– Ще спреш на място и ще ми кажеш къде отиваш.

Краката ми спряха, независимо от волята ми. Копелето беше използвал Гласа.

– Не ми причинявай това! – казах през стиснати зъби, пот избиваше по челото ми. Борех се с него с всичко, което имах, и отслабвах бързо. Исках да му кажа къде отивам почти толкова силно, колкото исках да убия лорд Господар.

– Не ме карай! – каза той с нормален глас. – Мислех, че работим заедно, госпожице Лейн. Мислех, че сме обединени от обща кауза. Това обаждане от инспектора има ли нещо общо с Шинсар Дъб? Не криеш нищо от мен, нали?

– Не.

– Последно предупреждение. Ако не ми отговориш, ще го изтръгна от гърлото ти. И докато го правя, ще те питам всичко останало, което ми се прииска.

– Това не е честно! Аз не мога да използвам Гласа върху теб – извиках. – Ти само ме учиш да му устоявам.

– Никога няма да можеш да го използваш върху мен. Не ако аз те уча. Учител и ученик развиват имунитет един към друг. Това е добър стимул за теб, нали, госпожице Лейн? Сега говори! Или ще получа информацията, която искам, или, ако се бориш с мен, ще боли.

Той беше акула, която беше надушила кръв и нямаше да спре да обикаля, докато не ме погълне. Нямах никакво съмнение, че ще направи това, с което ме заплашваше, а се боях какво може да попита, ако започнеше насила да вади отговори от мен. Беше чул адреса. Със или без мен щеше да отиде. Беше по-добре да отида и аз. Щях да измисля план по пътя.

– Качвай се в колата! Ще ти кажа, докато пътуваме.

– Моторът ми е отпред. Ако има задръстване, ще стане по-бързо. Ако си крила нещо от мен, значи си много загазила, госпожице Лейн.

В това не се и съмнявах. Но не бях сигурна кой ще ми бъде по-ядосан преди нощта да свърши – Баронс, защото не му бях казала по-рано, или В’лане, защото бях нарушила обещанието си към него и бях казала на Баронс. Усещах чуждото нещо, продупчило езика ми, натрапчиво и опасно в устата си.

Дъблин беше мрачен, странен цирк, в който вървях по високо вързано въже и ако имаше обезопасителна мрежа някъде под мен, със сигурност не я виждах.


Седем


Също като пикапите с високо окачване в Дълбокия Юг, харлитата са ода за тестостерона – колкото по-голям и по-шумен, толкова по-добре. Там на юг камиони и мотори реват: „Виж ме! По дяволите, аз съм голям и шумен, и див, и даа, не би ли искала част от мен?“.

Харлито на Баронс не ревеше. Дори не мъркаше. Хищник в хром и абанос, то се плъзгаше безшумно в нощта и шепнеше: „Аз съм голям и тих, и смъртоносен, и по-добре се надявай да не взема част от теб!“.

Усещах яростта в раменете под ръцете ми, докато се носехме през тесни улички, и завивахме край ъгли, като се накланяхме толкова ниско, че трябваше да притискам плътно краката си, от страх да не остържа няколко слоя кожа по асфалта, но както и във всичко останало, което Баронс предприема, той беше господар на прецизността. Моторът правеше за него неща, които не бях сигурна, че един мотор може да прави. На няколко пъти едва не обвих крака и ръце около него и не се покатерих на гърба му, от страх да не падна.

Тялото му беше настръхнало от яд. Фактът, че знаех нещо за Книгата, което не му бях казала, беше възможно най-тежкото прегрешение, що се отнасяше до него. При последната ни среща с Шинсар Дъб бях научила, че за него тя е най-същественото нещо на света, по каквато и да беше причина. Въпреки изнервящата тъмна енергия, която се носеше от него, накрая го прегърнах с всички сили, просто за да се задържа на мотора. Беше като да прегърна нискочестотно енергийно поле. Понякога се чудя дали Баронс въобще има някакъв страх към риска от нараняване. Не живее така, сякаш има.

– Не е като да не пазиш тайни от мен – най-накрая изкрещях в ухото му.

– Не пазя такива, които засягат шибаната Книга – изръмжа той през рамо. – Това е нашата сделка, нали? Ако не за друго, ние сме честни един с друг за Книгата.

– Не ти се доверявам.

– И мислиш, че аз ти се доверявам? Не си била извън памперсите достатъчно дълго, за да може някой да ти се довери, госпожице Лейн. Дори не съм сигурен, че трябва да ти се позволява да боравиш с остри предмети.

Ударих го отстрани.

– Това не е вярно. Кой яде Ънсийли? Кой оцеля без значение от цената? Кой продължава да излиза навън и да се изправя срещу всякакви извратени чудовища и да продължава да намира причина да се усмихва, докато го прави? За това е нужна истинска сила. Това е повече, отколкото ти можеш да направиш. Ти си кисел и мрачен, и потаен през цялото време. Мога да ти кажа, че с теб не е удоволствие да се живее.

– Усмихвам се понякога. Дори се смях на твоята... шапка.

– МакОреол! – поправих го стегнато. – Това е гениално изобретение и означава, че не ми трябваш ти или В’лане, за да ме пазите от Сенките, и това, Джерико Баронс, струва теглото си в злато – да нямам нужда от никой от вас, за да направя нещо.

