— И той няма нищо против да я носи?

— Ново правило — или я носи, или не лови риба. Според мен обаче няма нищо против.

— Хваща ли изобщо нещо?

— Не колкото му се иска, но хваща.

— А ядете ли я?

— Понякога — кимна Алекс. — Обикновено Джош хвърля рибата обратно във водата. Няма нищо против да хваща една и съща отново и отново.

— Радвам се, че си намерил изход.

— Ако бях по-добър баща, сигурно щях да се сетя предварително.

Кейти за пръв път вдигна очи към него.

— Имам усещането, че си много добър баща.

Очите им се срещнаха за миг, преди тя да отмести поглед. Алекс долови смущението й и започна да рови някъде зад касата.

— Имам нещо за теб — каза той, извади торба и я постави върху плота. — Работя с едно малко стопанство, където имат парник и отглеждат неща, които други производители не могат. Вчера ми доставиха пресни зеленчуци. Домати, краставици, малко тиква. Защо не ги опиташ? Жена ми твърдеше, че не е опитвала по-вкусни зеленчуци.

— Жена ти ли?

Той поклати глава:

— Извинявай, още го правя понякога. Имам предвид покойната си съпруга. Тя почина преди няколко години.

— Съжалявам — промърмори Кейти и мислите й се върнаха към разговора й с Джо.

А каква е неговата история?

Попитай него, бе отвърнала Джо. Явно знаеше, че съпругата му е починала, но нищо не й спомена. Странно.

Алекс не забеляза, че мислите й са се зареяли някъде.

— Благодаря — отвърна той глухо. — Тя беше страхотен човек. Щеше да ти допадне.

По лицето му пробяга тъжен копнеж.

— Както и да е, тя много ценеше стопанството. Отглеждат биопродукти и берат реколтата на ръка. Обикновено продукцията им се разпродава за броени часове, но аз ти отделих малко, в случай че решиш да опиташ. Една вегетарианка ще оцени тези зеленчуци, уверявам те.

Тя примигна и го погледна:

— Защо мислиш, че съм вегетарианка?

— Не си ли?

— Не.

— О! — възкликна Алекс и пъхна ръце в джобовете си. — Сбъркал съм.

— Няма значение, обвинявали са ме и в по-лоши неща.

— Съмнявам се.

Недей, каза си Кейти.

— Добре — кимна тя. — Ще взема зеленчуците. И ти благодаря.

6

Докато Кейти пазаруваше, Алекс се навърташе край касата и я наблюдаваше с ъгълчето на очите си. Подреди плота, нагледа Джош, хвърли око на рисунката на Кристен и отново подреди плота, правейки всичко по силите си да изглежда зает.

Беше се променила през последните седмици. Имаше наченки на слънчев загар и свежата й кожа блестеше. Освен това вече не се държеше толкова плашливо в негово присъствие и днешният ден беше чудесен пример. Е, не беше лумнал невиждан огън след искрата от разговора им, но беше някакво начало, нали?

Начало на какво обаче?

Той бе усетил веднага, че тя е в беда, и инстинктивната му реакция беше да помогне. Разбра, че тя бе красива въпреки подстрижката и обикновените дрехи. Но всъщност истински се бе трогнал от начина, по който бе утешила Кристен след падането на Джош във водата. Още по-трогателна беше реакцията на момиченцето му към Кейти. То бе протегнало ръчички към нея като към майка.

Гърлото му се стегна и това му напомни, че колкото на него му липсваше съпруга, толкова на децата им липсваше майка. Знаеше, че те скърбят, и се опитваше с всички сили да компенсира загубата им, но едва след като видя Кристен и Кейти заедно, осъзна, че тъгата е само част от чувствата на сина и на дъщеря му. Те бяха самотни досущ като него.

Разтревожи го фактът, че не го беше проумял по-рано.

Що се отнася до Кейти, тя беше същинска загадка за него. Липсваше нещо, което не му даваше мира. Наблюдаваше я и се питаше коя е тя всъщност и какво я води в Саутпорт.

Кейти стоеше близо до един от хладилниците и разгледаше стоките зад стъклото — нещо, което никога досега не бе правила. Взираше се леко смръщена и Алекс забеляза, че докато избира какво да купи, пръстите на дясната й ръка мърдат около безименния пръст на лявата, играейки си с несъществуващ пръстен. Жестът й предизвика у него нещо едновременно познато и отдавна забравено.

Това беше навик, тик, който бе забелязвал понякога през годините на служба в ДКР у жени с насинени и обезобразени лица. Седяха срещу него и не можеха да спрат да докосват пръстените си, сякаш бяха окови, привързващи ги към съпрузите им. Обикновено те отричаха, че мъжът ги удря, а в редките случаи, когато признаваха истината, твърдяха, че вината не е негова, че са го провокирали. Обясняваха, че са прегорили вечерята, че не са пуснали пералнята или че той е пил. И винаги, ама винаги същите тези жени се кълняха, че им се случва за пръв път и че не искат да повдигат обвинения, понеже това ще съсипе кариерата на мъжа им. Всеизвестно е, че армията наказва строго съпрузи с прояви на домашно насилие.

