– Не мисля, че трябва да го правите. Няма ли да повикате полиция? – сигурно можех да се измъкна от страната, преди да го направят. Може би Баронс можеше да оправи това. Или В’лане. Имах приятели на високи места. Приятели, които ме искаха жива и свободна, за да изпълнявам заповедите им.

Една от жените ми хвърли убийствен поглед през рамо.

– Оглеждала ли си добре Гарда напоследък? Освен това хората не ни контролират – присмя ми се тя. – Ние сами се контролираме. Винаги сме го правили. Винаги ще го правим – имаше очевидна заплаха в думите ù.

Мушнах глава над парапета и загледах, докато те се появиха долу. Една от тях погледна нагоре към мен.

– Не се опитвай да заминеш! Ние просто ще те намерим – изсъска тя.

– О, вземете си номер и се наредете на опашката! – промърморих, когато те тръшнаха вратата.

– Трябва ми кола – казах на Баронс, когато влезе през предната врата същата вечер, малко след девет.

Той носеше изящно ушит костюм, безукорна бяла риза и кървавочервена вратовръзка. Тъмната му коса беше зализана назад над красивото му лице. Диамантени копчета за ръкавели блестяха на китките му. Тялото му бръмчеше от енергия и зареждаше въздуха около него. Очите му бяха стряскащо бляскави, неспокойни, стрелкащи се навсякъде.

Бях усетила това тяло върху моето, бях фокусът на този поглъщащ взор. Опитвам се да не мисля за това. Вътре в мен имам кутия, която не беше съществувала преди. Никога преди не съм имала нужда от нея. Тя е в най-дълбокия, най-тъмния ъгъл на съзнанието ми и е херметическа, звукоизолирана и заключена с катинар. Там държа мисли, с които не знам какво да правя, които могат да ми навлекат неприятности. Яденето на Ънсийли бръмчи от вътрешната страна на този капак непрестанно. Опитвам се да държа и целуването на Баронс затворено в тази кутия, но понякога то се измъква.

Нямаше да сложа смъртта на Шийте зрящ в тази кутия. Беше нещо, с което трябваше да се справя, за да продължа да преследвам целите си.

– Защо не помолиш приказния ти малък приятел да те отведе там, където искаш да отидеш?

Това беше идея, но имаше някои подробности, прикачени към нея, за които още не бях мислила. Освен това у дома, когато бях наистина разстроена от нещо (например да счупя нокът в ден, в който съм дала добри пари за маникюр или да открия, че Бетси е ходила до Атланта с майка си и си е купила същата розова рокля за бала като мен, напълно проваляйки преживяването ми), обикновено се качвах в колата, надувах музиката много силно и карах с часове, докато не се успокоях.

Имах нужда да карам сега, да се изгубя в нощта и исках да усещам тътена на стотици препускащи коне под мен, докато го правех. Тялото ми беше натъртено на дузина места. Емоциите ми бяха изцяло в черно и синьо. Днес бях убила млада жена. Престъпление или опущение, тя беше мъртва. Проклех прищявката, която ме беше довела до избора на точно този момент да извадя оръжието си, а нея – да се нахвърли точно в този момент.

– Нямам настроение да питам моя приказен малък приятел.

Устните на Баронс трепнаха. Почти го накарах да се усмихне. Баронс се усмихва толкова рядко, колкото слънцето се показва в Дъблин, и има същия ефект върху мен – кара ме да се чувствам стоплена и глупава.

– Предполагам, че няма да го наречеш така следващия път, когато го видиш и да ми позволиш да гледам реакцията му.

– Не мисля, че може да стане, Баронс – казах сладко. – Никой не се задържа наоколо, когато ти се появиш. Проклето нещо! Почти сякаш всички са уплашени от теб – сладникавият ми хумор прогони призрака на усмивка от устните му.

– Точно определена кола ли имаш предвид, госпожице Лейн?

Тази вечер исках груби мускули.

– Вайпъра.

– Защо да ти позволя да го вземеш?

– Защото си ми длъжник.

– Защо да съм ти длъжник?

– Защото те търпя.

Той се усмихна, наистина се усмихна. Изсумтях и отместих поглед.

– Ключовете са в него, госпожице Лейн. Ключовете от гаража са в горното чекмедже на бюрото ми, от дясната страна.

Погледнах го остро. Това отстъпка ли беше? Да ми каже къде държи ключовете. Или може би предложение за по-дълбоко и по-доверчиво съдружие?

– Разбира се, ти вече знаеш това – продължи той сухо. – Видяла си ги там последния път, когато си слухтяла в кабинета ми. Изненадах се, че не си се опитала да ги използваш, вместо да чупиш прозореца ми. Можеше да ми спестиш раздразнението.

Баронс заслужаваше да бъде дразнен. Той е най-дразнещият... каквото и да е... който някога съм срещала. Нощта, когато бях разбила прозореца, за да вляза в гаража му, не ми беше хрумнало да изпробвам тези ключове, защото бях сигурна, че държи някоя огромна, мрачна тайна, заключена там, и със сигурност не би оставил ключовете да се търкалят наоколо. (Той наистина държи някаква огромна, мрачна тайна там, просто още не съм открила как да стигна до нея.) Беше хванал нощния ми взлом с видеокамерите, скрити в гаража, и беше оставил уличаващото доказателство пред вратата на стаята ми.

