Джакомо Казанова - Приключенията на Казанова

Благодарих му за приятелския съвет и го уверих настойчиво, че няма от какво да се безпокоя, понеже не чувствувам никаква склонност към неговата хубава маркиза.

Кардинал С. Ч. ме прие с голяма благосклонност, в която обаче се примесваше и известно достойнство, за да ме накара да почувствувам цялото значение на оказаната ми от него милост.

— Приехте ли — попита той — сонета на маркизата за добър?

— Уважаеми господине, намерих го не само безупречен, но и нещо повече: прелестен! Ето го.

— Тя има голяма дарба. Искам да ви покажа, абате, десет строфи от нейното перо, но само при най-дълбоко мълчание.

— Ваше Високопреосвещенство може да разчита напълно на това.

Той извади от своята писалищна маса строфите, които бяха отправени до самия него. Прочетох ги, бяха добре построени, но намерих, че им липсва огън — бяха творение на поет: любов в страстен стил, но в тях липсваше чувството, по което се познава веднага едно истинско поетично творение. Добрият кардинал прояви без съмнение голяма индискретност, но какво ли не върши суетността! Попитах Негово Високопреосвещенство дали е отговорил на строфите.

— Не — каза той, — но бихте ли ми дали вашето перо, разбира се, само при условие за ненарушимо мълчание?

— За мълчание, монсиньоре, залагам главата си, но се страхувам, че уважаемата госпожа би могла да забележи разликата в стила.

— Тя не е получавала стихове от мен, а и освен това не вярвам да ме счита за поет. Затова всъщност вашите строфи трябва да бъдат такива, че тя да не ги приеме като прекалено добри за моите слаби сили.

— Аз ще ги съчиня, Ваше Високопреосвещенство, и вие сам ще ги прецените. Ако намерите, че не бива да й ги представяте като ваша собствена работа, задръжте ги.

— Да, така е добре. Искате ли да ги съчините веднага?

— Веднага? Уважаеми господине, та това не е проза.

— Добре, но гледайте да ми ги дадете утре.

Хранехме се само двамата и Негово Високопреосвещенство ме поздрави за моя апетит. Виждал с удоволствие, каза той, че в това отношение съм могъл да постигна толкова, колкото и той. Започнах да изследвам оригинала и му казах ласкателно, че ми е оказал голяма чест, всъщност аз би трябвало да съм след него. Този своеобразен комплимент му хареса, а аз видях колко голяма полза бих могъл да имам от Негово Високопреосвещенство.

Към края на обяда, когато прекарвахме в приятен разговор, влезе маркизата, без да съобщят за нея. Нейният вид ме възхити: намирах я за съвършена красота. Тя не даде време на кардинала да я посрещне, а седна направо до него, докато аз останах прав, както го изискваше приличието.

Маркизата се престори, че съвсем не ме забелязва. Тя говори остроумно за различни неща до момента, в който поднесоха кафето. Тогава тя се обърна към мен и ми предложи да седна, но с тон, като че ми подаряваше милостиня.

— Какво исках да кажа, абате — каза тя в следващия миг, — четохте ли моя сонет?

— Да, уважаема госпожо, и имах честта да го върна на монсиньора. Мисля, че е сполучлив и съм уверен, че ви е отнел доста време.

— Време? — извика кардиналът. — Значи не я познавате!

— Уважаеми господине — продължих аз, — в кратко време не се твори нищо хубаво. По тази причина не се осмелих да покажа на Ваше Високопреосвещенство един отговор на сонета, който съчиних за половин час.

— Покажете го, абате — каза маркизата, — искам да го прочета.

Отговорът на Силезия до любовта. Това заглавие я накара да се изчерви по най-прелестен начин.

— Не се говори за любовта! — извика кардиналът.

— Чакайте — каза маркизата, — трябва да се уважава идеята на поета!

Тя прочете сонета два пъти и намери, че отправените от Силезия към любовта укори са много справедливи. След това разтълкува моята мисъл на кардинала, като му обясни защо Силезия е обидена, че тъкмо кралят на Прусия я е завладял.

— Ах, тъй! Да! — извика кардиналът, светнал от радост. — Силезия е жена, а кралят на Прусия… О! О! Тази мисъл е божествена! — И кардиналът се смя с цяло гърло в продължение на четвърт час.

