— Благодаря — надвика тя грохота на пороя. Подаде му чадъра, а той поклати глава:

— Задръж го за известно време. Или завинаги. Няма значение. След като ходиш толкова много пеша, ще ти трябва.

— Мога да ти платя… — поде тя.

— Не се тревожи.

— Но той е от магазина.

— Всичко е наред. Но ако ти се струва нередно, ще си оправим сметките следващия път, когато дойдеш да пазаруваш, става ли?

— Алекс, наистина…

Той не й позволи да довърши.

— Ти си редовен клиент, а аз обичам да помагам на клиентите си.

Тя се позамисли, преди да отговори.

— Благодаря ти — рече най-сетне, вперила в него очи, в момента тъмнозелени. — Благодаря и че ме докара до вкъщи.

Той наклони глава и каза:

— За теб винаги.



Какво да прави с децата: вечният и понякога неразрешим въпрос, пред който Алекс се изправяше през уикендите, и този път, както обикновено, нямаше никаква представа.

Бурята се разрази с пълна сила и тъй като не даваше никакви признаци, че се кани да утихне, не можеше и дума да става за занимания на открито. Би могъл да ги заведе на кино, обаче не даваха нищо, което да заинтересува и двамата. А би могъл просто да ги остави да се позабавляват малко сами. Знаеше, че много родители постъпват по този начин. От друга страна, децата му бяха още малки, прекалено малки, за да ги оставя да се оправят сами. И което бе още по-важно, те бездруго често оставаха сами, импровизираха си забавления просто защото той прекарваше много време в магазина. Алекс се замисли какви варианти има, докато печеше сандвичи със сирене, но скоро мислите му се отклониха към Кейти. Тя очевидно се стараеше да не се набива на очи, но той съзнаваше, че това е почти невъзможно в град като този. Беше твърде привлекателна, за да се слее с тълпата, освен това, когато хората научеха, че тя навсякъде ходи пеша, неизбежно щяха да започнат да говорят и да задават въпроси за миналото й.

А на него не му се искаше да става така. Не по себични причини, а защото Кейти имаше право на живота, който беше дошла да търси. На нормален живот. На простички удоволствия, каквито повечето хора приемат за даденост: на възможността да ходи където си поиска и когато си поиска и да живее в дом, в който се чувства сигурна и в безопасност. Освен това трябваше да се придвижва някак.

— Ей, деца — повика ги той, докато разпределяше сандвичите по чиниите. — Хрумна ми една идея. Хайде да направим нещо за госпожица Кейти.

— Добре! — съгласи се Кристен.

Джош просто кимна, сговорчив както обикновено.

7

Погнат от вятъра дъжд вилнееше по тъмното небе на Северна Каролина и заливаше прозорците с цели реки. По-рано следобед, докато Кейти переше дрехите си в мивката и след като закачи рисунката на Кристен на хладилника, таванът в дневната прокапа. Тя подложи тенджера и вече два пъти я беше изливала. Смяташе сутринта да звънне на Бенсън, но се съмняваше, че той веднага ще дойде да поправи теча. Ако изобщо дойдеше, разбира се.

В кухнята си отряза две малки кубчета сирене чедър и ги загриза, докато се въртеше из къщата. В жълта пластмасова чиния сложи крекерите и нарязаните домати и краставици, но не успя да ги подреди, както й се искаше. Нищо не изглеждаше така, както й се искаше. В предишния си дом имаше красива дървена табла и сребърен нож за сирене с гравиран образ на кардинал, а също и пълен сервиз винени чаши. Имаше черешова маса за хранене и фини пердета на прозорците, но тук масата се клатушкаше, столовете бяха различни, нямаше пердета и двете с Джо щяха да пият вино от кафени чаши. Колкото и ужасен да беше животът й, тя обичаше да си събира вещи за домакинството, но заедно с всичко останало, на което бе обърнала гръб, и на тях сега гледаше като на врагове, изменници, преминали на страната на противника.

През прозореца видя една от лампите на Джо да угасва. Запъти се към входната врата. Отвори я и загледа как Джо прецапва през локвите, стиснала в едната си ръка чадър, а в другата — бутилка вино. Още няколко тежки стъпки и ето я на верандата с жълта мушама, от която капеше вода.

— Сега разбирам как се е чувствал Ной. Гледай каква буря само! Цялата ми кухня е в локви.

Кейти направи знак назад през рамо:

— При мен тече в дневната.

— Е, дом, скъп дом. Заповядай — подаде й Джо бутилката вино. — Както ти обещах. И повярвай, ще имам нужда.

— Тежък ден?

— Представа си нямаш.

— Заповядай, влез.

— Ще оставя мушамата си тук, иначе локвите в дневната ти ще станат две — каза Джо и свали дъждобрана. — За секунди станах вир-вода.

Тя метна връхната си дреха и чадъра на единия люлеещ се стол и тръгна след Кейти към кухнята.

