли от докосването му. Ръката му се стегна в основата на черепа ми и стисна и той ме повдигна бавно на пръсти. Отворих очи и беше мой ред да вдишам рязко. Не човек. О, не, не този мъж!

– Никога не ми я показвай отново! – лицето му беше студено, твърдо, гласът му още по-студен.

– Защо? Какво ще направиш?

– Това, което е в природата ми. Влизай вътре! Време е за урока ти.

След като получих още една лоша оценка, с Баронс започнахме да обикаляме улиците.

Не бях получавала сведения от Джейни след последното му обаждане преди четири нощи. Четях вестниците всяка сутрин. Ако разпознавах визитката на Шинсар Дъб, а бях съвсем сигурна, че я разпознавам, тя скачаше на нова жертва всяка нощ. Знаех какво прави добрият инспектор. Чакаше своя „чай“.

Аз чаках божествено вдъхновение да ме порази всеки момент и да ми покаже пътя на кого да вярвам и какво да правя. Не се съмнявах, че Джейни ще получи това, което искаше, преди мен.

Грешах.

Занимавахме се с това почти шест часа, карахме нагоре-надолу, пробивахме си път през града с вайпъра. След толкова много нощи познавах всяка улица, всяка странична уличка, всеки паркинг. Знаех местонахождението на всеки магазин и на всяка бензиностанция, които работеха от здрач до зори. Не бяха много. Престъпността може да не задържаше купонджиите у дома (пияните и самотните са трудни за удържане, знам го от опита си като барман), но определено караше притежателите на дребен бизнес и техните служители да затварят доста преди падането на нощта.

Натъжавах се като гледах как Дъблин заковава прозорците си. Миналата нощ открихме Мрачна зона от две преки, която не беше на картата ми, като минахме през нея. Оплаквах всеки новозатъмнен квартал като лична загуба, като няколко сантиметра от косата ми или по-скучна дреха. И двамата с този изпълнен с крак град се променяхме.

Обикновено, докато ловувахме, караше Баронс, в случай че изгубя контрол върху основните си двигателни функции, но ставаше все по-трудно да го отклоня от сблъсък с Книгата, затова тази вечер настоях аз да карам.

Той беше противен пътник. Даваше ми посоки, които пренебрегвах, но беше по-добре от алтернативата. Снощи, когато едва не се сблъскахме с Книгата, се престорих, че внезапно имам отчаяна нужда да използвам тоалетната (единствената отворена бензиностанция беше тази, в която заредихме, а тя беше в обратната посока) и той ме беше изгледал изнервящо. Допусках, че става подозрителен. Все пак и той можеше да чете вестниците. Тази сутрин престъплението беше на по-малко от километър от мястото, където го бях накарала да обърне снощи. Той не знаеше, че радарът ми ставаше по-силен, но не се съмнявах, че накрая ще събере две и две.

И така аз карах, сетивата ми на Шийте зрящ бяха засилени докрай, очаквайки и най-лекия гъдел, за да мога ловко да обърна колата, когато се случи нещо напълно неочаквано.

Шинсар Дъб изскочи на радара ми и се движеше право към нас.

С изключително висока скорост.

Завъртях рязко вайпъра, а гумите запушиха по паважа. Нищо друго не можех да направя. Баронс ме изгледа остро.

– Какво? Усещаш ли я?

О, каква ирония! Той мислеше, че обръщам колата към нея.