– До после, Мак! – каза тя през рамо. – Ще ти се обадя скоро.

Отправих се към книжарницата. Беше достатъчно светло, за да прибера фенерчетата. Направих го, после се взрях надолу в камерата, увеличавайки снимките, и се опитах да разбера какво е уловила.

Знаех добре да не вървя с наведена глава. Дори не смеех да нося чадър в дъжда от страх в какво мога да се сблъскам.

Когато се килнах настрани от рамото на мъж, стоящ до тъмна, скъпа кола, паркирана на бордюра, възкликнах – „О, извинете!“ – и продължих напред, благославяйки късмета си, че се бях сблъскала с човек, не Фае, когато осъзнах, че „звукът“ ми е много намален и не беше човек.

Извъртях се, докато измъквах Копието от якето. Искаше ми се хората, които минаваха покрай мен, предимно със заровени във вестници или в мобилните телефони носове, да не ме виждат, сякаш самата аз някак можех да хвърля малко Обаяние. Да се стопя в сенките с другите чудовища.

– Кучка! – изплю Дерек О’Баниън, смуглите му черти бяха изкривени от омраза. Но студеният му поглед на влечуго позна оръжието ми и той не направи движение към мен.

По ирония това оръжие е Копието, което откраднах от брат му Роки, малко преди с Баронс да предадем него и мутрите му на Сенките зад книжарницата. Извличайки изгода от жаждата за отмъщение на Дерек, ЛГ го вербува за заместител на Малуш, научи го да яде Ънсийли и го прати след мен, за да вземе Копието. Убедих по-младия брат О’Баниън, че ще го убия, ако дори мигне към мен грешно, и му обясних колко ужасна ще бъде тази смърт. Копието убива всичко Фае. Когато някой яде Ънсийли, това превръща части от него във Фае. Когато тези части умрат, те се разлагат отвътре навън, отравяйки човешките части на човека и накрая го убиват.

Единственият път, когато ядох Фае, бях ужасена от Копието. Бях видяла отблизо Малуш. Той беше прошарен с разложение. Половината му уста беше изгнила, части от ръцете, краката и стомаха му бяха разлагаща се каша, а гениталиите му... ъгх! Беше ужасен начин да умреш.

О’Баниън отвори рязко вратата, промърмори нещо на шофьора, после отново я тръшна. Двигателят се включи и дванайсет цилиндъра замъркаха за тихия живот на подцененото богатство.

Усмихнах му се. Обичам Копието. Разбирам защо, когато отидат на война, момчетата дават имена на оръжията си. Той се бои от него. Кралските ловци се боят от него. С изключение на Сенките, които нямат материя, която да бъде намушкана намушка, Копието може да убие всичко Фае, предполага се, че дори самите крал и кралица.

Някой, когото не можех да видя, отвори задната врата отвътре. О’Баниън постави ръка върху прозореца. Беше много по-прояден от Фае, отколкото преди седмица и половина. Можех да го усетя.

– Малко пристрастяващо, а? – казах сладко. Отпуснах Копието и го притиснах до бедрото си, да не би някой любопитко да повика Гарда. Нямах желание да го прибирам. Знаех колко бърз и силен е Дерек. Бях изпитала сама ефекта от яденето на Ънсийли и беше невероятно.

– Ти сигурно знаеш.

– Ядох само веднъж – може би не беше мъдро да признавам това, но бях горда с битките, които съм спечелила.

– Глупости! Никой, който е вкусил от силата, не би се отказал.

– С теб не сме еднакви – той искаше тъмни сили. Аз не исках. Дълбоко в себе си исках само отново да съм момичето, което бях. Щях да премина в тези по-мрачни територии, единствено ако оцеляването ми зависеше от това. О’Баниън смяташе прегръщането на мрака за стъпка нагоре.

Престорих се, че замахвам към него с Копието. Той трепна и устата му се сви в тънка бяла черта.

Чудех се дали ако спре да яде сега, би се върнал изцяло към човешката форма, или след определен момент беше твърде късно и трансформацията не може да бъде обърната.

Как ми се искаше да го бях оставила да влезе в Мрачната зона онзи ден! Не можех да се бия с него тук и сега, в най-натоварения час.

– Махай се от тук! – замахнах отново към него. – И ако ме видиш на улицата, бягай колкото можеш!

Той се изсмя.

– Глупава малка путка! Нямаш представа какво се задава. Чакай да видиш какво ти е приготвил лорд Господар! – той се мушна в колата и погледна отново към мен със злостна усмивка и... гадно очакване. – Пакост или лакомство, кучко? – каза той и се засмя отново. Чувах го как се смее, дори след като затвори вратата.

Затъкнах Копието в кобура, после застанах на тротоара зяпнала, докато той заминаваше.

Не заради нещо, което беше казал, а заради това, което бях видяла настанено на меката кожена задна седалка с цвят на камила.

Или по-скоро кого бях видяла.

Жена, красива и пищна, каквито бяха застаряващите филмови звезди от отдавна отминалите времена, когато актрисите си струваха титлата Дива.

„Звукът“ ми беше засилен до край. Тя също ядеше Фае.

Е, сега вече знаех: Баронс може да беше убил жената, която носеше в огледалото, но не беше убил Фиона.

