– Баронс каза, че можете да Пресявате и времето – всъщност той каза, че Фае са били способни, но вече не могат. – Че можете да се връщате в миналото – където Алина беше все още жива. Където можех да спася сестра си и където това ужасно бъдеще можеше да бъде предотвратено и можехме да се върнем към блажено невежия си живот, без да знаем какви сме, щастливи със семейството си обратно в Ашфорд, Джорджия, и никога да не го напускаме. Щяхме да се омъжим, да родим бебета и да умрем в Дълбокия Юг на преклонна възраст. – Вярно ли е? Можеш ли да се връщаш назад във времето?

– Някога определени от нас можеха. Но дори тогава бяхме ограничавани. С изключение на кралицата. Вече не притежаваме тази способност. Ние сме в капана на настоящето по същия начин, по който са и хората.

– Защо? Какво е станало?

Той трепна отново.

– Спри колата, МакКайла! Не се наслаждавам на това. Защитите им са много.

Отбих колата и угасих двигателя.

– Значи защитите ти причиняват неудобство, но това е всичко? Всъщност не те задържат навън? – можеше ли да влезе в книжарницата по всяко време, когато искаше? Защитите на Баронс предпазваха ли ме от всички Фае?

– Точно така.

– Но аз мислех, че не можеш да влезеш в книжарницата. Преструваше ли се в нощта, когато Сенките влязоха?

– Ние обсъждахме защитите на Шийте зрящите. Магията, която твоите хора познават, и магията, която Баронс познава, не са същите – погледът му проблясна като остра стомана при споменаването на работодателя ми. – Ела! Дай ми ръка, за да мога да те Пресея вътре! И внимавай с намеренията си! Ако ме Нулираш сред тези стени, ще съжаляваш. И още веднъж, МакКайла, виждаш ли какво доверие ти оказвам? Позволявам ти да ме отведеш в твоя свят на Шийте зрящи – там, където от мен се страхуват и ме мразят. И се оставям на твоята милост. Няма друг сред моя вид, който дори би го обмислил.

– Без Нулиране. Обещавам! – Баронс имаше още едно предимство пред останалите от нас. Защо това не ме изненадваше? Така ли беше успял да скрие Ънсийли огледалото от мен? С по-дълбока и по-тъмна магия от тази, която владееха Шийте зрящите? Не можех обаче да се ядосам наистина, защото това все пак означаваше, че аз съм в безопасност в книжарницата. Колко объркана ставах – благодарна за сила, където и да се намираше, стига да работеше за мен. – Наясно ли сме какво ще направя аз и какво няма да направиш ти?

– Толкова ясно, колкото прозрачните ти желания, Шийте зрящ.

Завъртях очи, но заобиколих колата и хванах ръката му.

У дома, в Ашфорд, имам голяма група приятели.

Нямам нито един в Дъблин.

Единственото място, където мислех, че мога да намеря приятели, беше сред моя собствен вид в манастира. Сега, благодарение на Роуина, тази възможност беше затворена за мен. Тя се бъркаше в живота ми от онази първа вечер, когато пристигнах в Дъблин и когато едва не се издадох в един пъб на първото Фае, което виждах. Вместо да ме прибере и да ми каже какво съм, тя ме прати да отида да умирам другаде.

После стоя безучастно отстрани, когато В’лане едва не ме изнасили в музея.

След това прати нейните Шийте зрящи да ме шпионират (сякаш и аз не бях такава!) и накрая направи нещата още по-лоши, пращайки ги да ме нападнат и да отнемат оръжието ми, принуждавайки ме да нараня една от моя вид. Нито веднъж Роуина не ме посрещна добре. Нито веднъж не показа нещо друго, освен презрение и недоверие без основателна причина.

Тези жени нямаше да ми простят убийството на една от тях. Знаех го и не отивах там, за да го искам. Важна е не ръката, която ти е дадена. А как изиграваш картите си.

Бях тук, за да кажа истината.

Роуина беше направила изявление този следобед. Пращайки голяма група от нейните Шийте зрящи след мен със заповеди да ме усмирят и да откраднат оръжието ми, тя беше казала: Ти не си една от нас и единственият начин да станеш една от нас е пълно подчинение на моята воля. Дай ми оръжието си, подчини ми се във всичко и ще размисля дали да те пусна сред нас.

Аз бях тук, за да направя мое собствено изявление: Майната ти, стара жено! За да подсиля позицията си, бях довела като мой защитник Фае принц, способен да унищожи всички тях (не че щях някога да му позволя). Ако тя беше мъдра, нямаше отново да се забърка с мен и щеше да оттегли кучетата си. Вече достатъчно хора и чудовища ми се пречкаха.

По дяволите, исках приятели и исках да бъдат от моя собствен вид!

Исках момичета като Дани, само че по-големи, на които да се доверявам, с които да говоря, да споделям тайни за нашето наследство. Исках да принадлежа към тях. Исках да науча за О’Конърови, за кръвната линия, от която се предполагаше, че произлизам, и за последния ù жив член.

– Вкарай ме вътре! – казах на В’лане и се подготвих да бъда „Пресята“.