– Нека позная! Имаш скрити камери и в магазина?

– Не, госпожице Лейн, но мога да те подуша. Знам кога си била в някоя от стаите ми и познавам натурата ти. Ти слухтиш.

Не се опитах да отрека. Разбира се, че слухтях. Как иначе се предполага да открия изобщо нещо?

– Не можеш да подушиш къде съм била – присмях се.

– Подушвам кръв тази вечер, госпожице Лейн, а не е твоята. Защо лицето ти е посинено? Какво е станало днес? Кой е кървил в книжарницата ми?

– Къде е манастирът? – контрирах, опипвайки буцата на бузата си. Бях ù сложила лед, но не достатъчно бързо. Беше твърда и болезнена на пипане. Бях поела повечето удари с тялото си. Ребрата ми бяха каша, болеше ме, когато се опитвах да дишам дълбоко, а на дясното ми бедро имаше масивно натъртване. По пищялките ми имаше огромни гъши яйца. Боях се, че няколко от пръстите ми са счупени, но освен че бяха малко подути, вече изглеждаха добре.

– Защо? Там ли планираш да отидеш тази вечер? Смяташ ли, че е мъдро? Ами ако те нападнат?

– Това го минахме. Как ме намери миналата вечер? Търсеше ли ме? – въпросът не ми даваше мира. Защо се беше появил, когато бях с В’лане? Изглеждаше твърде голямо съвпадение, за да е такова.

– Отивах към „Честър“ – той сви рамене. – Съвпадение. Натъртеното?

„Честър“. Където инспектор О’Дъфи беше говорил с мъж на име Риодан, който, според Баронс, говореше твърде много за неща, за които не би трябвало да говори – за самия Баронс. Отбелязах си мислено да намеря „Честър“, да открия мистериозния Риодан и да видя какво мога да науча.

– Получих го в бой с други Шийте зрящи. Изплъзвай се, Баронс, но не се дръж с мен като с идиот!

– Знаех, че си наблизо снощи. Промених маршрута си, за да съм сигурен, че си в безопасност. Как мина боят? Ти... невредима ли си?

– Предимно. Не се тревожи! Непокътната съм на всички места, от които имаш нужда. Не бой се, твоят ОС детектор е тук! – ръката ми се плъзна по основата на черепа. – Дамгата ли е? Толкова лесно ли можеш да ме намериш с нея?

– Усещам те, когато си близо.

– Това е гадно – казах горчиво.

– Мога да я премахна, ако искаш – каза той. – Ще бъде... болезнено – яркият му взор срещна моя и дълго се взирахме един в друг. В тези обсидианени дълбини видях мрака от пещерата на Малуш, отново вкусих собствената си смърт.

В аналите на историята жените са плащали цена за защита. Някой ден аз няма да имам нужда.

– Ще я преживея. Къде е манастирът, Баронс?

Той написа „Манастир Арлингтън“ и адрес на парче хартия, свали карта от библиотеката и го отбеляза с Х. Беше на няколко часа от Дъблин.

– Искаш ли да те придружа?

Поклатих глава.

Той ме проучи за един дълъг момент.

– Тогава лека нощ, госпожице Лейн!

– А откриването на ОС? – не бяхме го правили с дни.

– Сега съм зает с други неща. Но скоро.

– С какво си зает? – беше безвреден като въпрос. Понякога той отговаря на такива.

– Наред с другите неща, проследявам купувачите на Копието – каза той, напомняйки ми, че беше получил няколко имена от лаптопа на Малуш в пещерата – съперници в аукцион за безсмъртното оръжие. Представих си, че се опитва да открие какво притежават те, което той искаше, и щяхме да ги оберем, щом той имаше карти на мястото и план. Търсене на ОС изгря на хоризонта. Стреснах се от мисълта, че го чакам с нетърпение.

Баронс наклони тъмната си глава и замина. Загледах вратата, след като вече го нямаше. Имаше времена, когато ми се искаше да се върна към ранните ми дни с него, когато мислех, че е просто арогантен мъж, просто човек. Но той не беше и ако има нещо, което научих в последните няколко месеца по някои от най-болезнените начини, е, че няма връщане назад, никога. Стореното – сторено, мъртвите остават мъртви (е, предимно; Малуш имаше някои проблеми с това) и всички съжаления на света не могат да променят нищо. Само ако можеха, Алина щеше да е жива, а аз дори нямаше да бъда тук.

Вдигнах телефона и набрах номера, който бях открила по-рано. Изобщо не бях изненадана, че някой отговори в такъв късен час в Корпорация „Бързи пощи“ – дъблинската куриерска служба, която приютяваше велосипедните Шийте зрящи на Роуина, които следяха какво се случва вътре и около града под прикритието на доставка на писма и пакети.

Техният дом – манастирът, беше далеч от града и бях вдървено осведомена, че Роуина е там сега.

– Добре. Кажете на старицата, че ще бъда там след два часа – казах и затворих.


Пет


Вайпърът не е най-скъпата или най-бързата кола на пазара, но дава всичко, което обещава. Има страхотни линии, злобно поведение и заковава сто за по-малко от четири секунди. Ако някога отново се прибера у дома, няма да знам какво да правя с моята тойота. Ще трябва да направя като Фред Флинстоун и да мушна крака през пода.