Въздъхнах с облекчение. Все още не можеше да понася директна светлина.

Огледах я внимателно. Пътят ми до книжарницата не беше напълно отрязан. Можех да мина вляво, успоредно на извисяващия се мрачен облак, докато стигна края на сградата, където светлините на зарзаватчийницата в съседната сграда я спираха да се разпростре още по-нататък, после да свия към предната врата и да вляза.

Проблемът беше, че нямах необходимите нерви и не бях напълно сигурна, че би било разумно. Ами ако почти в края на стената от Сянката крушката от сградата на зарзаватчийницата изгореше? Обикновено бих изхвърлила шансовете това да се случи в царството на абсурда, но ако имаше нещо, което бях научила през последните няколко месеца, то е, че абсурдното всъщност е „най-вероятното, което може да се случи на МакКайла Лейн“. Нямах намерение да рискувам. Имах фенерчетата си, но не можех да осветя с тях всяка част от тялото си наведнъж и със сигурност не можех да го осветя цялото.

Можех да повикам В’лане. Той ми беше помогнал да се отърва от Сенките преди. Разбира се, с В’лане винаги има цена, а трябваше и отново да му позволя да постави името си на езика ми.

Помислих за мобилния си телефон. Имаше три номера, записани в него: Баронс, АНМСМ и АУ.

На АНМСМ, което беше не толкова изтънченото съкращение на Баронс за „Ако не можеш да се свържеш с мен“, щеше да отговори тайнственият Риодан, който, въпреки че Баронс твърдеше, че говори твърде много, не беше споделил нищо полезно с мен в скорошния ни кратък телефонен разговор. Нямах желание да подмамвам никой друг в близост до твърде агресивната Сянка. Исках няколко дни на отдих за смъртта, която тежеше на съвестта ми.

АУ беше „ако умираш“, а аз не умирах.

Беше ми писнало да разчитам на други да ме спасяват. Исках сама да се грижа за себе си. Оставаха само няколко часа до съмване. Сянката можеше да си стои там цяла нощ, изобщо не ми пукаше.

Върнах се обратно в гаража, затворих и заключих вратата, включих най-ярките вътрешни светлини, размислих за миг, а после пропълзях в майбаха, за да спя.

Докато се отнасях, ми хрумна, че чувствата ми към колата определено се бяха променили. Вече не ме интересуваше, че беше принадлежала на ирландския мафиот Роки О’Баниън, от когото бях откраднала Копието и за чието убийство, както и за това на петнайсет от мутрите му в същата тази уличка, в която сега дебнеше чудовищната Сянка, бях косвено отговорна. Просто бях благодарна, че беше удобен за спане.

Очакваме Злото да извести идването си.

Предполага се, че злото спазва определени практики. Предполага се то да причини ледени тръпки от лошо предчувствие у домакина, предполага се то да е мигновено разпознаваемо и да е противно. Злото би трябвало да се промъква навън в нощта в черна катафалка с мъгла, излизаща от тъмните ù страни, или да слезе от скелетен харли, облечено в кожа с огърлица от прясно скалпирани черепи и кръстосани кости.

– „Книги и дреболии Баронс“ – казах в телефона ведро. – Ако търсите нещо, ние го имаме, а ако го нямаме, ще Ви го намерим – приемам работата си сериозно. След като откраднах шест часа сън в гаража, минах през уличката до книжарницата, взех душ и отворих магазина, както обикновено.

– Сигурен съм, че ти ще го намериш. Иначе нямаше да се обадя.

Замръзнах с ръка на слушалката. Това шега ли беше? Той ми се обаждаше? Бях си представяла всевъзможни срещи със Злото, но тази не беше сред тях.

– Кой е? – попитах аз, неспособна да повярвам.

– Знаеш кой съм. Кажи го!

Бях чувала гласа само два пъти преди – следобеда в Мрачната зона, когато едва не умрях, и наскоро в леговището на Малуш, но никога нямаше да го забравя. Противно на това, което очакваме да бъде, Злото имаше красив и изкусителен глас, отразяващ физическата красота на притежателя си.

Беше гласът на любовника на сестра ми и неин убиец.

Знаех името му и щях да умра преди да го нарека лорд Господар.

– Ти, копеле!

Тръшнах телефона с едната ръка, а с другата вече набирах Баронс на мобилния си телефон. Той вдигна веднага и звучеше разтревожен. Минах направо на въпроса.

– Може ли друидското заклинание Гласът да бъде използвано по телефона?

– Не. Потенциалът на заклинанието не се пренася чрез...

– Благодаря! Трябва да вървя – както предполагах, телефонът в магазина беше започнал отново да звъни. Затворих с палец мобилния и оставих Баронс да нарежда. Нямаше опасност да бъда заставена да се подчиня по телефона. Исках да науча само това преди лорд Господар да е успял да го използва върху мен.

Просто в случай, че беше плащащ клиент, казах:

– Книги и дреболии...

– Трябваше да попиташ мен – дойде прелъстителният, богат глас. – Щях да ти кажа, че Гласът се разводнява от технологиите. И двете страни трябва да са във физическа близост. В момента съм твърде далеч.