Някои обаче бяха различни — поне в началото — и твърдяха, че искат да повдигнат обвинения. Алекс се заемаше с доклада и ги изслушваше, докато го разпитваха защо документацията е по-важна от ареста. От прилагането на закона. Той така или иначе написваше доклада и им прочиташе собствените им думи, преди да ги помоли да подпишат. Понякога точно тогава смелостта им секваше и под гневната маска Алекс зърваше ужасената жена отдолу. Много от тях в крайна сметка не подписваха доклада, а дори и тези, които подписваха, бързо променяха мнението си, когато привикаха съпрузите им. Случаите се придвижваха по каналния ред независимо от решението на съпругата. Но по-късно, когато жената откажеше да свидетелства, наложеното наказание беше нищожно. Алекс се убеди, че само жените, които предявят обвинения, успяват да се освободят, защото всъщност животът им приличаше на затвор, нищо че мнозинството от тях не го признаваха.

Нямаше обаче друг начин да избягат от ужаса в живота си, макар че след всичките години работа Алекс познаваше само една жена, която действително бе успяла да го постигне. Беше разговарял с нея веднъж и тя пое по познатия път на отричането и на самообвиненията. Няколко месеца по-късно обаче той узна, че жената е избягала. Не при близките си и не при приятели, а някъде другаде, където дори съпругът й не можеше да я намери. Изпаднал в ярост, че съпругата му го е напуснала, той си беше изпуснал нервите след дълга пиянска нощ и беше размазал от бой един военен полицай. Накрая се озова в Левънуърт, а Алекс помнеше колко доволно се беше усмихнал, когато научи новината. Усмихваше се и щом си помислеше за съпругата на този тип, браво на нея!

Сега, докато наблюдаваше как Кейти си играе с несъществуващия си пръстен, той усети как инстинктите му на следовател се разбуждат. Имала е съпруг, каза си той, съпругът е липсващата брънка. Или все още беше омъжена, или не беше, но интуицията му категорично подсказваше, че тя все още се страхува от мъжа си.



Небето се разцепи, докато Кейти се пресягаше към кутия крекери. Блесна мълния и няколко секунди след това изтрещя гръмотевица, която отзвуча със силен и гневен грохот. Джош влетя в магазина секунди преди да рукне пороят, стиснал в ръка кутията с рибарските си такъми и въдицата. Лицето му беше зачервено, дишаше учестено като бегач на финалната права.

— Здрасти, тате.

Алекс вдигна поглед:

— Хвана ли нещо?

— Пак само един морски вълк. Същият, който хващам винаги.

— Ще се видим след малко за обяд, става ли?

Джош хлътна в склада и Алекс го чу да трополи нагоре по стълбите към жилището им.

Навън валеше проливно и вятърът мяташе водни завеси към прозорците. Клоните се огъваха на вятъра, прекланяха се пред по-висшата сила. Светкавица озари тъмното небе, гръмотевица изтрещя достатъчно силно, за да разтресе стъклата. Алекс видя как в другия край на магазина Кейти се присвива уплашено, забеляза изписания по лицето й ужас и изненада и се зачуди дали някога съпругът й я е виждал такава.

Вратата на магазина се отвори и вътре се втурна мъж, който остави мокра диря по стария дъсчен под. Новодошлият отърси струйките от ръкавите си и кимна на Алекс, преди да се запъти към грила.

Кейти отново се обърна към рафта с крекерите. Нямаше голям избор, само „Солтинес“ и „Риц“, единствените два вида, които се продаваха редовно, и тя си избра „Риц“.

Подбра обичайните продукти и понесе кошницата си към касовия апарат. След като маркира всичките й покупки, Алекс тупна торбата, която бе оставил върху плота по-рано.

— Да не забравиш зеленчуците.

Тя погледна към касовия бон:

— Сигурен ли си, че ги маркира?

— Разбира се.

— Понеже сумата е почти същата като преди.

— Давам ти ги по цени на едро.

Тя се намръщи и се зачуди дали да му повярва, но накрая бръкна в плика. Извади един домат и го поднесе към носа си.

— Хубаво мирише.

— Снощи ги опитах. Страхотни са с малко сол, а на краставиците пък нищо не им трябва.

Кейти кимна, но без да откъсва поглед от вратата. Вятърът я блъскаше на гневни тласъци. Вратата изскърца и се открехна под напора на стихията да нахлуе вътре. Светът от другата страна на стъклото се бе превърнал в мъгляво петно.