Беше дошъл да ме накаже. Знаех го. И все пак исках да изляза навън, да прецапам през дъжда и да се присъединя към него в слънчевия му оазис. Да хвана ръката му. Да избягам за малко в страната на Фае, където можех да играя волейбол и да пия бира с перфектно убедителната илюзия за Алина. Натъпках тази мисъл обратно в заключената ми кутия и проверих веригите. Те не държаха много добре днес.

„Ще се погрижа за теб по-късно – беше казал снощи. – Ти наруши сделката ни. Има цена за това.“

– Остави ме на мира, В’лане! – извиках през прозореца. Викът ми отекна от стъклото обратно към мен и не бях сигурна, че е чул. Може би можеше да чете по устните. Внезапно стъклото, което ни разделяше, изчезна. Капки дъжд, понесени от вятъра, зашибаха лицето ми, ръцете ми.

– Простено ти е, МакКайла. След размишление осъзнах, че вината не е твоя. Ти не си отговорна за намесата на Баронс. Не очаквам да си способна да го контролираш. За да демонстрирам моето разбиране, дойдох не за да те накажа, а да ти дам подарък.

Всички негови „подаръци“ имаха прикачени уловки и му го казах с език, който имаше вкус на нектар.

– Не и този. Този е за теб и само за теб. Аз няма да спечеля нищо от него.

– Не ти вярвам.

– Можех да те нараня много по-рано, ако исках.

– Е? Може просто да си го отлагал, за да ме измъкнеш за големия финал – забърсах дъжда от лицето си и избутах косата си назад. Тя едновременно се къдреше и клюмваше и се превръщаше в неудържима бъркотия. – Можеш да върнеш стъклото обратно по всяко време.

– Поех ръката ти и те придружих в коридорите на моите врагове, доверих ти се, че няма да ме Нулираш. Върни ми честта, Шийте зрящ! – температурата падаше. – Дадох ти името си, начина да ме призовеш по твоя воля – дъждът се превърна в суграшица.

– Не вдъхновяваш доверие с малката си проява на раздразнение – силен порив на вятъра захвърли внезапно кофа дъжд върху мен.

– О! Направи това нарочно! – прокарах ръкав през лицето си, за да го забърша. Не помогна. Пуловерът ми беше прогизнал.

Той не отрече. Просто килна глава и ме загледа.

– Ще ти кажа за този, когото наричаш лорд Господар.

– Аз не го наричам лорд Господар и никога няма да го наричам така – наежих се. Преборих се с порива да изскоча през прозореца, да го сграбча и да настоя да разбера какво знае.

– Искаш ли да знаеш кой е той?

– Каза, че никога не си чувал за него, когато ти разказах – разглеждах ноктите си, защото ако знаеше колко силно исках информацията, щеше да я направи по-трудно достъпна. Вероятно щеше да я размени за секс.

– Научих много от тогава насетне.

– Е, кой е той? – попитах с отегчен глас.

– Приеми подаръка ми!

– Първо ми кажи какъв е подаръкът!

– Нямаш планове за следобеда – той погледна към наводнената улица отвъд неговия топъл, слънчев оазис. – Няма да имаш клиенти. Ще седиш ли в стола си жадуваща за изгубените неща?

– Ядосваш ме, В’лане.

– Виждала ли си някога Карибско море? В тези вълни има нюанси, които почти си съперничат с Фае.

Въздъхнах. Не. Но бях мечтала за него. Спускащото се по водата слънце е едно от най-любимите ми неща на света, независимо дали е в синьото на плувен басейн, или в тропически отсенки. През зимата в Ашфорд ходех в местните туристически агенции в града и прелиствах брошурите, мечтаейки за всички онези екзотични, слънчеви места, на които съпругът, който не бях срещнала още, щеше да ме заведе. Част от причината да съм толкова подтисната в Дъблин се дължеше на простата липса на слънце. Времето, прекарано в пещерите под Бърен, ме беше изстискало. Аз не просто обичам слънцето, аз се нуждая от него. Мисля, че ако бях израснала в по-студения, по-мрачен Север, щях да съм напълно различен човек. Разбира се, слънцето се показва и тук, но изобщо не толкова често, колкото в Джорджия, и не по същия начин. В Дъблин ги няма онези месеци на дълги, блажено палещи горещи летни дни, увенчани с толкова синьо небе, че те боли да го гледаш, и със знойна жега, която те стопля до сърцевината. Костите ми замръзват тук. Сърцето ми също.

Няколко часа в Тропиците плюс информация за лорд Господар?

Дъждът, шибащ през дупката без прозорец, бодеше кожата ми с ледените шипове на дузина бодливи прасета. Наистина ли ще се откаже да ми отмъщава за това, че наруших сделката ни? Не бях в позиция да изключа Сийли принца от живота си. Независимо дали му вярвах, или не, трябваше да бъда в прилични отношения с него и ако той наистина ми предлагаше безплатна карта „Излез от затвора“, щях да бъда луда да не приема. Не можех да се свивам в книжарницата всеки път, щом се появеше. Накрая щях да се изправя срещу него на незащитен терен.

– Върни прозореца! – нямаше да бъда обвинявана от Баронс за още един липсващ прозорец или да рискувам голямата гадна Сянка да се вмъкне.

