Раздразнението му се изпари. На негово място се появи силно чувство, което не можеше да определи. Избликна от гърдите му и се разпростря из цялото му тяло. Той искаше… искаше… нуждаеше се.

Изведнъж нуждата бе всичко, което съществуваше. Витаеше във въздуха между тях и се вливаше във вените му. И тогава той я целуна.

Постави едната си ръка на кръста й, а с другата обхвана врата й и я извади от равновесие, при което тя падна в скута му и той наведе глава, за да улови устните й със своите. Ерин ахна тихо и той пое дъха й в устата си. Почувства се така, сякаш бе вкусил желание или молба, сякаш бе уловил част от душата й в своята.

От нея извираше музика и се вливаше в него, а топлината и гостоприемството на устата й бе симфония от желание, дирижирана от маестро. Тя издаде стенещ звук и той се опита да го поеме. Да поеме музиката, да вдиша светлината и магията й в сърцето си, докато продължаваше да я целува и целува.

В името на светлината и водата, о могъщи Посейдон, тя отвръщаше на целувката му.

За миг целувката се промени от изследваща до собственическа и всяка част от него пищеше от нужда да я сложи да легне в цветята, да разкъса дрехите й и да нахлуе в нея точно там, в градината.

Ципът му със сигурност бе опасно близо до това да остави татуировка върху пениса му от натиска, защото дори само вкусът й го караше да пламти целия. Ад, изпълнен с глад и желание… и изведнъж той осъзна, че тя бе точно като сбъдната мечта.

Мечта, която никога не би заслужил.

Като всички мечти, които не би могъл да постигне.

Той отдръпна глава от нейната, дишаше тежко от усилието, което му костваше това да го направи. Ерин се вгледа в него. Сините й очи бяха замъглени от страст, а устните й подути от целувките му и дълбоко в душата му изрева примитивна нужда да я притежава.

Нужда, която никога нямаше да може да задоволи. Той повдигна отпуснатото й тяло от себе си и се подготви да се опита да убеди себе си — да убеди и двама им — че тази целувка никога повече не трябва да се повтаря.

— Ерин, ние не можем…

В този миг между тях премина леден вятър и той дръпна Ерин зад себе си, осъзнавайки какво означава това. Знаейки, кой е това.

— Не, не можете — категорично каза Аларик, докато придобиваше телесна форма. — А ти, певице на скъпоценни камъни, наруши законите на Атлантида. Наказанието на Посейдон за незаконна употреба на магия тук, е смърт.

Глава 9

Бсе още замаяна от целувките на Вен — от песента на камъните, която се лееше през нея, през двама им — Ерин седна на тревата и се вгледа в мъжа, който току-що бе произнесъл смъртната й присъда. Той беше огромен, като Вен. Висок, с широки рамене и мускули, опъващи черната копринена риза, която му стоеше изключително елегантно. Косата му беше дълга и черна, също като на Вен. Но чертите му бяха съвсем различни. Острите черти на лицето му, аристократичният му нос, високите му скули, всичко издаваше надменна арогантност. Да не говорим, че цялата работа със смъртното наказание не го караше да изглежда много мил и сладък.

Вен се изправи от земята и застана пред нея толкова бързо, че тя почти не го видя да се движи. В същия миг от гърлото му излезе ужасен звук. Той… ръмжеше!

— Докоснеш ли я, ще умреш, жрецо. Приближиш ли се до нея и навредиш ли дори на една частица от нея и избраник на Посейдон или не, ще умреш с писъци — каза Вен и тихият му глас бе много по-заплашителен, отколкото биха били виковете на някой друг мъж.

Ерин тръсна глава, за да разсее странната мъгла, която я бе обзела откакто Вен я докосна. След това се изправи, застана до него и се загледа в двамата мъже.

— Ако ще обсъждате смъртта ми, вероятно може да ме включите в разговора, не мислите ли? — каза тя и отпусна ръце отстрани на тялото си, в случай, че се наложи бързо да призове силите си.

Мъжът, който Вен бе нарекъл жрец, многозначително погледна към ръцете й и й се озъби. Очите му горяха със свиреп изумрудено зелен огън, който шокираше със силата си. Тя не бе виждала друго същество, освен вампир, чиито очи да блестят изцяло като неговите и това обикновено ставаше, точно преди да изяде някой.

— Аз съм Аларик, върховният жрец на Посейдон, певице на скъпоценни камъни, и това е моето царство. Да не си мислиш, че ти, с жалката си земна магия можеш да се изправиш срещу някой като мен — най-голямата сила, която Атлантида е познавала някога? — Въпреки, цялата арогантност на думите му, в гласа му не се усещаше такава, а само спокойната сигурност на някой, който знае какво струва.

Тя погледна към Вен, който се мушна между тях и застана така, че я закри изцяло от погледа на жреца.

