– Никога не съм правила секс с Баронс – казах му отново. – Доволен ли си?

Погледът му беше далечен, тигър, преценяващ жертвата си.

– Отговори ми на още един въпрос и може да бъда! Искаш ли да правиш секс с Баронс?

Изгледах го сурово и изхвърчах от стаята. Беше толкова глупав въпрос, толкова неуместен, че отказах да го удостоя с отговор.

На половината път по коридора спрях рязко.

Татко ми е казвал всякакви мъдро звучащи неща през годините. Не бях разбрала много от тях, но ги бях складирала, защото Джак Лейн не си хаби дъха напразно и бях решила, че един ден някои може да добият смисъл.

„Не можеш да промениш неприятна реалност, ако не я приемеш, Мак. Можеш да контролираш само това, срещу което си готова да се изправиш. Истината боли. Но лъжите убиват.“ Отново разговаряхме за оценките ми. Бях му казала, че не ми пука дали ще завърша. Не беше истина. Истината беше, че не мислех, че съм много умна и трябваше да работя двойно повече от другите, за да получа добри оценки. Затова през по-голямата част от гимназията се преструвах, че не ми пука.

Обърнах се бавно.

Беше се облегнал на вратата със скръстени ръце, изглеждаше млад и секси, и всичко, което едно момиче би могло да иска. Той повдигна едната тъмна вежда. Какво страхотно момче! Той беше този, с когото трябваше да мисля за правене на секс.

– Не – казах ясно. – Не искам да правя секс с Джерико Баронс.

– Лъжа – каза Крисчън.

Отправих се обратно към книжарницата. Фенерчетата бяха включени, наблюдавах всеки и всичко. Мозъкът ми беше толкова натъпкан с мисли, че не бях способна да ги подредя. Вървях и наблюдавах, като се надявах инстинктът ми да събере нещата в план за действие и да ме уведоми, когато свърши.

Подминавах пъба „Главата на жребеца“, когато се случиха две неща: Черният лед от един Ловец запада върху мен и инспектор Джейни спря с едно синьо рено, отвори вратата и излая:

– Качвай се!

Погледнах нагоре. Ловецът се рееше, големите черни крила посипваха лед в нощния въздух. Той ме ужаси в моето специално място на Шийте зрящ. Но бях видяла и направила много от последната ми среща с ловец и вече не бях същата. Преди той да може да заговори в ума ми, му пратих мое лично съобщение: „Ще се задавиш с Копието, ако направиш и едно движение към мен“.

Той се засмя. Със свистене на кожести, среднощни платна, той се издигна в здрача и изчезна.

Качих се в колата.

– Залегнете! – изстреля Джейни към мен.

Вдигнах двете вежди, но залегнах.

Той откара колата до ярко осветения паркинг на една църква – можех да видя камбанарията от мястото си, – паркира между колите и изключи фаровете и двигателя. Изправих се в седалката. Паркингът беше доста натъпкан като за четвъртък вечер.

– Това някакъв религиозен ден ли е?

– Стойте долу! – излая той. – Няма да ме виждат с Вас.

Отново се приведох.

Той се загледа право напред.

– Църквите са пълни от седмици. Увеличението на престъпността плаши хората – той замълча за момент. – Е, колко е лошо? Трябва ли да измъквам семейството ми?

– Аз бих, ако ставаше дума за моето семейство – казах честно.

– Къде да ги заведа?

Не знаех как изглеждаше останалата част от света от гледна точка на Ънсийли, но Шинсар Дъб беше тук – зловеща центрофуга, която извличаше от хората най-мрачната им същност.

– Колкото можете по-далеч от Дъблин.

Той продължи да се взира право напред в мълчание, докато не започнах да се въртя нетърпеливо. Схващаше ми се кракът. Той искаше още нещо. Надявах се да побърза и да стигне до него, преди стъпалото ми да изтръпне.

Най-накрая той каза:

– Онази нощ, когато Вие... знаете... върнах се в управлението и... видях хората, с които работя.

– Видял сте, че някои от Гарда са Ънсийли – казах.

Той кимна.

– Сега вече не мога да ги виждам, но знам кои са. Казвам си, че си ми направила нещо някак, и че всичко е било халюцинация – той потърка лицето си. – После виждам докладите, които идват, и гледам какво правят или по-скоро не правят, когато разследват едно скапано нещо и аз... – когато той замълча, аз зачаках.

– Мисля, че са убили О’Дъфи, за да му затворят устата, и са се опитали да направят така, че да изглежда дело на човек. Още двама от Гарда бяха убити. Бяха започнали да задават много въпроси и... – той отново замълча.

Тишината се проточи. Внезапно той погледна право към мен. Лицето му беше червено, очите му ярки и твърди.

– Бих искал отново да пия чай с Вас, госпожице Лейн.

Зяпнах. Това беше последното, което очаквах. Бях ли създала наркоман?

– Защо? – казах предпазливо. Дали жадуваше за това като мен? Можеше ли да усети малките бурканчета гърчеща се плът в чантата ми, които чакаха да бъдат поставени по горните етажи на магазина? Аз можех. Усещах тъмното им придърпване под ръката си цял следобед.