– Приемаш ли подаръка ми?

Кимнах.

Когато прозорецът се върна, отидох до гишето, смених подгизналия си пуловер със сухо яке върху мократа си блуза и се наведох да извадя Копието от ботуша си и да го закача под ръката. Нямаше го.

Очевидно защитената книжарница само го задържаше отвън. Не го спираше да прави триковете си вътре или върху самата книжарница. Умствено си отбелязах да обсъдя този проблем с необуздания собственик и пазител на защитите. Несъмнено с всичките му тайни и необясними способности Баронс можеше да се справи по-добре с това.

Обърнах знака ЗАТВОРЕНО, заключих, прецапах през локвите, стъпих под слънцето и когато В’лане ми предложи ръката си, подтиснах стремежа си да го нулирам и сплетох пръсти с неговите.

Бях в Канкун, Мексико, седях в плувен басейн, чийто край не можех да видя, на бар-стол, който всъщност беше под водата, и гледах как палмовите дървета се люлеят на жаркия бриз на фона на несъмненото водно великолепие на Карибско море. Пиех кокос, лайм и текила в издълбан ананас, а солените пръски морска пяна и слънцето целуваха кожата ми.

Превод: Бях умряла и бях отишла в рая.

Дъблин, дъждът, проблемите ми, депресията ми – всички те бяха изчезнали с едно мигване от Пресяването на Фае принц.

Банският ми днес, благодарение на В’лане, беше с леопардова шарка – три срамно малки триъгълника. Златен колан за талията, украсен с кехлибар, висеше на хълбоците ми. Слънцето беше топло и действаше лечебно върху раменете ми. Двойната доза Куерво Голд[6] в питието ми също не пречеше. Блестях в златно отвътре и отвън.

– Е? Кой е той? Каза, че ще ми кажеш за лорд Господар – напомних.

Ръцете му бяха върху мен и разтриваха в кожата ми плажно масло, което миришеше на кокос и бадем, така че за кратко забравих дори че имам език, който може да задава въпроси.

Дори когато е напълно заглушен, в ръцете на Секс-до-смърт-Фае има магия. Кара те да се чувстваш сякаш си докосвана от единствения мъж, който може някога да те познава, да те разбира, да ти дава това, което искаш. Илюзия, заблуда и лъжа, вероятно, но въпреки това усещането е истинско. Умът може да знае разликата. Но тялото не. Тялото е предател.

Отпуснах се под докосването на В’лане, мърдах под силните му, сигурни движения, мъркайки вътрешно, докато той ме галеше. Пъстрите му очи пламнаха в трепкащ оттенък на кехлибар, като камъните на моя колан, станаха сънени, разгорещени, обещавайки секс, който би взривил мозъка ми.

– Имам апартамент, МакКайла – каза меко. – Ела! – той пое ръката ми.

– Обзалагам се, че го казваш на всички момичета – промърморих и се дръпнах. Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя.

– Презирам момичетата. Харесвам жени. Те са безкрайно по-... интересни. Момичетата се пречупват. Жените може да те изненадат.

Момичетата се пречупват. Не се съмнявах, че е пречупил повече от една-две в живота си. Не бях забравила книгата в кабинета на Роуина, която признаваше точно това Фае за основател на Дивия лов. Мисълта ме блъсна обратно в реалността.

– Кой е той? – попитах отново и се дръпнах в най-далечния ъгъл на стола си. – Спри да ме докосваш! Спазвай обещанието си!

Той въздъхна.

– Какво казвате вие хората? Само работа и никаква игра...

– ...може просто да ме опази жива – довърших сухо.

– Аз ще те опазя жива.

– Баронс казва същото. Предпочитам да съм способна да го правя сама.

– Ти си просто човек. При това жена.

Усетих как челюстта ми щръкна.

– Както каза, жените може да те изненадат. Отговори на въпроса ми! Кой е той? – направих знак на бармана за нов ананас – задръж текилата! – и зачаках.

– Един от нас.

– А? – примигнах. – Лорд Господар е Фае?

В’лане кимна.

Въпреки че бях усетила Фае в лорд Господар и двата пъти, когато се срещнахме, също така бях усетила и човек, подобно на усещането от Малуш и Дерек О’Баниън. Бях решила, че частта Фае се дължи на това, че лорд Господар яде Фае, а не защото е Фае.

– Но аз не усещам пълно Фае в него. Каква е работата?

– Той вече не е. Този, който се нарича лорд Господар, преди беше Сийли, познат като Даррок, доверен член на Висшия съвет на кралицата.

Примигнах. Бил е Сийли? Тогава защо водеше Ънсийли?

– Какво е станало?

– Той предаде нашата кралица. Тя откри, че работи тайно с Кралските ловци, за да я свали и да ни върне към старите методи и към старите дни. По онова време никое Фае не се прекланяше пред обидната Спогодба и нямаше полза от хората, освен за развлечение – извънземни, древни очи ме огледаха за момент. – Специалното развлечение на Даррок беше да си играе с човешки жени дълго и мъчително, преди да ги унищожи.

Картина на тялото на Алина, както го бях видяла да лежи на масата в моргата, се надигна в ума ми.