Отворих „Книги и дреболии Баронс“ точно в единайсет с нова прическа. Този път се боядисах два нюанса по-светло от Арабски нощи и отново изглеждах по-близо до възрастта си (черната коса ме прави да изглеждам по-възрастна, особено с червено червило), после изтичах надолу по улицата за бърза подстрижка и сега няколко по-дълги кичура бретон обрамчваха лицето ми. Резултатът беше женствен и мек, напълно в синхрон с това, което чувствах. Останалото усуках нагоре и забодох с игла за коса. Резултатът беше кокетна, небрежна елегантност.

Ноктите ми бяха изрязани плътно, но намазах бърз слой Перфектно розово и сложих подходящо червило. Въпреки тези отстъпки в полза на страстта ми към модата, се чувствах като повлекана в стандартната ми униформа от дънки, ботуши, черна тениска под леко яке, Копието в кобура и натъпкани с фенерчета джобове. Липсваше ми възможността да се издокарвам.

Седнах обратно на столчето зад касата и огледах малките бурканчета с гърчеща се Ънсийли плът, подредени там.

Успях да свърша много работа сутринта. След като си купих боя, минах през магазин за хранителни стоки, купих бебешка храна, боядисах си косата, изпразних бурканчетата и ги измих. После отново излезнах, нападнах едно Момче-носорог, отрязах част от ръката му и го намушках, избавяйки го от нещастието и на двама ни, а и за да съм сигурна, че няма да е живо, за да разказва приказки за човешко момиче, което краде Фае сила. После нарязах ръката на кубчета в размер на малки хапки.

Само ако си бях запазила малко, както ми се искаше, след като нахраних Джейни, Мойра можеше да не е мъртва. Ако нещо неочаквано и ужасно се случеше, докато бях в книжарницата, този път нямаше да ме хванат неподготвена. Исках да имам доза суперсила под ръка. Това беше единствената закуска, за която знаех, че има безкраен срок на годност.

Моята ловна експедиция нямаше нищо общо с Дерек О’Баниън или с Фиона, нито пък с напомнянето колко слаба бях в сравнения с тях. Беше предприемчивост. Беше умно. Беше просто обикновен здрав разум. Издърпах малкия хладилник напред и затъкнах няколко бурканчета зад него, преди да го плъзна обратно. Останалите щях да прибера горе по-късно.

След като се хванах, че се взирам в тях няколко минути без да мигам, пъхнах бурканчетата в чантата си. Далеч от очите, далеч от ума.

Отворих лаптопа, свързах камерата и започнах да свалям страниците. Докато чаках, се обадих отново в КДЕ, за да съм сигурна, че момчето със замечтаните очи наистина е разбрало колко е спешно съобщението, което го помолих да предаде. Той ме увери, че е разбрал.

Обслужвах клиенти през следващите няколко часа. Беше натоварена сутрин и продажбите бяха оживени. Едва в ранния следобед успях да седна и да огледам страниците, които Дани беше снимала.

Бях разочарована колко са малки, едва с размера на карти за рецепти. Надрасканите линии бяха изписани плътно и когато най-накрая започнах да разчитам дребния, наклонен шрифт, осъзнах, че това е джобен дневник с наблюдения и размисли, изписан в зле осакатена версия на английски език. Правописът ме накара да заподозра, че авторът е получил малко формално обучение и е живял преди много векове.

След като го разучавах известно време, отворих моя собствен дневник и започнах да записвам това, което смятах, че е сносен превод.

Първата страница започваше по средата на многословна реч за Свтлите и за Тмните – което бързо осъзнах, че значеше Сийли и Ънсийли – и колко подли и „лошави“ бяха и двете. Вече знаех това.

Все пак към средата на страницата открих това:

И се догадих, че не мож Свтлите да докачат Тмните, ни Тмните да докачат Свтлите. Тъй штото Тмните не мож изтраят такова досегане, а Мечът мори всички. Тъй штото не мож Свтлите да понесат такова Лошаво, каквото разкрива Звера.

Добре, това звучеше сякаш Сийли мразят Ънсийли и обратното. Но не съвсем. Тук имаше нещо повече. Помъчих се над текста няколко минути. Дали значеше, че всъщност Сийли не могат да докосват Ънсийли и обратното?

Мечът мори всички тех, тоже краля и кралицата! Пробождане с острието прекинва мъките им!

Мечът убива и Сийли и Ънсийли чак до най-висшите кралски особи. Знаех и това. Както и Копието.

И се догаждаш кой съ и што съ! Че Свтлите не мож досегнат Звера, нито Тмните Меча, нито Свтлите Амулета, нито Тмните Копието...

Можеш да ги познаеш – записах моя превод. – Светлите (Сийли) не могат да докосват Звяра (Книгата?), а Тъмните (Ънсийли) не могат да докосват Меча.

– Разбрах! – възкликнах. Това беше важно!

Сийли не могат да докосват Амулета – написах, – а Ънсийли не могат да докосват Копието.

Тук се казваше, че Сийли не могат да докосват Ънсийли Светини, а Ънсийли не могат да докосват Сийли Светини – и това беше начинът да ги различиш.