– А ако стените паднат напълно? – повторих въпроса си. Исках да знам колко лоши могат да станат нещата.

– Когато Фае са бродели между нас преди, са били само Сийли. Всички Ънсийли са били затворени от толкова дълго, че бил останал само шепот от митове. Ако стените паднат напълно, всички Ънсийли ще бъдат освободени, не само низшите касти, които понастоящем успяват някак да се промъкнат. Най-могъщите от Кралските домове на Ънсийли ще избягат – той замълча, а когато отново заговори, гласът му беше нисък и напрегнат. – Митовете представят главите на тези четири дома, мрачните принцове, като Четиримата конника на Апокалипсиса.

Знаех кои са те – Смърт, Мор, Война и Глад. Тези Ънсийли, които бях видяла досега, бяха достатъчно лоши. Нямах никакво желание някога да срещна кралско мрачно Фае.

– Ще стане лошо, Мак. Ще превърнат света ни в жив кошмар. Чичовците ми вярват, че Сийли може би няма да бъдат в състояние да затворят отново Ънсийли, ако те избягат.

Затова ли всички търсеха Шинсар Дъб? Дали тя съдържаше заклинанията, необходими за затварянето на Ънсийли? Може би дори за задържането на стените от срутване? Определено щеше да обясни защо В’лане и кралицата я искаха, защо Алина искаше да я открия преди лорд Господар. Без съмнение, ако той я пипнеше пръв, щеше да побърза и да я унищожи, за да е сигурен, че никой няма да може да затвори армията му отново. Чудех се къде се вписва Баронс в тази картина. Наистина ли щеше да я продаде на този, който предложи най-много?

Не можех да задържа мисълта си на възможността Ънсийли да опустошат нашия свят. Начинът да държа страховете си под контрол беше като се съсредоточавам върху целите си.

– Кажи ми повече за Алина! – при бързата ми смяна на темата той изглеждаше облекчен и осъзнах, че не съм единствената, която се чувства натоварена с невъзможна задача. Не беше чудно, че Крисчън изглежда по-зрял от годините си. Той беше. Той имаше свои проблеми със съдбата на света, с които трябваше да се справя.

– Съжалявам, Мак, но нямам какво повече да кажа. Опитах се да се сприятеля с нея. Въпреки че чичовците ми не можаха да преведат текста, те знаеха откъде е дошъл, и трябваше да разберем как тя се е добрала до него. Беше фотокопие на страница от древна книга...

– Наречена Шинсар Дъб – Звярът, помислих аз и душата ми потрепери.

– Чудех се дали знаеш за нея. Какво знаеш? Знаеш ли къде е?

Не знаех точно къде е в момента и размахах тази мисъл като щит, когато отговорих с „не“, в случай, че той наистина е ходещ, дишащ детектор. Тъй като той проучваше погледа ми твърде напрегнато за мое удобство, добавих бързо:

– Какво стана, когато се опита да се сприятелиш със сестра ми?

– Тя отряза усилията ми. Беше дълбоко замесена с някой и добих впечатлението, че той е много обсебващ. Не му харесваше да говори с никого.

– Някога срещал ли си го?

– Не. Зърнах го веднъж. Набързо. Не помня много, което ме кара да вярвам, че е бил Фае. Те разбъркват ума ти, ако не искат да ги видиш.

– Каза ли на сестра ми нещата, които току-що ми каза?

– Нямах възможност.

– Ако никога не сте били приятели, как си разбрал, че тя е Шийте зрящ? Как разбра за мен?

– Проследих я няколко пъти – каза той. – Тя винаги гледаше неща, които не бяха там, проучваше празни пространства. Бях отгледан с истории за Шийте зрящи. Семейството ми... си пада по стари митове и науки. Събрах две и две.

– А аз?

Той сви рамене.

– Ти разпитваше из Тринити за нея. Освен това семейството е въпрос на публични архиви, ако знаеш къде да търсиш.

С всичките ми врагове наоколо бих искала тези архиви да бяха унищожени. Бях благодарна, че родителите ми бяха на шест хиляди километра.

– До коя Мрачна светиня беше в близост онази вечер? – попита той небрежно.

– С амулета.

– Лъжа.

Изпробвах го.

– Скиптъра.

– Отново лъжа. И няма такова нещо.

– Прав си. Беше Кутията – казах аз тежко.

– Чакам истината, Мак.

Свих рамене.

– С Шинсар Дъб? – предложих, сякаш го нямах предвид наистина.

Той скочи от стола си.

– Какво? Шегуваш ли се? Не, няма нужда да отговаряш, знам, че не се шегуваш. Каза, че не знаеш къде е.

– Не знам. Видях я да минава.

– Тук? В Дъблин?

Кимнах.

– Изчезна. Нямам представа къде беше... отнесена.

– Кой... – започна Крисчън.

– Здравейте! Какво става?

Погледът на Крисчън се плъзна покрай мен към вратата. Той се вкочани.

– Здрасти, човече! Не те чух да влизаш.

Аз също не бях.

– Откога стоиш там?

– Току-що отворих вратата. Стори ми се, че ви чух да говорите тук.