Нямаше да му дам удоволствието да разбере, че точно от това се страхувах.

– Изпуснах телефона.

– Преструвай се колкото искаш, МакКайла!

– Не използвай името ми! – изскърцах със зъби.

– Как да те наричам?

– Недей!

– Не изпитваш ли любопитство към мен?

Ръката ми трепереше. Говорех с убиеца на сестра ми, с чудовището, което водеше всички Ънсийли през мистичните си долмени и превръщаше нашия свят в кошмар.

– Разбира се. Какъв е най-бързият и най-лесният начин да те убия?

Той се засмя.

– В теб има повече огън, отколкото в Алина. Но тя беше умна. Подцених я. Тя скри съществуването ти от мен. Никога не говореше за теб. Нямах представа, че има две с талант като нейния.

Бяхме равни в незнанието си. Тя беше скрила и неговото съществуване от мен.

– Как разбра за мен?

– Чух слухове за друга Шийте зряща, която е нова в града и има необичайни способности. Накрая щях да те открия. Но когато дойде в склада, те надуших. Не можех да сбъркам кръвната ти линия. Ти можеш да усещаш Шинсар Дъб по същия начин, като Алина.

– Не, не мога – излъгах.

– Тя те зове. Ти я усещаш там навън, как става по-силна. Ти обаче няма да станеш по-силна. Ти ще отслабнеш, МакКайла. Не можеш да се справиш с Книгата. Дори не помисляй да опитваш! Дори не можеш да започнеш да си представяш с какво си имаш работа.

Имах доста добра представа.

– За това ли ми се обади? Да ме предупредиш? Треперя в ботушите си – този разговор ме вбесяваше. Говорех по телефона с чудовището, което беше убило сестра ми, с долния лорд Господар, а той не крякаше маниакално, нито заплашваше злодейски. Не беше дошъл при мен с армия от мрачни Фае, подкрепен от неговата облечена в червено и черно лична стража. Беше ми се обадил и говореше с красив, културен тон, меко и без враждебност. Това ли беше истинското лице на Злото? Значи не завладяваше, а съблазняваше? „Той ми позволява да съм жената, която винаги съм искала да бъда“ – беше написала Алина в дневника си. Щеше ли той да ме покани на вечеря? Ако го направеше, щях ли да приема, заради възможността да го убия?

– Какво искаш най-много на света, МакКайла?

– Теб мъртъв – мобилният ми извъня. Беше Баронс. Затворих му.

– Не е това, което искаш най-много. Искаш го заради това, което искаш най-много. Сестра си обратно.

Не ми харесваше накъде вървят нещата.

– Обаждам се, за да ти предложа сделка.

Сделките с дявола, беше ми напомнил наскоро Баронс, никога не вървят добре. И все пак не можах да се спра да попитам:

– Какво?

– Намери ми Книгата и аз ще върна сестра ти.

Сърцето ми пропусна удар. Държах слушалката далеч от ухото си и се взирах в нея, сякаш търсех някакво вдъхновение или отговор, или може би просто кураж да затворя телефона.

Ще върна сестра ти. Думите увиснаха във въздуха.

Каквото и да търсех, не го намерих. Върнах слушалката на ухото си.

– Книгата може да върне Алина от мъртвите, така ли? – бях задръстена от суеверия, вдъхновени от детски измислици. Възкресяването на мъртвите винаги беше придружено от страховити предупреждения и още по-страховити резултати. Със сигурност нещо толкова зло не можеше да възстанови нещо толкова добро.

– Да.

Нямаше да попитам. Нямаше.

– Тя би ли била същата като преди? Не някакво страшно зомби? – попитах.

– Да.

– Защо би го направил, след като ти си този, който я е убил?

– Не съм я убил.

– Може да не си го направил сам, но ти си ги пратил след нея.

– Не бях свършил с нея – имаше съвсем слабо колебание. – И нямах планове да я убия, когато свърша с нея.

– Глупости! Тя е открила. Проследила те е в Мрачната зона един ден, нали? Отказала е повече да ти помага. И ти си я убил за това – бях сигурна. Бях го обмисляла всяка нощ, преди да заспя, от месеци. Това беше единственият извод, който придаваше някакъв смисъл на съобщението, което ми беше оставила няколко часа преди да умре. „Той идва – беше казала. – Не мисля, че ще ме остави да напусна страната.“

– Ти почувства силата на моята принуда. Може да съм загубил доброволното ù съдействие, но никога не ми е било нужно – от гласа му капеше надменност, когато ми напомни колко лесно ме беше контролирал. Не, нямаше да има нужда от съдействието ù. С този ужасен, крадящ волята Глас той можеше да я накара да направи всичко, каквото поиска, всичко.

Мобилният ми телефон иззвъня отново.

– Вдигни го! Баронс мрази да чака. Помисли за предложението ми!

– Откъде познаваш Баронс? – попитах.

Връзката беше прекъснала.

– Добре ли си? – изръмжа Баронс, когато вдигнах мобилния.

– Да.

– Той ли беше?