– С едно-единствено оръжие мога да разбера защо – мразех да се съгласявам със старицата, но по тази точка бях на същото мнение.

– Тя пази Меча за себе си. Не ù харесва да остава без него. Мисля, че се страхува.

Можех да разбера и това. Снощи, преди да се кача на мотора и да забързаме, бях проверила за Копието. Въпреки очевидното му неудоволствие от мен, В’лане беше спазил думата си и ми го беше върнал на раздяла.

Беше закачено на бедрото ми, докато се къпех.

Беше в ръката ми, докато спях.

– Можем да се бием, Мак. Може би не можем да ги убиваме без Меча, но със сигурност можем да сритаме някои шебани задници и може би те ще помислят отново дали да се разположат в града ни. Бих могла да спасявам десетки хора всеки ден, ако тя ми позволяваше. Виждам ги как вървят по улицата, как се държат за ръце с хора – тя потрепери – и знам, че тези хора ще умрат. Бих могла да ги спася!

– Но тези Ънсийли, които спреш, само ще се преместят към друга жертва, ако не ги убиеш, Дани. Би спасила един човек, за да осъдиш друг – самата аз бях обмисляла това. И се чувствах по същия начин. Бяхме безнадеждно превъзхождани с двете оръжия, с които разполагахме.

Устата ù се изкриви.

– Това казва и Роуина.

Уф! Аз не бях като Роуина.

– В този случай тя е права. Да ги отклоняваме не е достатъчно. Трябват ни повече оръжия. Повече начини да ги убиваме, а аз не мога да дам Копието, така че, ако те използват като примамка за някакъв капан... – предупредих. – Не съм убила Мойра. Беше нещастен случай. Но няма да позволя някой да вземе Копието.

– Не се опитват да те вкарат в капан, Мак. Кълна се! Просто искат да говорят с теб. Мислят, че има неща, които стават, за които ти не знаеш, и смятат, че ти може да знаеш някои неща, които ние не знаем. Те искат размяна на информация.

– Какво смятат те, че не знам? – настоях. Имаше ли някоя заплаха, за която не бях наясно? Нов, дори още по-лош враг там навън, прицелен в мен?

– Ако ти кажа още нещо, те ще ми се ядосат. Обикновено половината манастир ми е ядосан. Няма да вбесявам другата половина. Казват, че биха се срещнали с теб на неутрална територия и че ти можеш да избереш къде. Ще го направиш ли?

Престорих се, че го обмислям, но вече бях решила. Исках да знам какво знаят те и отчаяно исках достъп до техните архиви. Роуина ми беше дала да надзърна в една от многото им книги за Фае, когато Дани ме беше отвела да се срещна с нея в КБП. Беше ми показала първите няколко изречения от статия за В’лане и оттогава ме сърбяха ръцете да я пипна и да дочета останалото. Беше разумно да смятам, че ако съществува информация за Шинсар Дъб, тя е някъде при Шийте зрящите. Да не споменаваме надеждата ми, че някъде в манастира бяха отговорите на въпросите за майка ми и моето наследство.

– Да, но ще ми трябва проява на доверие.

– Какво искаш?

– Роуина има една книга в бюрото си...

Дани се вцепени мигновено.

– Няма никакъв шебан начин! Тя ще разбере. Няма да я взема.

– Не те моля да го направиш. Имаш ли цифрова камера?

– Не. Съжалявам! Не мога да го направя – тя скръсти ръце.

– Ще ти заема моята. Снимай страниците за В’лане и ми ги донеси! – планът ми щеше да послужи за няколко цели – да ми осигури повече информация и да докаже, че тя иска да предизвика Роуина заради мен. Щеше също така да я накара да прочете за обекта на погрешно насочените си фантазии и вероятно да я излекува от тях.

Тя се взря в мен.

– Ако ме хване, съм мъртва.

– Тогава не се оставяй да те хване! – казах. После смекчих малко тона си: – Мислиш ли, че можеш да го направиш, Дани? Ако наистина е твърде опасно... – тя беше едва на тринайсет, а аз я изправях срещу жена с години мъдрост, с опит, с безскрупулни намерения и с гръбнак от стомана.

Очите ù пробляснаха.

– Аз съм супербърза, забрави ли? Ти го искаш, аз го доставям – тя огледа книжарницата. – Но ако нещата станат наистина лоши, ще дойда да живея с теб.

– О, не, няма! – казах, като се опитвах да не се усмихвам. Тя беше такава тинейджърка.

– Защо не? Изглежда ми яко. А няма да има и правила също така.

– Ще ти създам правила. Всякакви правила. Без телевизия, без силна музика, без момчета, без списания, без закуски или газирано, без захар, без...

– Разбрах, разбрах – каза тя горчиво. После просветна. – Значи да им кажа, че ще се срещнеш с тях?

Кимнах.

Дани наглеждаше касата вместо мен, докато изтичах горе и взех моя Кодак. Промених настройките, за да прави снимки с възможно най-висока резолюция, и ù казах да се погрижи да хваща целите страници, за да мога да ги сваля на компютъра си, да увелича снимките и да чета. Казах ù да ми се обади веднага щом ги направи и тогава ще уговорим място и време за срещата.

