Баронс не го прави. Дори сега ръката ми се плъзгаше към дюкяна, търсейки ципа, и аз едва не изхленчих. Потърсих онова хладно, чуждо място в пулсиращата ми глава. Аз съм силна, казах си, аз съм Шийте зрящ. Няма да се поддам.

Баронс положи ръка върху рамото ми и аз се преместих в подслона ù. Нещото на езика ми гореше. Дамгата ме сърбеше. В този миг презирах и двамата.

– Стой далеч от нея! – изръмжа Баронс.

– Тя идва при мен по собствена воля. Тя ме вика, тя ме избира – В’лане беше в най-силния си блясък в злато, бронз и лед в цветовете на дъгата. Той ме огледа надменно. – Ще се занимая с теб по-късно. Ти наруши сделката ни. Има цена за това – той се усмихна, но Фае не знаят как наистина да се усмихват. Те залепват човешко изражение на неестествено перфектните си лица. – Не се страхувай, МакКайла! Аз ще... как го казвате? – ще го целуна, за да ти мине, когато свърша.

Махнах ръката си от ципа.

– Не съм нарушила сделката ни умишлено, В’лане. Баронс подслуша нещо, което не трябваше да подслушва.

– Опущение или престъпление, каква е разликата?

– Има разлика. Дори в съда разпознават разликата.

– Човешки закон. Законът на Фае не познава такова нещо. Има последствия. Начините, по които са постигнати, нямат тежест. Ти каза, че не знаеш как да проследиш Книгата.

– Не знам. Просто последвах предчувствие тази вечер. Извадих късмет. Ти?

– Безочливост и лъжи, МакКайла. Не допускам нито едно от двете.

– Няма да повредиш и един косъм от главата ù или ще те убия! – каза Баронс.

„Нима? С какво?“ – исках да попитам. В’лане беше Фае. Копието ми го нямаше, а Мечът беше у Роуина.

Леденото притегляне на Книгата намаляваше. Тя се движеше бързо. Следващата ù жертва беше в кола, и то бърза. Стигнах до самодоволна и напълно извън темата мисъл на любител на коли: „Не по-бърза от моята. Аз имам вайпър. Ключовете му са в джоба ми.“

Самодоволната мисъл избледня. Идеята да оставя Книгата да се измъкне, да ù позволя да обикаля наоколо и да унищожава живота на още хора нараняваше самата ми същност. Но без значение колко настоятелно моите сетива на Шийте зрящ крещяха по мен да я проследя, не смеех. Не с Баронс и В’лане наоколо. Трябваше да разбера повече за Книгата. Трябваше да разбера как да сложа ръка върху нея и да направя правилното нещо. Кого заблуждавах? Трябваше да знам какво е правилното нещо. Ако допуснем, че накрая успея да я взема, на кого можех да се доверя? На В’лане? На Баронс? На Роуина? Да пази Бог! Щеше ли самата Сийли кралица да се появи и да спаси положението? Някак си се съмнявах. Нищо в живота ми вече не беше лесно.

– Нямаш право да я имаш – казваше В’лане на Баронс.

– Силата дава правото. Не беше ли това твоето мото?

– Никога не би могъл да разбереш моето мото.

– По-добре, отколкото смяташ, фейо.

– Нищо не можеш да направиш с нея, дори да успееш да я вземеш. Ти не говориш езика, на който е написана, и не би могъл да се надяваш да го дешифрираш.

– Може би имам камъните.

– Не всички – каза В’лане студено и от презрението в гласа му разбрах, че той има поне един, ако не и двата други камъка за превод, които ние търсехме. Четирите мистични прозрачни камъка трябваше да са на едно място, за да „разкрият истинската природа“ на Шинсар Дъб. Баронс вече имаше единия, когато го срещнах. Неотдавна аз откраднах втория от Малуш – събитие, което беше ускорило враждебността между нас.

Баронс се усмихна. Умен мъж. До този момент беше подозирал, но не беше сигурен.

– Може би съм научил достатъчно от твоята принцеса, за да не ми трябват и четирите – присмя се Баронс, а в думите му имаше цял свят на намеци. Дори аз, която нямах представа какво намекваше, чух обидата в тях и знаех, че тя сряза надълбоко. Между В’лане и Баронс имаше история. Те не се презираха взаимно само заради мен. Имаше нещо повече от това.

Лед покри робата с цветовете на дъгата на В’лане, понесе се надолу по павираната улица и се разшири, покривайки паважа от канавка до канавка с тънък черен слой, който пукаше като изстрели, докато обвиваше по-топлия камък.

Добре, нека се бият! Нека Книгата изчезне и отнесе проблемите ми с нея! За да налея масло в огъня, казах:

– Защо двамата се мразите толкова много?

– Чука ли я вече? – В’лане ме пренебрегна напълно.

– Не се и опитвам.

– Превод: Усилията ти са се провалили.

– Не, не са – казах. – Той не се е опитвал. За ваша информация, момчета, а използвам термина много свободно, в мен има много повече от секс.

– Ето защо си още жива, госпожице Лейн. Продължавай да развиваш тези си заложби!

След като и двамата бяха тук, за разнообразие, имах предчувствие, което исках да изпробвам.

– Какво е Баронс? – попитах В’лане. – Човек или нещо друго?

