Един ден дори се бях убедила да хвърля кърпата, да дам на Роуина Копието и да се присъединя към Шийте зрящите. Блазнеше ме не само това, че има безопасност в големия брой, а и възможността да прехвърля смазващата отговорност за вземане на решения на Великата повелителка. Ако светът впоследствие се сгромолясаше в ада, поне аз щях да се отърва. Това беше Мак, която познавах. Никога не съм искала да командвам. Исках за мен да се грижат. Как се озовах в тази каша и как стана така, че аз бях тази, която трябваше да се грижи за всички останали?

За щастие, докато Роуина върне обаждането ми, вече бях дори още по-кисела, тя беше както винаги арогантно заядлива, бързо бяхме изпаднали в една от нашите безизходни ситуации и разумът ми се беше върнал. Престорих се, че съм се обадила само да проверя дали е получила Кълбото, след като тя не беше там, когато го бях оставила. „Ако се обаждаш и очакваш благодарности, няма да получиш никакви от мен“ – беше се сопнала тя и беше затворила, което ми напомни многото причини, поради които не можех да я понасям.

Всеки ден задрасквах още едно квадратче в календара и трийсет и първи октомври наближаваше.

Спомнях си предишни Хелоуини, приятелите, купоните, веселбата и се чудех какво ще ми донесе тази година.

Номера? Или лакомства?

О, да. Нещо трябваше да се направи.

В сряда по обяд бях в един спа център в „Св. Мартин“ и ми правеха масаж – последният подарък на В’лане от какъвто и наръчник „Срещи с хора“ да четеше. Изобщо не беше чудно, че губех всякаква представа за реалността. Чудовища, хаос и масажи... Боже!

Когато свърши, се облякох и бях придружена до частна стая за хранене в хотела, където В’лане ме посрещна на тераса с изглед към океана. Той дръпна стол и ме настани на маса с ленена покривка, отрупана с изискан кристал и още по-изискана храна. Мак 1.0 щеше да изпитва много неща: щеше да бъде поласкана, кокетна, в стихията си. Аз изпитвах само глад. Взех нож, набучих една ягода и я изядох от острието. Можех да използвам и Копието, но както обикновено то беше изчезнало в момента, в който В’лане се появи. Чувствах се по-гола без него (или може би по-скоро напълно облечена). Ако имах избор, бих предпочела да мина през комплекса както майка ме е родила, ако по този начин щях да запазя Копието.

През последните няколко дни, когато се срещахме, В’лане беше в съвсем човешка форма, силно заглушен. Той също се опитваше да подходи с добро. По ирония, колкото повече двамата с Баронс се опитваха да бъдат мили, толкова по-малко вярвах и на двамата. Много глави се извръщаха, когато Фае принцът се появяваше на обществените места, на които ме водеше. Дори когато беше изключен, жените го зяпаха с прегладнели очи.

Зарових се в угощението с жар, трупайки в една чиния ягоди, ананас, омар, късчета раци, бисквити и хайвер. Твърде дълго живеех на пуканки и пакетирана супа.

– Какво точно е Шинсар Дъб, В’лане, и защо всички я искат?

Клепачите на В’лане се спуснаха надолу и той погледна встрани. Беше човешки поглед, потаен, замислен, сякаш сортираше някакъв източник на информация, опитвайки се да реши колко да сподели, ако изобщо сподели нещо.

– Какво знаеш ти, МакКайла?

– Буквално нищо – казах. – Какво... има в нея... което всички толкова искат? – беше трудно да мисля за нея като за книга, пълна с информация, когато запечатана в ума ми беше тъмната форма на Звяра без никакви страници.

– Как изглеждаше, когато я видя? Книга? Древна и тежка, обкована с ремъци и ключалки?

Кимнах.

– Виждала ли си създанието, в което се превръща? – той се взря в лицето ми. – Виждам, че си. Пропуснала си да ми кажеш това.

– Не мислех, че е важно.

– Всичко, което засяга Шинсар Дъб, е важно. Какви легенди разказват за нашия произход хората, Шийте зрящ?

Беше сигурен знак, че е недоволен, щом ме нарече по титла, а не по име. Казах му малкото, което бях научила от Ирландската книга на нашествията.

Той поклати глава.

– Скорошна история, възмутително погрешна. Ние сме тук от много по-дълго време. Знаеш ли историята на краля на Ънсийли?

– Не.

– Тогава не знаеш кой е той.

Поклатих глава.

– Трябваше ли?

– Кралят Ънсийли някога беше крал на Светлината, консорт на кралицата и Сийли. В началото имаше само Сийли.

Хвана ме. Бях прикована. Това беше истинско Фае знание направо от Фае. Нещо, което се съмнявах, че някога бих намерила в архивите на Шийте зрящите.

– Какво стана?

– Какво е станало във вашата Райска градина? – присмя се той. – Каквото става винаги. Някой иска повече.

– Кралят? – предположих.

– Кралската линия е матриархална. Кралят има закърняла власт. Само кралицата знае Песента на Сътворението.