– Кой дойде да те учи на Гласа тази вечер? Мислиш ли, че би могла да намериш друг учител? Тези, които могат да използват тази сила, не я споделят. Независимо дали ти харесва, ти имаш нужда от мен и се нуждаеш от мен от деня, в който стъпи в тази страна. Помни това и спри да ме вбесяваш!

– Ти също се нуждаеш от мен – изръмжах.

– Точно затова те уча. Затова ти осигурявам безопасно място, където да живееш. Затова продължавам да спасявам живота ти и се опитвам да ти давам нещата, които искаш.

– О, н-нещата, к-които ис-скам? – заекнах аз, защото бях толкова бясна, че се опитах да изплюя думите наведнъж. – Ами отговори? Опитай да ми дадеш от тях!

Той се засмя, а звукът отскочи от тухлените стени на тясната уличка, по която профучавахме, и отекна така сякаш много мъже се смееха навсякъде около мен, което беше зловещо.

– Денят, в който ти дам отговори, ще бъде денят, в който вече няма да имаш нужда от тях.

– Денят, в който вече няма да имам нужда от тях – казах му ледено, – ще бъде денят, в който ще съм мъртва.

Докато пристигнем на местопрестъплението, стрелецът си беше пръснал черепа, тези от заложниците, които бяха оцелели, получаваха грижи и зловещият дълг да бъдат преброени и събрани телата беше започнал.

Улицата беше затворена около пъба от едната пряка до другата, натъпкана с полицейски коли и линейки, и гъмжеше от Гарда. Паркирахме и слезнахме от мотора на пряка от мястото.

– Допускам, че Книгата е била тук. Усещаш ли я?

Поклатих глава.

– Вече я няма. Натам! – посочих на запад. Леден канал течеше на изток в нощта. Щях да го отведа в противоположната посока и накрая да заявя, че съм изгубила „сигнала“ ù. Ужасно ми се гадеше и не заради всички тела и кръвта. Шинсар Дъб е връхната точка в гаденето. Бръкнах в джоба си и извадих едно хапче против гадене. Усещах началото на жестока мигрена и се надявах да не удари.

– По-късно ще ми кажеш всичко, което знаеш. Някак си разбрала как се движи из града и това е свързано с престъпленията, нали?

Беше добър. Когато кимнах внимателно, опитвайки се да не разполовя черепа си, той каза:

– И някак си успяла да принудиш Джейни да ти дава информация. Как си постигнала това, честно казано, ме мога да си представя.

– Боже, може би не съм чак такава глупачка, за каквато ме мислиш – пъхнах още едно хапче в устата си и си отбелязах да започна да нося и аспирин.

След кратка пауза той каза стегнато:

– Може би не си – което беше почти като извинение от Баронс.

– Нахраних го с Ънсийли.

– Да не си откачила? – избухна Баронс.

– Подейства.

Той присви очи.

– Някой може да помисли, че развиваш ситуационна етика[4].

– Мислиш, че не знам какво е това? Баща ми е адвокат. Знам какво е това.

Бледа усмивка изви устните му.

– Връщай се на мотора и ми кажи накъде да вървим!

– Ще ти кажа накъде да вървим – измърморих горчиво, а той се засмя. Докато се носехме надолу по улицата, надалеч от Мрачната книга, главоболието ми започна да отслабва. Внезапно бях толкова възбудена, че се хванах в опасна близост до това да започна да трия болезнените си зърна в гърба на Баронс. Мигновено се дръпнах и погледнах през рамо. Сърцето ми потъна. Бръкнах за Копието. Нямаше го.

Баронс сигурно беше усетил напрежението в тялото ми, защото погледна през рамо към мен и видя това, което и аз – Фае принцът се пресяваше по улицата зад нас, в един миг там, после го няма, в следващия на десетина крачки по-близо.

– Достатъчно лошо е, че не ми каза за Книгата, госпожице Лейн, но ми кажи, че не си казала на него!

– Трябваше. Исках да направи нещо за мен, а това беше всичко, което можех да му предложа и с което бях готова да се разделя. Но не му казах всичко.

Всъщност умишлено го бях заблудила, така че как ме беше открил тази вечер? Глупав късмет? Не би могъл да проверява всяко престъпление в града!

Гневът отново обхвана тялото на Баронс и този път беше по-зле отпреди. Той спря толкова рязко, че се забих в гърба му, паднах от мотора и се проснах на пътя. Докато се изправя и изтупам праха от дрехите си, Баронс беше слязъл от мотора, В’лане също беше спрял и стоеше на улицата на около десетина метра.

– Ела тук, госпожице Лейн! Веднага!

Не помръднах. Бях се вбесила, че ме изхвърли така. От това главата ме беше заболяла още по-зле. Освен това един разярен Баронс бе нещо, до което искате да стоите не повече, отколкото да се сгушите до вбесена кобра.

– Освен ако не искаш той да се Пресее и да те вземе, ела до мен! Сега! Или искаш да отидеш с него?

Погледнах към В’лане и се приближих към Баронс. В’лане беше толкова леден от неудоволствие, че малка фъртуна заледяваше неговия край на улицата, а аз не бях облечена за такова време. Добре, може би В’лане ме плаши малко повече от Баронс. В’лане използва сексуалността си срещу мен, а аз съм податлива на нея.