Кейти остави виното върху плота и докато Джо се приближаваше към масата, отвори едно чекмедже до хладилника. Извади ръждясало швейцарско армейско ножче и издърпа тирбушона.

— Чудесно! Цял ден не съм слагала залък в устата си!

— Заповядай. Как се справи с боядисването?

— Ами боядисах дневната. Обаче след това денят ми не беше особено успешен.

— Какво се случи?

— После ще ти разкажа. Най-напред трябва да пийна вино. Ами ти? Какво прави?

— Нищо особено. Отскочих до магазина, почистих, изпрах.

Джо се настани на масата и си взе един крекер.

— Направо мемоари да напишеш!

Кейти се засмя и завъртя тирбушона.

— О, да, много вълнуващо.

— Искаш ли аз да опитам?

— Мисля, че ще се справя.

— Добре — подсмихна се Джо. — Понеже съм гостенка и очаквам да ме глезиш.

Кейти стисна бутилката между краката си и тапата излезе с едно звучно „пук“.

— Сега сериозно — благодаря ти, че ме покани — въздъхна Джо. — Нямаш представа с какво нетърпение очаквах тази вечер.

— Наистина ли?

— Не го прави.

— Какво? — попита Кейти.

— Не се преструвай, че си учудена от желанието ми да дойда. Да се опознаем на бутилка вино. Така правят приятелките — изви Джо едната си вежда. — А, между другото, ако се чудиш дали наистина сме приятелки и доколко добре се познаваме, повярвай ми: да, такива сме, категорично. Смятам те за своя приятелка.

Замълча, за да даде на Кейти време да осъзнае думите й.

— А сега защо не сипеш малко вино?



Привечер бурята най-сетне поутихна и Кейти отвори прозореца на кухнята. Температурата беше паднала и въздухът беше хладен и чист. От земята се надигаха струйки мъгла, бухнали облаци пропълзяваха пред луната и пораждаха в еднаква мяра светлина и сянка. От сребристи листата ставаха черни, а после отново сребристи и трептяха на вечерния бриз.

Кейти лениво се наслаждаваше на виното, на вечерния повей и на непринудения смях на Джо. Харесваше й всяка хапка от маслените солени бисквити и острото пикантно сирене и си спомняше как бе гладувала някога. Преди беше слабичка като изсъхнала вейка.

Мислите й блуждаеха безцелно. Мислеше за родителите си, не за трудните времена, а за хубавите мигове, когато демоните спяха: когато майка й приготвяше яйца с бекон и уханието им изпълваше къщата, а Кейти виждаше как баща й се понася плавно към нея. Повдигаше косата й и я целуваше отстрани по шията, а тя се смееше. Веднъж баща й ги заведе в Гетисбърг. Хвана Кейти за ръце, докато се разхождаха, и тя още помнеше рядкото усещане за сила и нежност от докосването му. Беше висок и широкоплещест мъж с тъмнокестенява коса и беше ходил в Япония, Корея и Сингапур, макар да не разказваше почти нищо друго за преживелиците си.

Майка й беше дребничка и руса. Някога бе участвала в конкурс за красота и беше заела второ място. Обичаше цветя, а пролетно време садеше луковици в керамични саксии, които изнасяше в двора. Лалета и нарциси, виолетки и божури цъфтяха толкова ярко, че Кейти усещаше почти физическа болка в очите. Когато се местеха, подреждаха саксиите на задната седалка и ги пристягаха с коланите. Докато чистеше, майка й често си тананикаше песни от детството си, някои на полски, а Кейти я слушаше скришно от другата стая и се мъчеше да проумее думите.

Във виното, което пиеха двете с Джо, се долавяха нотки на дъб и на кайсии. Беше чудесно на вкус. Кейти допи чашата си и Джо й наля още една. Изкискаха се, когато една мушица затанцува около крушката над мивката, пърхайки с крилца едновременно решително и объркано. Кейти наряза още сирене и сипа крекери в чинията. Разговаряха за книги и за филми, а Джо изписка радостно при признанието на Кейти, че любимият й филм е „Животът е прекрасен“, и я увери, че това е и нейният любим филм. Кейти помнеше, че като по-малка беше поискала от майка си звънче, за да помогне на ангелите да получат крилете си. Тя допи втората си чаша вино с усещането, че се носи лека като перце на летен ветрец.

Джо почти не я разпитваше. Не задълбаваха в сериозни теми и Кейти отново си помисли, че й е провървяло да я има за компания. Когато светът от другата страна на прозореца се посребри, двете излязоха на предната веранда. Кейти усети, че леко се олюлява, и се хвана за перилата. Отпиваха от виното, докато облаците продължаваха да се разкъсват и най-неочаквано небето се изпълни със звезди. Кейти посочи Голямата мечка и Полярната звезда, познаваше само тях, обаче Джо назова десетки други. Кейти съзерцаваше небето удивено, смаяна от познанията й за съзвездията, но в един момент обърна внимание на имената, които Джо изреждаше: