Горещата струя почисти кожата ми, но остави психиката ми обвита. Не можех да насапунисам чувството, че денят ще бъде наистина гаден.

Нямах представа точно колко гаден.

* * *


В един от курсовете по психология в колежа научих за зоните на комфорт.

Хората обичат да ги откриват и да стоят в тях. Една зона на комфорт може да бъде състояние на ума. Вярата в Бог е зона на комфорт за много хора. Не ме разбирайте погрешно! Не отхвърлям вярата. Просто не мисля, че трябва да я имате само защото ви кара да се чувствате в безопасност. Смятам, че трябва да я имате, защото вярвате. Защото някъде дълбоко в себе си знаете, че отвъд двусмислиците има нещо по-велико, по-мъдро и безкрайно по-обичащо, отколкото сме способни да разберем, което е заложило на Вселената и което се интересува как ще се обърнат нещата. Защото усещате, че независимо колко упорито силите на мрака се опитват да поемат властта, има Контрол.

Това е моята зона на комфорт.

Но зоните на комфорт може да бъдат и физически места. Като любимия фотьойл на баща ви, който майка ви все заплашва да прати на боклука. Той има хлътнали пружини, изтъркана тапицерия и някаква гаранция за справяне с грижите, защото в момента, в който се настани в него вечер, баща ви се отпуска. Или като кътчето за закуска, което се огрява от слънцето под перфектен ъгъл всяка сутрин, докато майка ви сърба кафето си и тя някак сияе, докато седи там. Или като розовата градина, която възрастният ви съсед подрязва до съвършенство и въпреки знойната лятна жега изпраща деня с усмивка.

Моята е книжарницата.

Вътре съм в безопасност. Докато лампите светят, никакви Сенки не могат да влязат. Баронс е защитил сградата от враговете ми: от лорд Господар; от Дерек О’Баниън, който ме иска мъртва заради кражбата на Копието и убийството на брат му; от ужасяващо сатаничните Ънсийли Ловци, които проследяват и убиват Шийте зрящи на общо основание; от всички Фае и дори от В’лане. И ако по някаква случайност нещо наистина влезе, имам цял арсенал, залепен по тялото ми, и съм скрила оръжия, фенерчета, дори светена вода и чесън на стратегически места из магазина.

Нищо не може да ме нарани тук. Е, с изключение на самия собственик, но ако той реши да ме нарани, това няма да е преди да съм му свършила работа. А тъй като съм далеч от откриването на Книгата, той е далеч от подобна идея. Има някаква степен на комфорт в това.

Искате ли да опознаете някого? Имам предвид наистина да го опознаете. Отнемете му зоната на комфорт и вижте какво ще стане!

Знаех, че не бива да съм на третия етаж да каталогизирам книги със зарязана каса и отключена предна врата два етажа под мен, но времето се точеше бавно и защитите ми бяха паднали. Беше през деня и аз бях в книжарницата. Нищо не би могло да ме нарани тук.

Когато звънецът на предната врата издрънча, аз извиках: „Веднага слизам“ и поставих книгата, която бях на път да опиша, легнала на полицата, за да си отбележа мястото. После се обърнах и забързах по стълбите.

Нещо, което имах чувството, че е бейзболна бухалка, ме удари по пищялите, докато преминавах покрай последния ред от библиотеки. Полетях с главата напред по дървения под. Едно банши се озова на гърба ми и се опита да сграбчи китките ми зад мен.

– Хванах я! – извика баншито.

Петунията ми, ако беше! Не съм толкова мила, колкото бях. Извъртях се, сграбчих шепа от косата ù и дръпнах достатъчно силно, за да ù осигуря главоболие.

– Оу!

Жените се бият различно от мъжете. Не можете да ме накарате да нараня женски гърди за нищо на света. Знам колко са болезнени моите собствени, когато съм в ПМС[2]. Освен това храним бебета с тях. Използвах шепата с нейна коса като лост, извъртях я, тръшнах я по гръб на пода и я сграбчих за гърлото. Почти я задуших, когато второ банши се озова на гърба ми, но този път усетих приближаването ù и ръгнах с лакът, заковавайки я точно в корема. Тя се преви и се изтъркаля. Трета скочи към мен и аз я фраснах в лицето. Носът ù изпука под юмрука ми и шурна кръв.

Появиха се още три жени и боят стана наистина злобен, а аз изгубих всички илюзии, че жените се бият различно, или че са по-милият и по-нежният пол. Не ми пукаше къде удрям, стига ударите ми да улучват и да чувам тупвания и пъшкания. Колкото по-силни, толкова по-добре. Шест срещу една не беше честна игра.

Усещах как се променям, като в онзи ден в склада в Мрачната зона, когато с Баронс за първи път се бихме рамо до рамо срещу слугите на лорд Господар и срещу Малуш. Усещах как се превръщам в сила, с която трябва да се съобразяват, опасност в правото си, дори без мрачната помощ на плътта на Ънсийли. Но все пак това не ме спря да си мечтая да имах хапка под ръка.

Усещах се как се превръщам в Шийте зрящ, как ставам по-силна и по-корава, как се движа по-бързо, отколкото би могъл човек, как удрям с точността на обучен снайперист, с умението на професионален убиец.

