Завъртях се.

– Не изглеждах чак толкова смешно – сопнах се.

Раменете му се разтресоха.

– О, стига де! Престани!

Той прочисти гърло и спря да се смее. После погледът му бързо се стрелна нагоре, спря се на бляскавия ми МакОреол и Баронс отново започна да се смее. Не знам, може би бяха скобите, които стърчаха от двете страни. Или може би трябваше да взема черен шлем, а не розов.

Разкопчах го и го издърпах от главата си. Закрачих към вратата, включих отново вътрешното осветление, тупнах в гърдите му блестящото си изобретение и закрачих нагоре.

– Най-добре да си спрял да се смееш, когато сляза долу – извиках през рамо.

Не бях сигурна, че ме е чул, толкова силно се смееше.

– Може ли Гласът да те накара да направиш нещо, което за теб е дълбоко морално осъдително? Може ли да те накара да отхвърлиш всичко, в което вярваш? – попитах Баронс, когато се върнах долу петнайсет минути по-късно. Накарах го да чака, отчасти защото още ми пареше от смеха му и отчасти защото бях принципно вбесена от това, че беше подранил. Харесвам, когато мъжете са точни. Не когато подраняват или закъсняват. А когато са точни. Това е една от онези вежливости при срещите, не че с Баронс се срещахме, но смятам, че точно тези вежливости са общовалидни и би трябвало да се практикуват при всички цивилизовани срещи. Копнея за дните на добрите старомодни обноски.

Не споменах смеха му, МакОреола или абсурдния ми танц. С Баронс сме професионалисти в това да пренебрегваме всичко, което може да се случи между нас и има възможност да предизвика някаква емоция, дори ако това е толкова просто чувство като срама. Понякога не мога да повярвам, че съм била под това голямо, твърдо тяло, че съм го целувала, че съм хвърлила бърз поглед в живота му. Пустинята. Самотното момче. Самотният мъж. Не мислете, че не ми е хрумнало, че ако правя секс с Баронс, може да получа отговори на някои от въпросите си за това кой и какво е той. Хрумвало ми е. Но аз бързо напъхах тази идея в заключената кутия. По хиляди причини, които нямат нужда от обяснение.

– Зависи от умението на този, който използва Гласа и от силата на убеждението на жертвата му.

Типичен отговор на Баронс.

– Разясни! – казах сухо. Бях научила нови думи. Четях много напоследък.

Докато се придвижвах навътре в стаята, погледът му падна към краката ми и си проправи път нагоре към лицето ми. Носех избелели дънки, ботуши и прилепнала розова тениска, купена миналото лято на разпродажба, на която пишеше „Аз съм сочно момиче“.

– Обзалагам се, че си – промърмори той. – Свали си тениската! – каза, но този път гласът му отекна с легион от гласове. Понесе се на вълни навън покрай мен, изпълни всеки ъгъл на стаята, като я натъпка с гласове, които ми заповядваха да се подчиня, принуждавайки всяка клетка в тялото ми да го изпълни. Аз исках да махна тениската си. Не по същия, вкоренен в сексуалната принуда начин, по който исках да я махна около В’лане, а просто, защото... ами, не знаех защо. Но исках да я махна на мига.

Започнах да вдигам ръба на тениската си, когато си помислих: „Чакай малко! Не искам да показвам на Баронс сутиена си“ – и дръпнах тениската обратно.

Усмихнах се. Слабо в началото, после по-широко, доволна от себе си. Пъхнах ръце в задните джобове на дънките и изгледах Баронс наперено.

– Мисля, че ще бъда доста добра в това.

– СВАЛИ СИ ТЕНИСКАТА!

Заповедта ме удари като тухлена стена и унищожи ума ми. Поех дъх рязко, почти с писък, и раздрах тениската от деколтето до долу.

– Спри, госпожице Лейн!

Отново Гласът, но не тухлена стена, а по-скоро заповед, която вдигна тухлената стена от мен и ме освободи. Отпуснах се на пода, стиснала половините от тениската, и положих глава на коленете си. Дишах дълбоко няколко секунди, после вдигнах глава и го погледнах. Той можеше да ми е налагал такава принуда по всяко време. Да ме превърне в безмозъчен роб. Както и лорд Господар, той можеше да ме е насилил да изпълнявам заповедите му, когато пожелае. Но не го беше направил. Следващия път, когато откриех нещо ужасяващо за него, щях ли да кажа: „Да, но той никога не ме е принуждавал с Гласа“? Това ли щеше да е извинението, което щях да измисля за него тогава?

– Какво си ти? – избухнах, преди да мога да се спра. Знаех, че си губя времето. – Защо просто не ми кажеш и да свършим с това? – казах ядосано.

– Един ден ще спреш да ме питаш. Мисля, че ще ми хареса да те познавам тогава.

– Може ли да не намесваме дрехите ми в следващия урок? – оплаках се. – Донесох само за няколко седмици.

– Искаше нещо морално осъдително.

– Да – не бях сигурна, че демонстрацията му беше изпълнила целта си. Не бях сигурна, че да сваля тениската си пред него беше морално осъдително.

– Показвах нагледно степени, госпожице Лейн. Вярвам, че лорд Господар е постигнал най-високото ниво на вещина.

