– Ти уби Мойра! – каза жената в другия край на коридора.

В’лане ме изгледа с остър интерес.

– Убила си една от своите?

– Не, не убих Мойра – обърнах се към Шийте зрящите, които ме гледаха с открита враждебност, с изключение на Дани. – Роуина уби Мойра, когато я изпрати да ме пребие и да вземе моето копие – жената имаше име. Мойра. Имаше ли и сестра, която сега скърбеше за нея, както аз за Алина? – Аз съм също толкова ужасена от станалото днес, колкото и вие.

– Да бе! – присмя се някоя.

– Тя дори не казва, че съжалява – изплю друга. – Просто идва тук с лъскавия си Фае пазач и обвинява нашата водачка. Изненадана съм, че не е довела и Ловец.

Щях да им дам извинение, ако искаха такова.

– Съжалявам, че извадих Копието и го държах. Още повече съжалявам, че тя реши да ми се нахвърли точно в този момент. Ако не беше го направила, щеше да е жива.

– Ако не беше отказала да ни дадеш Копието, също щеше да е жива – обади се някоя.

– Копието не е твое – извика друга жена. – Защо трябва да е в теб? Има само две оръжия, които убиват Фае. Повече от седемстотин от нас споделят Меча. Ти имаш другото. Постъпи правилно! Дай го на тези, които са родени и отгледани да го имат!

Другите се съгласиха.

Родени и отгледани, петунията ми! Сякаш аз бях нещо по-малко.

– Аз съм единствената, която може да усети Книгата и трябва да съм навън всяка вечер, за да я търся. Имате ли представа на какво прилича Дъблин в момента? Не бих оцеляла и една вечер без Копието. Освен това аз съм тази, която рискува живота си, за да го открадне.

Обвинителката ми изсумтя и се обърна настрани, скръстила ръце.

– Крадеш. Работиш с Фае принц. Убиваш една от сестрите ни. Ти не си една от нас.

– Аз пък казвам, че е, но просто е имала лошо начало – каза Дани. – Не е имало кой да ù помогне да разбере нещата. Вие какво бихте направили в същата ситуация? Тя се опитва да оцелее, като всички нас.

Усмихнах се. Веднъж я бях попитала същото и тя се държа нахакано, сякаш е идеална, но очевидно беше разбрала моята гледна точка. Възхитих се на смелостта ù да ме защитава така. Едва на тринайсет или четиринайсет, а имаше куража на лъв. Беше също и най-дългата поредица от изречения, която бях чувала от нея, без да е оцветена от нито една ругатня.

– Връщай се в леглото, хлапе? – извика някой.

– Не съм шебано хлапе! – настръхна Дани. – Убила съм повече от тях, отколкото която и да е от вас.

– Каква е бройката ти сега, Дани? – при последния ни разговор тя имаше четирийсет и седем убити Ънсийли. С нейния талант на Шийте зрящ – увеличената скорост, въоръжена със Сийли светинята Меча на Светлината, тя сигурно беше страховит боец. Иска ми се да открия някой ден, да се бия рамо до рамо с нея. Двете можехме добре да си пазим гърбовете.

– Деветдесет и две – каза тя гордо. – И току-що гътнах онзи голям, гаден шибаняк с десетки усти и огромен, отвратителен чеп...

– Добре, Дани, това е! – каза съквартирантката ù рязко, насила обръщайки я от вратата. – Обратно в леглото!

– Видяла си сметката на Многоустото нещо? –възкликнах. – Браво, Дани!

– Благодаря! – каза тя гордо. – Беше труден за убиване. Няма да повярваш...

– В леглото! Веднага! – съквартирантката ù избута Дани в стаята и тръшна вратата зад нея, оставайки в коридора.

– Знаеш, че тя просто стои от другата страна на вратата и слуша – казах. – Какъв е смисълът?

– Не се бъркай в работата ни и махни това нещо от тук!

– Добре казано – дойде гласът от стомана, който чаках.

Шийте зрящите се отдръпнаха, позволявайки на среброкосата жена да мине. Бях се чудила колко време ще ù отнеме да дойде тук. Бях заложила на две-три минути. Беше ù отнело пет. Исках няколко минути насаме с Шийте зрящите, за да изчистя името си. Бях казала, каквото имах да казвам на последователките ù. Сега имах да кажа няколко неща на водачката им.

Погледнах към В’лане. Той отвърна на погледа ми, лицето му беше невъзмутимо, но очите му бяха остриета – стотици остри, лъскави ръбове, които можеха да пролеят кръв за едно мигване на смъртоносно око.

С шумолене на дългата бяла роба, старата жена спря пред мен. Невъзможно беше да се определи точно възрастта ù. Можеше да е на шестдесет, можеше да е на осемдесет. Дългата ù сребриста коса беше сложно сплетена на корона над лицето ù с фини бръчици. Върху малкия ù заострен нос почиваха очила, чиито лещи увеличаваха яростното напрежение и интелигентността в проницателните ù сини очи.

– Роуина! – казах.

Тя носеше това, което, предполагах, трябваше да е одеянието на Великата повелителка – бяла роба с качулка, украсена с изумрудено и деформирана детелина, символ на залога на нашия орден да Вижда, служи и закриля, изрисувана на гърдите.