– Какво е Песента на Сътворението? – бях чувала за нея от Баронс и бях виждала отпратки в книгите, които четях, но все още не знаех какво е.

– Невъзможно е да го обясня на закърнялото ти съзнание.

– Опитай! – казах сухо.

Той отново престорено вдигна рамене.

– Тя е живот. Тя е това, от което произлизаме. Тя е основната сила да създава и да унищожава, в зависимост как се използва. Тя изпява в съществуване... промяна.

– За разлика от застоя.

– Точно – каза той. После очите му се присвиха. – Присмиваш ми се.

– Само мъничко. Фае наистина ли разбират само тези две неща?

Внезапен леден вятър шибна терасата и малки кристали скреж покриха чинията ми.

– Нашето възприятие не е ограничено, Шийте зрящ. Толкова е огромно, че не се поддава на незначителния ви език, както и името ми. Разбираме толкова много, че трябва да извлечем от нещата основната им природа. Не се осмелявай да мислиш, че разбираш природата ни. Отдавна общуваме с расата ти, но никога не сме показвали истинското си лице. За вас е невъзможно да ни гледате истински. Ако ти покажа... – той спря рязко.

– Да ми покажеш какво, В’лане? – попитах меко. Пъхнах една бисквита, намазана с леко замразен хайвер, в устата си. Никога не бях опитвала. Нямаше да ям отново. Момчетата-носорози бяха по-апетитни. Набързо натъпках ягода, последвана от глътка шампанско.

Той ми предложи усмивка. Беше се упражнявал. Беше по-гладка, по-малко чужда. Денят отново се стопли, скрежът се разтопи.

– Няма връзка. Ти искаше да знаеш за произхода ни.

Исках да знам за Книгата. Но горях от желание да чуя всичко, което той беше готов да сподели.

– Откъде знаеш историята на вашата раса, ако си пил от Котела?

– Имаме складове знание. След като пием, повечето незабавно искат отново да се запознаят с това кои и какво сме.

– Забравяте да си спомняте.

Колко странно! И колко ужасно, мислех си, да бъдеш толкова параноичен, да си живял толкова дълго, че лудостта да се е настанила в теб. Да бъдеш прероден, но никога напълно прочистен. Да се върнеш със страх на място с такава странна и коварна политика.

– Кралят Сийли е искал повече – припомних.

– Да. Той завиждал на кралицата за Песента на Сътворението и я молел да го научи. Бил се влюбил в смъртна, от която не искал да се лиши, докато не удовлетвори желанието си към нея. А не изглеждало то да намалява. Тя била... различна към него. Аз просто щях да я заменя с друга. Той помолил кралицата да я направи Фае.

– Може ли кралицата да го направи? Да направи някого Фае?

– Не зная. Кралят вярвал, че тя може. Кралицата отказала и кралят се опитал да открадне от нея това, което търсел. Когато тя го хванала, го наказала. После зачакала манията му да избледнее. Но не станало. Той започнал... да експериментира с по-нисши Фае, с надеждата сам да научи Песента.

– Какви експерименти?

– Човек може да го проумее като напреднала форма на генетична мутация или клониране, без ДНК или физическа материя, която да мутира. Той се опитал да създаде живот, МакКайла. И успял. Но без Песента на Сътворението.

– Но аз мислех, че Песента е живот. Как би могъл да създаде живот без Песента?

– Точно. Бил несъвършен. Дефектен – той замълча. – Но живеел и бил безсмъртен.

Схванах и ахнах.

– Той е направил Ънсийли!

– Да. Тъмните са децата на краля на Сийли. Хиляди години той експериментирал, като криел работата си от кралицата. Броят им растял, както и апетитите им.

– Но неговата смъртна жена сигурно е била умряла отдавна. Какъв е бил смисълът?

– Тя била жива, запазена в клетка, създадена от него. Но там тя вехнела, затова той създал за нея Пресяващите сребра и ù дал светове, които да проучва. Времето тече извън тях, но не и в тях. Някой може да прекара хиляди векове вътре и да излезе без да е остарял и един час.

– Мислех, че огледалата са били използвани за пътуване между световете.

– Използват се и за това. Сребрата са... сложни. Двойно по-сложни, откакто бяха прокълнати. Когато кралицата усетила мощта на Сребрата да се появява, тя повикала краля в двора и настояла той да ги унищожи. Сътворението било нейно право, не негово. Всъщност тя била обезпокоена от откритието, че той е станал толкова могъщ. Той заявил, че ги е направил като подарък за нея, което ù харесало, тъй като не бил поднасял почитанията си към нея от еони. Но кралят ù дал само част от Сребрата. Останалите задържал скрити за своята наложница. Посадил в тях тучни градини и върху един хълм построил огромна, блестяща бяла къща със стотици прозорци и хиляди стаи. Когато неговата смъртна започнала да става неспокойна, той ù направил Амулета, за да може тя да оформя реалността с волята си. Когато тя се оплакала от самота, той ù направи Кутията.

– Какво прави тя?

– Не зная. Оттогава никой не я е виждал.