Единственият проблем беше (техните зелени униформи на Корпорация „Бързи пощи“ ги издаваха), че те също бяха Шийте зрящи.

Бойните сцени във филмите ме отегчават и след като аз разказвам тази история, ще превъртя напред без да изпадам в подробности. Те ме превъзхождаха числено, но по някаква причина, изглежда, се страхуваха малко от мен. Роуина сигурно ги беше пратила и вероятно им беше казала, че съм свирепа и непредвидима.

Не правете грешка! Биха ме. Шест Шийте зрящи е армия и те ми наритаха петунията по шест различни начина, но не успяха да ме повалят.

Колко рязко може да се промени една ситуация от лоша към фатална, оставяйки ви да мислите: „Чакай малко! У кого е дистанционното? Къде е бутонът за връщане? Може ли да се върна назад само три жалки секунди и да направя нещата по по-различен начин?“

Нямах намерение да я убивам.

Просто щом проумях, че са Шийте зрящи, се опитах да говоря с тях, но никоя не ме слушаше. Те бяха решени да ме пребият до безсъзнание, а аз бях също толкова решена да не бъда пребита до безсъзнание. Нямаше да им позволя да ме завлекат в манастира против волята ми. Щях да го направя при моите условия, както и когато се чувствах в безопасност, а след тази коварна засада на Роуина, това може би нямаше да стане никога.

После започнаха да търсят Копието ми, да ме мушкат и да ме ръчкат в опит да разберат дали го нося и нещо в мен се пречупи. Осъзнах, че Роуина беше пратила моите собствени хора след мен – не за да ме заведат, а за да ми отнемат оръжието, сякаш тя имаше правото! Аз бях тази, която го открадна. Аз бях тази, която плати за него с кръв. Нима тя мислеше да ме остави беззащитна? Само през трупа ми! Никой нямаше да ми отнеме трудно спечелената сила.

Бръкнах под якето, за да го извадя и да го размахам заплашително, за да ги накарам да отстъпят и да се вслушат в разума. И докато го вадех рязко от кобура, брюнетката с бейзболна шапка скочи към мен и се блъсна в Копието. Силно.

– О! – каза тя, а устните ù замръзнаха в кръглата форма на думата. Тя примигна и се изкашля. Кръв разцъфна на езика ù и оцапа зъбите ù.

Погледнахме надолу към ръката ми, към кръвта на раираната ù блуза и към Копието, забито в гърдите ù. Не знам кой беше повече озадачен. Исках да го пусна и да се отдръпна колкото мога от ужасното нещо, което ù беше сторило (от тези студени сантиметри убийствена стомана), но дори при такива обстоятелства не можех да се принудя да пусна Копието. То беше мое. Моето спасително въже. Моята единствена защита из тези опасни, мрачни улици.

Клепките ù трепнаха и тя внезапно изглеждаше... сънена, което, предполагам, не е толкова странно. Смъртта е великият сън. Тя потръпна и се дръпна назад, извивайки се. Кръв бликна от отворената рана, а аз стоях там и държах запушалката. Зелена слуз от Ънсийли беше едно. Това беше човешка кръв – по блузата ù, по панталоните ù, по мен, навсякъде. Беше ми горещо и студено едновременно. Твърде много паникьосани мисли се блъскаха в ума ми и го замъгляваха. Посегнах към нея, но очите ù се затвориха и тя се препъна назад.

– Ще повикам линейка – извиках.

Две от Шийте зрящите я хванаха, докато падаше, и я поставиха нежно на пода, кряскайки заповеди една на друга.

Бръкнах за мобилния телефон.

– Какъв е спешният номер тук? – трябваше да го знам. Не го знаех. Тя беше неподвижна, твърде неподвижна. Лицето ù беше бяло, очите затворени.

– Твърде късно е за това – изръмжа едната от тях към мен.

Майната ù на медицинската помощ!

– Мога да намеря друго, което да я спаси – извиках. Трябваше да запазя глупавите сандвичи. Какво си бях мислила? Факт беше, че вероятно трябваше да започна да разнасям парчета живи Ънсийли с мен навсякъде. – Дръжте я да не мърда! – щях да изтичам навън, да сграбча най-близкото мрачно Фае, да го довлека тук и да я нахраня с него. Тя щеше да се оправи. Щях да поправя това. Тя нямаше да умре. Не можеше да го направи. Ънсийли щеше да я спаси. Когато хукнах към стълбите, една от тях ме сграбчи и ме дръпна назад.

– Тя е мъртва, шибана идиотка! – изсъска. – Твърде късно е. Ще си платиш за това! – тя ме блъсна силно и аз се забих в една библиотека.

Втренчих се в облечените в зелено жени, струпани около тялото, и бъдещето ми проблясна пред очите ми. Щяха да се обадят на полицията. Щяха да ме арестуват. Джейни щеше да ме заключи и да изхвърли ключа. Нямаше да повярва на самозащитата, особено не с крадено, древно копие. Щеше да има процес. Родителите ми щяха да долетят. Това щеше да унищожи каквото беше останало от тях – едната дъщеря гние в гроба, другата в затворническа килия.

Те се събраха и започнаха да я носят към стълбите, за да я свалят на долния етаж.

Те разбъркваха местопрестъплението! Ако имах някаква надежда да докажа невинността си, щеше да ми трябва непокътната.