– Супер! Е, за в бъдеще пощади тениските ми! Имам само три. Пера ги на ръка, а другите две са мръсни – в „Книги и дреболии Баронс“ нямаше пералня или сушилна машина, а досега отказвах да мъкна нещата си до обществената пералня на няколко преки, въпреки че скоро щеше да ми се наложи, защото дънките не се перат добре на ръка.

– Поръчай каквото ти трябва, госпожице Лейн! Пиши го на сметката на магазина!

– Наистина ли? Мога да поръчам пералня и сушилна машина?

– Можеш също така да задържиш ключовете на вайпъра. Сигурен съм, че има неща, за които ти трябва кола.

Огледах го подозрително. Може би бях загубила още няколко месеца в света на Фае и вече беше дошла Коледа.

Той оголи зъби в една от онези хищнически усмивки.

– Не мисли, че е защото те харесвам. Щастливият служител е продуктивен служител, а колкото по-малко време губиш да излизаш до обществената пералня или да правиш каквито там задачи... има човек като теб... толкова повече време мога да те използвам за моите собствени цели.

Това беше логично. Все пак, докато беше Коледа, имах още няколко неща в списъка с желания.

– Искам резервен генератор и охранителна система. И мисля, че трябва да имам и пистолет.

– Стани!

Нямах воля. Краката ми се подчиниха.

– Иди се преоблечи!

Върнах се, облечена с прасковена тениска с петно от кафе на дясната гърда.

– Застани на един крак и скачай!

– Ти си ужасен! – изсъсках, докато скачах.

– Ключът към устояването на Гласа – инструктира ме Баронс – е намирането на онова място вътре в теб, което никой друг не може да докосне.

– Имаш предвид мястото на Шийте зрящ? – казах, подскачайки като еднокрако пиле.

– Не, различно място. Всички хора го имат. Не само Шийте зрящите. Раждаме се сами и умираме сами. Това място.

– Не разбирам.

– Знам. Точно затова скачаш.

Скачах с часове. Аз се изморих, но той не. Мисля, че Баронс би могъл да използва Гласа цяла нощ и изобщо да не се умори.

Можеше да ме държи да скачам до зори, но в един без четвърт сутринта мобилният ми телефон иззвъня. Веднага помислих, че са родителите ми и сигурно се беше изписало на лицето ми, защото той ме освободи от плена.

Толкова дълго се бях надявала на това, че всъщност направих два скока към чантата ми близо до касата, преди да се усетя.

Тъкмо щеше да прехвърли на гласовата ми поща – нещо, което мразех, откакто пропуснах обаждането на Алина, затова натиснах копчето още в чантата, измъкнах го и го залепих на ухото си.

– „Четвърта“ и „Лангли“ – излая инспектор Джейни.

Замръзнах. Очаквах да е татко, мислех, че просто е забравил фактора разлика във времето. Редувахме се да се обаждаме един на друг през ден, дори само за няколко минути, а бях забравила предишната вечер.

– Лошо е. Седем мъртви, а стрелецът се е сврял в един пъб и заплашва да убие още заложници и себе си. Звучи ли като типа престъпление, за което искаше да ти кажа?

– Да – „стрелецът“ каза Джейни. Беше мъж, което значеше, че съм изпуснала престъплението, което жената, вдигнала Книгата вечерта, когато гледах, беше извършила и Шинсар Дъб вече се беше преместила. Чудех се колко хора е сменила оттогава. Щях да потърся във вестниците за следи. Трябваше ми цялата информация, която можех да намеря, за да се опитам да разбера Мрачната книга, ако исках да предвидя бъдещите ù ходове.

Връзката изключи. Беше направил каквото обеща и нищо повече. Взирах се в мобилния си телефон, чудейки се как да се отърва от Баронс.

– Защо Джейни ти се обади в такъв час? – каза той меко. – Да не са те назначили за почетен член на Гарда, откакто те арестуваха последния път?

Погледнах го през рамо с недоверие. Той стоеше в другия край на стаята, а звукът на телефона ми беше намален. Може би беше доловил гласа на инспектора от това разстояние, но нямаше начин да е чул подробностите.

– Странно – казах.

– Защо не ми казваш, госпожице Лейн?

– Каза, че може би има нова следа по случая на сестра ми – беше слаба лъжа, но първата, която ми беше дошла наум. – Трябва да тръгвам – пресегнах се зад гишето, сграбчих раницата си, пъхнах вътре моя МакОреол, закрепих кобура си, прехвърлих Копието от ботуша под мишницата, после нахлузих яке и се отправих към задната врата. Щях да взема вайпъра и да карам към „Четвърта“ и „Лангли“ колкото можех по-бързо. Ако стрелецът беше още на мястото, и Шинсар Дъб щеше да е там. Ако стрелецът беше вече мъртъв, щях да карам нагоре и надолу по улиците в непосредствена близост в плътна решетка, очаквайки сърбеж.

– Как не! Той каза „Четвърта“ и „Лангли“. Седем мъртви. Какво ти пука?

Що за чудовище имаше такива уши? Не можеше ли да ми се падне полуглухо? Намръщих се и продължих към вратата.