– Пази се, Дани! – казах аз, докато тя изкарваше колелото през вратата. По улиците на Дъблин бушуваше буря и нямах предвид онези плътни, черни облаци, които се влачеха над покривите. Можех да я усетя. Сякаш се издигаше наистина лоша черна луна и още по-лоша беда беше на път. Бях танцувала на тази песен онази вечер. Не бях в състояние да я изтръскам от главата си. Музиката беше прекалено игрива и щастливо звучаща, за да бъде придружена от такива мрачни предсказания.

Дани погледна през рамо към мен.

– Ние сме нещо като сестри, нали, Мак?

Нож се завъртя в корема ми. На лицето ù грееше такава надежда.

– Да, предполагам, че сме.

Не исках друга сестра. Никога. Не исках да се тревожа за друг, освен за себе си.

Но все пак отправих нещо максимално близко до молитва, като прошепнах тих призив към вселената да я пази, докато затварях вратата.

Тъмните облаци, които пълзяха над града, избухваха и се сблъскваха. Дъждовните капки хапеха със зъби от октомврийски студ, бързо наводниха настилката, задръстиха канавките, преляха над решетките и ометоха всички мои клиенти.

Каталогизирах книги, докато зрението ми се замъгли. Направих си чаша чай, включих газовото отопление, сгуших се до огъня и разлистих книга с ирландски приказки, като търсех истината в митовете, докато ръчках в обяд, който беше английският еквивалент на супа с макарони. Нямах много апетит, откакто ядох Ънсийли. Не и за храна.

Снощи с Баронс не си казахме и дума чак до книжарницата. Той ме остави отпред и изчака да вляза. После ми показа усмивка, която беше цялата зъби и гаднеене, и отпраши право в Мрачната зона, успявайки да каже „Майната ти, госпожице Лейн!“, без дори да си прави труда да си отвори устата. Той знае колко ми е неприятен отказът му да ми каже защо Сенките не го ядат.

Аз искам да бъда толкова безстрашна. Аз искам да бъда толкова лоша и корава, че всички чудовища да ме оставят на мира.

Извадих листа от дневника на Алина от джоба си и го прочетох отново, този път по-бавно.

Най-лошият ù страх се беше превърнал в истина и аз бях тук, оставена сама с цял живот неказани и ненаправени неща. Така и не бях получила прегръдка. Знаех, че трябва да се промъкна покрай този емоционален удар и да се фокусирам върху Пророчеството на Убежището, петте и новите въпроси, които дневникът ù беше повдигнал, но бях отклонена от това от нахлулите в мен спомени. Имаше толкова много вечери, в които се просвах на леглото си, докато говорех с Алина по телефона. Мама винаги правеше хубави неща, изпълвайки къщата с аромата на мая, на крем карамел и на подправки. Татко винаги крещеше на Брейвс със стария Марли, по време на бейзболния сезон. Бърборех безсмислено за момчета и за училище и не спирах с моите идиотски оплаквания от неща, от които обикновено се оплаквах, като през цялото време вярвах, че двете с нея сме безсмъртни.

Какъв шок е животът ти да свърши на двайсет и четири! Никой не е готов за това. Липсваше ми шарения юрган. Липсваше ми мама. Боже, липсваше ми...

Станах, натъпках страницата обратно в джоба и подкастрих мрачните си мисли още на етап семе, преди да са могли да поникнат. Депресията те хваща точно оплетена в прераснала градина, която може да задуши живота в теб.

Преместих се до прозореца и се взрях навън в дъжда. Сива улица. Сив ден. Сив дъжд, шляпащ сиво по сив паваж. Каква беше онази песен на Джарс ъф Клей на моя айпод? „Светът ми е потоп. Бавно ставам в едно с калта.“

Докато се взирах без да мигам в сивотата, един ярък лъч слънчева светлина разцепи дъжда право пред мен.

Погледнах нагоре, търсейки източника му. Лъчът пробиваше мрачните облаци като сияйно копие, изстреляно от небето, формирайки перфектен златен кръг на печалния, мокър тротоар и в него нямаше дъжд, нямаше буря, а само слънчева светлина и топлина. Извадих хапче от джоба си. Чаят и макароните внезапно се бяха превърнали в неприятна смес в стомаха ми.

Като говорехме за еквивалента на Луцифер за Шийте зрящите...

– Забавно – казах. Но не се смеех. Причиненото от Фае гадене, съчетано с невъзможната илюзия, говореха за едно – В-л-а-н-е. Единственото, което липсваше, беше безумие от Фае похот и аз се подготвих за нея. Името му, продупчило езика ми, внезапно беше станало сладко като мед, усещах го гладко и меко, и секси в устата си. – Върви си! – казах на илюзорния слънчев лъч, фокусирайки центъра ми на Шийте зрящ върху това. Но той не изчезна.

После В’лане се изправи в него, но не като Фае и не като рокера. Беше версия на себе си, която никога не бях виждала. Изглеждаше като човек и определено беше заглушен. Но все още беше нечовешки красив. Носеше бял бански, който перфектно контрастираше със златистата му кожа и показваше безупречното му тяло. Косата му се плъзгаше като коприна по голите му рамене. Очите му бяха кехлибар, топли и подканващи.