— Слънце, вода… какво друго му трябва на човек? Сигурно работата при Айвън е като ваканция.

Кейти се засмя.

— Не съвсем. Ами ти?

— Напоследък никакво слънце, никакви забавления. — Кимна към торбите: — Тази сутрин си мислех да се отбия и да си изпрося чаша кафе, но ти вече беше излязла.

— Отидох да си напазарувам.

— Личи си. Намери ли нещо хубаво?

— Май да — призна Кейти.

— Хайде, какво се чудиш, покажи ми какво си купила.

— Сигурна ли си?

Джо се засмя:

— Живея в бунгало на края на чакълест път насред пустошта и цяла сутрин търкам шкафове. Какви други развлечения имам?

Кейти извади чифт джинси и й ги подаде. Джо ги вдигна и ги завъртя в ръцете си.

— О! Сигурно си ги открила в „Анас Джийнс“. Много обичам това място.

— Как разбра, че съм пазарувала там?

— Понеже едва ли другите магазини продават на тези цени. Този панталон идва от нечий дрешник. От дрешника на богата жена. Много от стоките са на практика нови.

Джо сложи джинсите в скута си и прокара пръст по декоративните тегели на джобовете.

— Страхотни са! Много ми харесват фигурите.

Надникна към торбата и попита:

— Какво друго си купи?

Кейти й подаваше дрехите една по една и я слушаше как ги превъзнася. Когато изпразниха торбата, Джо въздъхна:

— Е, заявявам го официално — завиждам ти. Сигурно в магазина не са останали много подобни дрехи.

Внезапно Кейти се смути:

— Съжалявам, но доста се повъртях там.

— Е, браво на теб, намерила си истински съкровища.

Кейти кимна към къщата.

— Как върви? Започна ли да боядисваш?

— Още не.

— Много си заета в работата ли?

Джо направи физиономия:

— Истината е, че след като си разопаковах нещата и почистих цялата къща, просто останах без сили. Добре че си ми приятелка, понеже така мога да идвам в твоята къща, където е хубаво и весело.

— Добре дошла си по всяко време.

— Благодаря, много си мила. Обаче злият господин Бенсън ще достави кутии с боя утре. Което обяснява и посещението ми тук. Ужасявам се от мисълта да прекарам целия уикенд, намацана с боя.

— Не е толкова лошо. Бързо се отмива.

— Виждаш ли тези ръце? — вдигна ръцете си Джо. — Създадени са да галят красиви мъже и да бъдат разкрасявани с маникюр и с диамантени пръстени. Не са предназначени за валяци, пръскачки за боя и друга ръчна работа.

Кейти се изкиска.

— Искаш ли да дойда да ти помогна?

— Категорично не. Майсторка съм на протакането, но не ми се ще да ме помислиш и за неспособна. Понеже всъщност доста ме бива в онова, което върша.

От дърветата излетя ято скорци и се понесе в почти музикален ритъм. Верандата леко проскърцваше под люлеещите се столове.

— А какво вършиш? — попита Кейти.

— Ами аз съм нещо като психолог консултант.

— В гимназията ли?

— Не — поклати глава Джо, — работя с опечалени.

— О! — възкликна Кейти и замълча. — Не съм сигурна, че разбирам какво е това.

Джо сви рамене:

— Посещавам хората и се опитвам да им помагам. Обикновено срещат трудности след смъртта на свой близък.

Замълча и когато продължи, гласът й звучеше по-тихо:

— Хората реагират по различен начин, а аз се опитвам да им помогна да приемат случилото се — мразя този израз, между другото, понеже не съм срещнала човек, който да приема смъртта, но горе-долу точно това ми е работата. Понеже колкото и тежка да е загубата, ако я приемат, хората ще могат да продължат живота си. Понякога обаче…

Джо замлъкна. В последвалото мълчание тя изтърка люспичка боя от люлеещия се стол.

— Понякога, докато разговарям с някого, изникват и други проблеми. Напоследък се занимавам точно с това. На моменти хората се нуждаят и от друг вид помощ.

— Звучи като работа, която носи удовлетворение.

— Така е, нищо че е трудна.

Джо се обърна към Кейти:

— Ами ти?

— Знаеш, че работя в ресторанта на Айвън.

— Обаче не си ми разказала нищо друго за себе си.

— Няма много за разказване — възрази Кейти с надеждата да отклони въпросите.

— Разбира се, че има. Всеки човек си има история.

Джо замълча.

— Например какво всъщност те доведе в Саутпорт?