– Как се осмеляваш? – гласът ù беше нисък, контролиран и разгневен.

– О, ти ще говориш – казах със същия глас.

– Поканих те да заемеш мястото си сред нас и чаках да приемеш предложението ми. Не го направи. Можех само да направя заключение, че си ни обърнала гръб.

– Казах ти, че ще дойда и планирах да го направя, но изскочиха няколко неща – неща като да бъда преследвана, отвлечена, заключена и измъчвана до смърт. – Минаха само няколко дни.

– Мина седмица и половина! Дните имат значение сега, дори часовете.

Наистина ли беше минала седмица и половина? Времето лети, когато умираш.

– Даде ли им заповед да ме убият, ако не намерят друг начин да взема Копието?

– Не! Не бях аз тази, която проля кръвта на Шийте зрящ днес!

– Напротив, ти беше! Ти ги прати след мен. Ти прати шест от твоите жени да ме нападнат. Никога нямаше да убия никоя от тях и те го знаят. Стана ужасна злополука. Но беше само толкова – злополука.

Тя плъзна очилата от носа си и ги остави да почиват на гърдите ù, окачени на верижка от нежни перли зад врата. Без да сваля очи от мен, Роуина се обърна към хората си.

– Тя нарича убийството злополука. Предава ни на враговете ни и ги превежда покрай защитите ни. Тази жена също е наш враг.

– Знам къде се крие твоят вид от хилядолетие – измърка В’лане. – Защитите ти са смешни. Те не могат да попречат на никой мой кошмар да се вмъкне. Смърдиш на старост и смърт, човеко. Да го вплета ли в сънищата ти, да те преследвам ли с тях?

Роуина се взря покрай него.

– Не го чувам да говори, – а на мен каза: – Дай ми Копието и ще позволя и на двама ви да живеете! Ти ще останеш тук с нас. То ще напусне и никога няма да се върне.

Сняг покри раменете ми. Тихи ахвания изпълниха коридора. Някои от Шийте зрящите протегнаха ръце с длани нагоре, за да хванат завихрените ледени снежинки. Предположих, че никоя от тях не е виждала Фае принц преди.

Гласът на В’лане беше дори по-студен от неестествения сняг, причинен от неудоволствието му.

– Мислиш да ме убиеш с Меча, който си скрила в робата си ли, старице?

Изстенах вътрешно. Супер! Сега той имаше и двете оръжия. Трябваше ли да го Нулирам и да се опитам да ги взема обратно?

Роуина бръкна за Меча. Можех да ù кажа да не си прави труда. В’лане го вдигна с бързината на светкавица и постави острия като бръснач връх в набръчканата вдлъбнатина на шията ù.

Великата повелителка на Шийте зрящите застана много, много неподвижно.

– Познавам твоя вид, старице. И ти познаваш моя. Мога да те накарам да коленичиш пред мен. Би ли искала това? Би ли искала да знаеш, че прекрасните ти малки Шийте зрящи са видели как се гърчиш гола в екстаз пред мен? Да накарам ли всички да се гърчат?

– Престани, В’лане! – казах остро.

– Тя не те спаси от мен – каза той, напомняйки ми за времето, когато едва не ме изнасили в музея. – Тя стоеше там и гледаше как страдаш. Аз просто имам намерение... как го казваш ти? Да върна услугата. Ще я накажа заради теб. Може би тогава ще ми простиш поне малко.

– Не я искам наказана и няма да е услуга. Престани!

– Тя ти се бърка и те обижда. Ще я премахна.

– Няма. Имаме сделка, помниш ли?

С меч, насочен към гърлото ù, и ефес, закрепен в дланта му, той ме погледна.

– Наистина, помня. Ти ми помагаш да помогна на твоята раса. За първи път от седем хиляди години Фае и хора работят заедно за една обща кауза. Това е нещо рядко и необходимо, ако и двете раси искаме да оцелеем, а световете ни да останат непокътнати – той погледна обратно към Роуина. – Обединените ни усилия ще постигнат това, което всичките ти Шийте зрящи събрани заедно не могат. Не ме ядосвай, стара жено, или ще ви изоставя в ада, който идва, ако МакКайла се провали в търсенето на Шинсар Дъб! Престани да се опитваш да откраднеш Копието и започни да я защитаваш! Тя е най-добрата надежда за вашата раса. Коленичи!

Не ми пукаше за „най-добрата надежда на вашата раса“. Не се справям с изпитания. Никога не съм функционирала добре под напрежение.

Той принуди Роуина да коленичи. Устните ù бяха побелели и тя трепереше. Можех да видя битката, която се разразяваше в нейното дребно, здраво тяло. Робата ù потрепери, устните ù оголиха зъбите.

– Престани! – казах отново.

– След миг. Никога повече няма да идваш пред мен с оръжие, стара жено, или ще се откажа от обещанията, които съм дал, и ще те унищожа. Помогни ù с нейната задача да ми помогне и ще те оставя да живееш!

Въздъхнах. Нямаше нужда да се оглеждам наоколо, за да осъзная, че не бях спечелила никакви приятели тук тази вечер. Всъщност бях съвсем сигурна, че съм направила нещата по-лоши.

– Просто ù върни Меча, В’лане, и ни измъкни от тук!