Принцът погледна Баронс и не каза нищо.

Баронс ми хвърли остър поглед.

– Е, Баронс – казах сладко, – разкажи ми за В’лане! Той добър ли е, или лош?

Баронс погледна настрани и не каза нищо.

Поклатих глава отвратена. Беше както подозирах. Мъже! Еднакви ли бяха сред всички видове, независимо дали са хора, или не?

– И двамата имате нещо срещу другия и никой от вас няма да го издаде, за да запази собствените си тайни в безопасност. Невероятно! Вие се мразите и все пак се държите един за друг. Е, знаете ли какво? Майната ви! Свърших и с двама ви.

– Големи думи за малък човек – каза В’лане. – Ти се нуждаеш от нас.

– Той е прав. Примири се, госпожице Лейн!

Супер! Сега обединяваха силите си срещу мен. Предпочитах В’лане да изчезва, когато Баронс се появява. Това значеше ли, че В’лане все пак не се страхува от Баронс? Огледах разстоянието между тях. Ако Баронс пристъпеше напред, дали В’лане щеше да отстъпи? Трудно можех да го допусна. След миг размисъл се измъкнах изпод ръката на Баронс и пристъпих зад него. Усетих как се отпуска малко. Според мен мислеше, че търся закрилата на тялото му, използвайки движението да покажа, че съм избрала страна. Представих си колко самодоволен изглежда точно сега.

Бутнах го напред с всичка сила. В’лане мигновено се плъзна назад. Баронс ми хвърли яростен поглед през рамо. Не мисля, че много жени бутат Баронс наоколо.

– Какви игри играеш, Шийте зрящ? – изсъска В’лане.

Фае принцът се страхуваше от Баронс. Опитах се да обработя тази мисъл, но не съм сигурна, че успях.

– Можеш ли още да усетиш Книгата? – попита Баронс, а един мускул трептеше на челюстта му.

– Да, къде отиде? – настоя В’лане. – Накъде?

– Изгубихте твърде много време в разправии – излъгах. Все още усещах слаб гъдел. Беше спряла някъде. – Излезе от радара ми преди няколко минути – не бях сигурна, че някой от тях ми повярва, но какво можеха да направят?

Всъщност ми хрумна, че и двамата можеха да ми направят нещо наистина гадно, ако искаха. Баронс можеше да използва Гласа, да ме принуди да му кажа истината и да ме накара да проследя Книгата. А ако разбирах заробването от Секс-до-смърт-Фае, В’лане можеше да увеличи онова секс нещо и да ме насочва наоколо като разгонена малка кучка.

Тогава защо не го правеха? Защото наистина бяха прилични момчета с прилични мотиви, въпреки обърканите личности ли? Или защото не искаха другия наоколо, когато ме използваха, за да намеря Книгата, а нито един от двамата не можеше да измисли начин да се отърве от другия в момента?

Ние всички я оставяхме да се измъкне, за да попречим на другите да я имат? Еха! Някога ми беше трудно по геометрия в гимназията. Животът беше много по-сложен от математиката.

– Мърдай! – каза Баронс. – Качвай се на мотора!

Не ми хареса тонът му.

– Къде ще отидеш, госпожице Лейн, ако не с мен или с него? Обратно у дома в Ашфорд? Ще тръгнеш ли сама? Ще си вземеш ли апартамент? Ще трябва ли баща ти да дойде да прибере багажа ти така, както ти разчисти след сестра ти?

Обърнах се и започнах да вървя. Той ме последва, достатъчно близо, за да усетя дъха му на врата си.

– Той ще те Пресее – каза с ниско ръмжене, – ако му дадеш възможност.

– Не мисля, че ще рискува да се приближи на пет метра от теб – казах хладно. – И няма нужда да ми напомняш, че сестра ми е мъртва. Това беше евтин изстрел.

Качих се на харлито.

Да отида с В’лане и да бъда наказана за нарушаването на сделката ни?

Щях да рискувам с Баронс. Засега.


Осем


–Част от пощата ти е пропуснала дупката – каза Дани, докато отваряше вратата и вкарваше колелото си вътре.

Вдигнах поглед от книгата, която четях (отново ирландските нашествия, едно от най-скучните проучвания, които някога съм правила, като изключим някои от частите за Фир Болг и Фоморите), и след като огледах зад нея, за да съм сигурна, че е сама, се усмихнах. Къдравата ù кестенява коса беше развяна от вятъра, бузите ù бяха зачервени от студа, а тя беше завършила зелената си раирана униформа на Корпорация „Бързи пощи“ с наперено сложена шапка на компанията и с вечното си изражение „скучно ми е и съм твърде готина за приказки“.

Харесвам Дани. Тя е различна от другите Шийте зрящи. Бях я харесала от първия ден, в който я срещнах. Има нещо сродно в нас, освен факта, че и двете търсим отмъщение – тя за майка си, аз за сестра си.

– Роуина ще те убие за това, че идваш тук, нали знаеш? – намръщих се, когато ми хрумна едно подозрение. – Или тя те е пратила?

– Не. Измъкнах се. Не мисля, че някой ме е проследил. Ти си най-отгоре в скапания ù списък, Мак. Ако ме беше пратила, щеше да ме прати с Меча.