— Вече ти казах — отвърна Кейти. — Исках да започна начисто.

Джо сякаш надничаше право в душата й, докато обмисляше нейния отговор.

— Добре — каза тя най-накрая нехайно, — права си. Не е моя работа.

— Не казах това…

— Напротив. Точно това каза, но вежливо. Уважавам отговора ти, понеже имаш право — не е моя работа. Да знаеш обаче, че когато заяви желанието си да започнеш начисто, консултантът в мен се запита на какво се дължи нуждата да започнеш начисто. И което е по-важно — какво си оставила зад гърба си.

Кейти усети как раменете й се стягат. Джо усети напрежението й и продължи:

— Хайде да ти предложа нещо? — внимателно поде тя. — Забрави, че съм те попитала. Просто помни, че ако ти се прииска да поговориш с някого, аз съм насреща. Умея да изслушвам. Особено приятели. И ако искаш вярвай, но говоренето понякога помага.

— Ами ако не мога да говоря за това? — неволно прошепна Кейти.

— Тогава предлагам да забравиш, че съм консултант. Ние сме просто приятелки, а приятелките могат да си споделят всичко, нали? Например къде си родена или какво си обичала да правиш като малка…

— Какво значение има?

— Няма, и точно там е работата. Не е нужно да казваш нищо, което не искаш да казваш.

Кейти размисли над думите й и я погледна с присвити очи:

— Много си добра в работата си, нали?

— Старая се — призна Джо.

Кейти преплете пръсти в скута си.

— Добре. Родена съм в Алтуна — каза тя.

Джо се облегна в люлеещия се стол.

— Не съм ходила там. Хубаво ли е?

— Старо градче край железопътната линия, нали се сещаш — поясни Кейти. — Пълно с добри и трудолюбиви хора, които се мъчат да си осигурят по-хубав живот. И е красиво, особено през есента, когато листата започнат да променят цвета си. Някога мислех, че на света няма по-красиво място. — Сведе очи, унесена в спомени. — Имах приятелка, Емили. Двете с нея слагахме дребни монети върху релсите, а след като минеше влак, ги намирахме и винаги се дивяхме, че са станали напълно гладки. Понякога още пареха. Помня, че веднъж за малко да си изгоря пръстите. Когато се замисля за детството си, си припомням най-вече такива дребни удоволствия.

Кейти сви рамене, но мълчанието на Джо я подтикваше да продължи да разказва:

— Както и да е. Там учих. През цялото време. И гимназия завърших там, но тогава вече… не знам… май започна да ми писва… от всичко, нали разбираш? Животът в малкия град, където всеки уикенд е същият като предишния. Същите хора, които ходят на същите купони, същите момчета, които се наливат с бира в каросерията на пикапите си. Исках нещо повече, но не успях да вляза в колеж и… с две думи, озовах се в Атлантик Сити. Работих там известно време, после се местих от място на място и ето ме сега тук.

— В друго градче, където нищо не се променя.

Кейти поклати глава.

— Тук е различно. Тук се чувствам…

И понеже тя се поколеба, Джо довърши вместо нея:

— В безопасност?

Кейти я изгледа сепнато, но се натъкна на развеселеното й изражение.

— Не е толкова трудно да се досети човек. Както сама каза, започваш отначало, а какво по-добро място за ново начало от тук? Където нищо не се случва.

Джо замълча.

— Е, не е съвсем вярно. Подочух за известно вълнение отпреди няколко седмици. Докато си била в магазина?

— Чула си за това?

— Градът е малък. Няма как да не стигне и до мен. Какво се случи?

— Страшничко беше. Както си говорех с Алекс, видях на монитора какво се случва, а той явно забеляза изражението ми, понеже тутакси изхвърча. Прелетя през магазина като мълния, а после и Кристен погледна монитора и изпадна в паника. Взех я на ръце и тръгнах след баща й. Докато стигнем, Алекс вече беше извадил Джош от водата. Радвам се, че момчето е добре.

— И аз — кимна Джо. — Какво ще кажеш за Кристен? Страшно сладко момиченце, нали?

— Вика ми госпожица Кейти.

— Много обичам това детенце — призна Джо и вдигна колене към гърдите си. — Не се учудвам, че двете добре се разбирате. Нито че е потърсила теб, когато е била уплашена.

— Защо го казваш?

— Защото тя е проницателно малко същество. Познава кога човек има добро сърце.

Изражението на Кейти стана скептично.

— Може би просто се е тревожела за брат си и понеже баща й излезе, аз бях единственият човек наблизо.