Попитах В’лане защо Фае го наричат Пресяване, а той ми каза, че това е единствената човешка дума, която е близка до основното, което правят. Фае пресяват безкрайни измерения, като зърна пясък през пръстите си, оставяйки малко да се разсипе тук, малко да се разсипе там, сортират ги, докато хванат тези, които искат. Когато изберат, нещата се променят.

Попитах го дали това значи, че избира „зрънцето“ на мястото, където иска да бъде и се мести там със силата на мисълта. Той не схвана идеята на местенето там. Според него нито ние, нито измеренията се местят. Ние просто... се променяме. И ето ги отново двете преобладаващи понятия за Фае: застой или промяна.

Пресяването беше като умиране. Просто спрях да съществувам напълно, после бях там отново. Беше безболезнено, но дълбоко тревожно. В един момент бях отвън, стоях до вайпъра почти в мрак, в следващия – разширените ми от нощта зеници се тъпчеха с блясъка на светлини, които ме заслепиха за момент, а когато отново можех да виждам, бях вътре зад ярко осветените стени на манастира Арлингтън.

Някакви жени пищяха. Много и силно. Беше оглушително.

За миг се изплаших, че са нападнати. После разбрах – аз бях нападението. Чувах звука от стотици Шийте зрящи, усетили изключително мощно Фае сред защитените им стени. Бях забравила тази малка подробност. Разбира се, че щяха да усетят В’лане и щяха да нададат вой.

– Да ги накарам ли да замълчат? – попита В’лане.

– Не. Остави ги! Ще спрат след минута – надявах се.

Спряха.

По мои указания той ни Преся в задната част на манастира, където се надявах да намерим спалните помещения. Предположението ми, базирано на скиците, които видях онлайн, беше точно. Една по една се отваряха врати, подаваха се глави, усти се затваряха, зяпваха и отново се затваряха.

Позната глава с къдрава червена коса се появи от близката стая.

– О, ти си толкова шебано мъртва! – възкликна Дани. – Беше сериозно загазила преди, но сега тя ще те убие.

– Внимавай с езика, Дани! – смъмри я жената, която се появи в рамката на вратата след нея.

Дани извъртя очи.

– Искам да видя как ще опита – казах.

Външните ъгълчета на устата на червенокосата хлапачка трепнаха.

– Как смееш да идваш тук? Как смееш да водиш това нещо тук? – настоя облечена с пижама Шийте зряща, мушкайки пръст към В’лане. Още една глава изскочи иззад нея, носът беше силно бинтован. Познавах тази жена. Юмрукът ми беше срещнал лицето ù по-рано днес. Очите ù бяха кръвясали от плач и присвити към мен с враждебност.

Когато той се стегна, поставих ръка на рамото му, като внимавах да не тая намерение да го Нулирам, искайки да покажа солидарност, която се надявах да разсее агресивността му.

Коридорът вече беше пълен с Шийте зрящи в различни етапи на разсъбличане. Не заради В’лане, а защото беше след полунощ и ги бях събудила. Очевидно той държеше на думата си. Нито една Шийте зряща не се събличаше. Не усещах и намек за сексуална тръпка. Въпреки всичко те всички се взираха втренчено в него.

– Не се осмелявах да дойда тук без принц В’лане – използването на титлата му хареса. Усетих мускулите му да се отпускат под кожата. – Роуина прати шест от вас след мен днес.

– Видях тези, които се върнаха – сопна се облечената в пижама жена. Тя погледна през рамо към бинтованата си съквартирантка, после пак към мен с леден поглед. – Тези, които оживяха, бяха тежко пребити. По теб няма и едно натъртване – тя замълча, после изплю: – При-я.

– Не съм При-я!

– Пътуваш с Фае принц. Докосваш го свободно, по собствена воля. Какво друго може да бъдеш?

– Опитай с Шийте зрящ, който работи с Фае принц, за да помогне на кралица Авийл да намери Шинсар Дъб, за да може да поправи кашата, в която сме всички! – казах хладно. – В’лане ме потърси от името на Сийли кралицата, защото мога да усещам Книгата, когато е наблизо. Аз бях...

Тя ахна.

– Можеш да усещаш Шинсар Дъб? Близо ли е? Виждала ли си я?

Шийте зрящи по целия коридор се обръщаха една към друга, възклицавайки.

– Никоя ли от вас не може да я усети? – огледах се. Лицата, обърнати към мен, отразяваха моето собствено удивление. Мислех, че със сигурност има и други като мен. Една или две, поне.

Дани поклати глава.

– Способността да се усещат Фае предмети е изключително рядка, Мак.

Съквартирантката ù каза сковано:

– Последната Шийте зряща с тази способност умря много отдавна. Нямахме успех в развъждането на тези кръвни линии.

Развъждане на кръвни линии? Мекият ирландски напев не смекчи думите ни най-малко. Бяха студени. Караха ме да мисля за бели престилки, лаборатории и блюда Петри. Нищо чудно, че бях толкова търсена. Нищо чудно, че Баронс беше решен да ме опази жива, че един Фае принц се правеше на кученце и че лорд Господар още не беше пратил истинско нападение срещу мен. Те всички се нуждаеха от мен жива. Аз бях Тигър. Аз бях единствената.