– Заклех се да пазя мира в този град. И ще го пазя. Но не мога по този начин. Аз съм седяща мишена – каза той горчиво. – Вие бяхте права. Не знаех какво е навън, но вече знам. Вече не спя нощем и съм ядосан през цялото време. Безполезен съм, а се боря не само за работата си, а за нещо много по-важно. Боря се за това, което съм. Пати беше същият и точно затова умря. Смъртта му трябва да значи нещо.

– Може накрая да предизвика Вашата смърт – казах меко.

– Ще рискувам.

Той дори не знаеше, че моят „чай“ щеше да му даде суперсили. Просто искаше да може да ги вижда отново. Едва ли можех да го обвинявам. Аз бях създала този проблем, като го бях нахранила с него. Как бих се чувствала на негово място? Знаех отговора. След първоначален период на отричане, точно по същия начин. Джейни все пак не беше щраусът, за какъвто го бях нарочила.

– Ако се издадеш, ще те убият – предупредих.

– Те може да ме убият и така, а аз дори няма да ги видя.

– Някои от тях са доста ужасяващи. Могат да те стреснат така, че да се издадеш.

Той ми се усмихна напрегнато.

– Лейди, трябва да видите някои от местопрестъпленията, на които съм бил напоследък.

– Трябва да си помисля – яденето на Ънсийли имаше много последици. Не исках да съм отговорна за това, в което можеше да се превърне добрият инспектор.

– Вие сте тази, която ми отвори очите, госпожице Лейн. Дължите ми го. Получавате още едно предупреждение, но след следващото престъпление, ако няма чай, няма да има и обаждания.

Той ме остави на няколко преки от книжарницата.

Вътрешното осветление на „Книги и дреболии Баронс“ беше на ниво „затворено“, когато си отключих, което беше достатъчно, за да държи Сенките далеч.

Отидох до гишето, оставих фенерчетата и съблякох якето си. Отгоре имаше документи, които не бяха там по-рано. Разрових ги. Имаше квитанции за резервен генератор, за охранителна система последна дума на техниката и предложение за инсталация. Сметката беше астрономическа. Беше отбелязана уговорка работата да започне първата седмица на ноември.

Не го чух зад мен. Усетих го. Наелектризиращ. Див. С единия крак в тресавището, той никога нямаше да изпълзи обратно навън. А аз исках да правя секс с каквото и да беше той. Къде се предполагаше да подредя това в ума си? Смачках мисълта, натъпках я в заключената кутия и изпробвах веригите. Щяха да ми трябват още няколко.

Обърнах се и проведохме един от онези безсловесни разговори, които бяха наша специалност.

„Добро извинение – не казах, – но не е достатъчно.“

„Не е извинение. Не ти дължа извинение.“

Безсловесният ни разговор свърши тук. Ставаме по-лоши в тях. Съмнението замъглява очите ми и не мога да видя отвъд него.

– Имаш ли новини за мен днес, госпожице Лейн? – каза Баронс.

Пъхнах ръце в джобовете си.

– Нямам срещи с Книгата.

– Няма обаждания от Джейни?

Поклатих глава. Можеше да използва Гласа за този въпрос и пак щях да мога да му отговоря с „не“. Беше задал въпроса погрешно. Извлякох перверзно удоволствие от това.

– Някакъв контакт с В’лане?

– Не задаваш ли твърде много въпроси тази вечер? Защо не се опиташ да съдиш действията ми? – казах. – Като говорим за това, реших да потърся мъдростта в съвета ти.

– Адът да не е замръзнал? – попита той сухо.

– Смешно. Няма да ти задавам въпроси тази вечер, Баронс. Ще поискам от теб три действия – изглежда, интуицията ми беше избрала план. Надявах се да е здрава.

В очите му се разви тъмната змия на интереса.

– Продължавай!

Бръкнах под якето си, извадих Копието от кобура и му го подадох.

– Ето! Вземи това!

Това беше моментът на истината. Толкова прост. Толкова убедителен.

Тъмните очи се присвиха, змията зад тях се размърда.

– С кого си говорила, госпожице Лейн? – попита той меко.

– С никого.

– Кажи ми какво целиш или няма да играя малката ти игра!

Нямаше място за преговори в гласа му. Свих рамене. Беше време да наложа този сблъсък.

– Чух, че Ънсийли не могат да докосват Сийли Светини.

– Значи сега не ги ям – каза той, напомняйки ми предишните обвинения, които му бях отправила, – а съм от тях? Имаш развинтено въображение, госпожице Лейн.

– Просто го вземи! – казах ядосано. Напрежението ме убиваше. Знаех, че няма да го вземе. Не можеше. Баронс беше Вкопчвач. Това беше всичко.

Дълги, силни, елегантни пръсти се сключиха около стоманата. Той взе Копието.

Бях удивена, сигурна, че чертите му ще се изкривят от болка. Погледът ми пробягна по лицето му.

Нямаше трепване на клепач, нито дори най-малкото изместване на мускул. Нищо. Ако изобщо имаше нещо, то беше досада.