Обърнах се в стола. Когато заговори за втори път, бях разпознала гласа. Момчето със замечтаните очи, което бях видяла в музея, а после бях срещнала на улицата, когато ме беше разпитвал инспектор Джейни, изпълваше рамката на вратата с мургавата си, замечтана хубост. Беше ми казал, че работи в КДЕ, но го бях изхвърлила от ума си. Подобно на Крисчън, в друг живот бих започнала да излизам на срещи с него на мига. Тогава защо Баронс се оказа този, с когото накрая се целувах?

– Здравей, красиво момиче! Странно е да те видя тук. Светът е малък, нали?

– Здравей! – изчервих се леко. Правя го, когато добре изглеждащи момчета ме наричат красива. Особено сега, когато всеки път щом погледна в огледалото, едва се разпознавам. По ирония, когато светът ти напълно се обърка, всекидневните безсмислени неща внезапно изглеждат като истински перли.

– Познавате ли се? – Крисчън изглеждаше объркан.

– Сблъсквахме се един-два пъти – отговорих аз.

– Търсят те в офиса, Крис – каза момчето със замечтани очи. – Ел иска да говори с теб.

– Не може ли да почака? – каза Крис нетърпеливо.

Той вдигна рамене.

– Тя, изглежда, не мисли така. Нещо свързано с присвоени средства или нещо такова. Казах ù, че сигурно е счетоводна грешка, но тя си го е навила на пръста.

Крисчън завъртя очи.

– Тази жена е невъзможна! Ще ù кажеш ли, че ще дойда след пет минути?

– Разбира се – погледът му се вряза в мен. – Това ли е приятелят, когото спомена?

Поклатих глава.

– Но имаш, нали?

– Дузини, не помниш ли?

Той се засмя.

– Ще се виждаме, красиво момиче. Пет минути, Крис! Знаеш каква е Ел към теб – прокарвайки пръст през гърлото си, той се ухили и излезе.

Крисчън забърза към вратата и я затвори.

– Добре, трябва да говорим бързо, защото тази работа ми трябва занапред, а напоследък Ел търси каквато и да е причина, за да ме уволни. Има нещо, което трябва да видиш – той отвори раницата си и извади кожен тефтер, вързан с шнур. – Чичовците ми ме пратиха в Дъблин с причина, Мак. Е, няколко, но само една пряко засяга теб. Наблюдаваме работодателя ти.

– Баронс? Защо? – какво беше научил? Нещо, което да ми помогне да подредя собствените си тревоги кой и какво е той?

– Чичовците ми са колекционери. Но твоят работодател иска всичко, което те се опитват да колекционират през последните няколко години. Той е успял да получи някои от нещата, чичовците ми са се добрали до други, а някои пък са отишли при трета страна – той извади папка от тефтера и ми подаде списание, прегънато отворено на една страница. – Това Джерико Баронс ли е?

Кратък поглед беше достатъчен.

– Да.

Беше почти скрит в сенките, стоеше зад група мъже, но светкавицата беше уловила лицето му в точния ъгъл, за да го окъпе в ярка светлина. Снимката беше на пиксели, но нямаше как да го сбъркам. Баронс е необикновен. Казва, че произхожда от баски и пикти.

Престъпници и варвари. Бях се присмяла, когато ми го каза. Той определено изглежда така.

– На каква възраст, мислиш, че е?

– На тази снимка?

– Не, сега.

– Той е на трийсет. Видях го в шофьорската му книжка – рожденият му ден наближаваше. На Хелоуин щеше да стане на трийсет и една.

– Погледни датата на списанието!

Прехвърлих страниците към корицата. Снимката е била направена преди седемнайсет години, което значеше, че трябва да е бил на тринайсет по това време, ако можеше да се вярва на датата от шофьорската книжка. Очевидно не можеше. Никое тринайсетгодишно момче на света не изглежда толкова зряло.

Крисчън ми подаде друго списание, на което имаше събиране на богаташи от висшето общество на гала в Британския музей. Баронс без съмнение беше и на нея, въпреки че беше извърнат и камерата беше уловила само половината му лице. Същата коса и безупречно ушити дрехи, същото изражение на надменното лице – смесица от скука и хищническо забавление.

Прехвърлих до корицата. Тази снимка е била направена преди четирийсет и една години. Върнах се обратно на снимката и я проучих внимателно, търсейки аномалии. Нямаше. Това или беше Баронс, или някой негов дядо, с когото са били еднояйчни близнаци. Но ако това на снимката беше Баронс, в момента той трябваше да е на седемдесет и една години.

След това Крисчън ми подаде копие от статия във вестник с избледняла черно-бяла снимка на група униформени мъже. Баронс беше единственият, който не носеше униформа. Както и на предишните две снимки, той беше леко извърнат встрани, сякаш се опитваше да се измъкне, преди да щракне фотоапаратът. И както и на предишните две снимки, той не изглеждаше нито ден по-стар или по-млад, отколкото днес.

– Знаеш ли кой е този? – Крисчън сочеше едър, кокалест, около трийсетгодишен мъж в центъра на снимката.

Поклатих глава.

– Майкъл Колинс. Бил е известен ирландски революционен лидер.