— Можеш да се отдръпнеш, Вен. Аз съм вещица от девето ниво на Сиатълския Светлинен кръг и вероятно мога да се справя сама. — Тя се опита да звучи непринудено. — Той няма да ме покоси точно тук, нали? — Нито един от мъжете дори не я погледна и тя изгуби кураж. — Ъмм, нали?

Някъде зад нея й отвърна женски глас.

— Не, той със сигурност няма да го направи.

Ерин се завъртя и видя висока, бледа жена с червеникаво руса коса, която вървеше към тях. Жената й се усмихна, но усмивката не достигна до очите й. След това погледна към Аларик и въздъхна.

— Аларик, моля те, спри да плашиш гостенката ни. Нямаш ли някаква супер секретна работа, която да свършиш за Посейдон?

Ерин се обърна да види как страшният, заплашващ със смърт мъж ще реагира на това да се шегуват с него или дали въобще е разбрал какво става. На устните на Аларик трепна лека усмивка и той се поклони на жената, която стигна до Ерин.

— Както желаете, моя бъдеща кралице — каза той и суровите му черти се смекчиха за малко, преди отново да се обърне към Ерин и Вен и отново да направи онова нещо със светещите очи.

Което, честно казано, му се получаваше, защото ме плаши до смърт, помисли си Ерин.

— Вероятно ще се въздържиш от използването на земната си магия тук в Атлантида, поне докато не успеем да обсъдим как да я контролираме задоволително. Теб може и да не те интересува, че причиняваш отзвук из Седемте острова със стихийната си магия…

— Не! — каза тя, твърде ужасена от това, което може да е предизвикала, за да се притеснява, че го прекъсва. — Стихийна магия? Призовала съм Стихийната магия, без да го осъзная? Толкова съжалявам. Никога не съм мислила… не ми е хрумвало, че…

Аларик я спря на средата на бръщолевенето й, хвана брадичката й и се вгледа в очите й. Вен се засили да го спре, издавайки отново онези странни ръмжащи звуци, но Ерин вдигна ръка.

— Не, Вен. Нека да погледне. Може би ще види, че никога не съм възнамерявала да нараня някого. Особено теб.

Очите на Аларик заблестяха толкова силно, че тя бе сигурна, че кожата й ще изгори, но след като потрепери за миг, Ерин се вгледа в него, падайки, потапяйки се, понасяйки се надолу по спиралата към черните водовъртежи в центъра на очите му.

Сигурно човек се чувства така, когато е под въздействието на някой вампир, помисли си тя и изведнъж той я освободи. Ерин залитна и почти падна, но Вен я хвана.

— Тя няма зли намерения — каза Аларик и вдигна глава, за да прикове острия си поглед във Вен. След това отново погледна към Ерин, но сиянието на очите му бе избледняло и зеленото изглеждаше почти човешко.

Почти.

— Надявам се, че ще ми разкажеш повече за тази Стихийна магия. Макар че научих нещо от страховете ти за Вен, които пазиш на повърхността на ума си, ще ми се да науча повече за това, как такава могъща магия може да бъде предизвикана от някой толкова млад. — Той кимна към нея, а след това се поклони отново на другата жена.

Най-накрая се обърна към Вен.

— Ролята ти по рождение и извоювана в битки, е да бъдеш Отмъщението на краля, приятелю. Обмисли добре как чувствата ти към певицата на скъпоценни камъни ще попречат на отговорностите ти преди да продължиш по този път.

Вен пристъпи към жреца.

— Ти си бил и си оставаш мой приятел, Аларик. Но те предупреждавам. Ако още веднъж заплашиш Ерин, ще изсипя цялата си сила върху теб.

— Хей! Аз не съм толкова безпомощна — каза Ерин възмутено, но бъдещата кралица постави ръка върху нейната и поклати глава.

Аларик и Вен въобще не я погледнаха, все още заети с някаква напрегната безгласна комуникация. Най-накрая Аларик кимна.

— Значи така. Имах своите опасения, когато видях пламъка на Посейдон в очите ти. Трябва да обсъдим това на военния съвет преди да продължиш да помагаш на вещиците срещу Калигула. Тя може да бъде фаталната ти слабост.

На Ерин й омръзна да говорят за нея сякаш не беше там. Тя отблъсна ръката на жената и се запъти напред, за да се изправи пред Аларик.

— Какво е пламъкът на Посейдон? И ако ще обсъждате нещо, което се отнася до Калигула и съюза ни, трябва да си дяволски сигурен, че и аз ще бъда част от военния ви съвет.

Тих шум накара и тримата да се обърнат и да видят кралицата, преведена на две от болка, притиснала ръце към корема си.

— Аларик, Вен, моля ви… моля ви помогнете ми — извика тя. — Нещо не е наред. Усещам го. Нещо не е наред с бебето.

Още преди тя да довърши изречението, Вен я бе вдигнал на ръце.