— Искам да препиша сонета — извика той най-после, — искам да го имам на всяка цена.

— Абатът — каза маркизата, — ще ви спести труда. Аз ще му го продиктувам.

Приготвих се за писане, но внезапно Негово Високопреосвещенство извика:

— Ах, маркизо, та това е чудесно, той е съчинил сонета в римите на вашия сонет! Забелязахте ли това?

Маркизата ми хвърли толкова изразителен поглед, че ме направи напълно неин роб. Разбрах какво искаше тя: аз трябваше да опозная кардинала, както тя го познаваше, и ние трябваше да вървим заедно. Чувствувах се склонен да й бъда напълно съпричастен.

Щом написах сонета под диктовката на прелестната жена, поисках да се сбогувам. Кардиналът бе така възхитен, че ме покани отново на обяд на следващия ден.

Предстоеше ми тежка работа, защото десетте строфи, които трябваше да съчиня, бяха по съвсем особен повод. Затова се върнах бързо в стаята си, за да мисля при пълно спокойствие. Трябваше да внимавам да не седна между два стола на земята и чувствувах, че затова се нуждая от всичката си сръчност. Трябваше да поставя маркизата в положение да дава вид, като че ли счита кардинала за автор на строфите, но същевременно да бъде принудена да припише стихотворението на мен, без да се съмнява, че аз зная това. Трябваше да проявя достатъчно въздържание, за да не може да ме подозре, че храня някакви надежди и въпреки това, моите стихове следваше под прозрачния воал на поезията да бъдат проникнати с най-горещо чувство. За кардинала знаех, че ще бъде толкова по-склонен да присвои моите строфи, колкото са по-хубави. Необходимо бе само да бъда ясен, а това е толкова трудно в поезията. Тъмнотата, напротив, би изглеждала на моя нов Мидас52 като възвишеност. Но макар че държах много да му хареса, в цялата работа кардиналът оставаше на втори план. На първи план бе красивата маркиза.

В своите строфи синьорината правеше едно разточително изброяване на физическите и морални качества на кардинала, затова не биваше да пропусна да й отвърна със същото. Направих го с толкова по-голямо удоволствие, тъй като задачата беше лесна. Обмислил всичко, аз се залових на работа, дадох пълна свобода на фантазията си и на двойственото чувство, което ме бе обзело и завърших най-сетне моите десет строфи с двата хубави стиха на Ариосто53:

Доволен от моето малко творение, аз го занесох на другия ден на Негово Високопреосвещенство. Казах, че се съмнявам дали ще пожелае да се признае за автор на толкова посредствено произведение. Той прочете повторно стиховете много лошо и най-сетне каза, че не били нещо особено, но затова пък удобни за случая. Благодари специално за вмъкването на двата стиха от Ариосто, тъй като поради тях именно той по-ясно би минал за автор на цялото. Маркизата би помислила, че е почувствувал нужда да заимствува от Ариосто. Най-накрая ми каза за утешение, че при преписването щял да вмъкне още няколко грешки и с това илюзията да стане пълна.

Нахранихме се малко по-рано, отколкото предишния ден и аз си отидох веднага след обяда, за да има той време да препише стиховете преди пристигането на дамата му.

На следната вечер аз я срещнах пред вратата на двореца. Подадох й ръка, за да й помогна да слезе от колата, при което тя ми каза:

— Ако Рим научи за моите и вашите строфи, можете да ме считате за своя неприятелка.

— Уважаема госпожо, не разбирам какво имате предвид.

— Очаквах този отговор, но се считайте предупреден.

Съпроводих я до вратата на салона и се отдалечих отчаян, тъй като мислех, че се е разсърдила не на шега.

„Моите строфи — говорех сам на себе си — са много пламенни, те обиждат нейната гордост и самочувствие и сигурно се е засегнала, че съм проникнал толкова дълбоко в тайната на техните отношения.“ Въпреки това, аз съм убеден, че нейният гняв, породен от моята индискретност, е само престорен. Той е само предлог да ме обяви в немилост. Тя съвсем не бе разбрала моята сдържаност, ако я бях описал в цялата голота на златния век, без всички онези воали, които срамът повелява на нейния пол да постави? Сега съжалявах, че не го направих. Най-сетне се съблякох и си легнах. Лежах полусънен, когато абат Гама почука на вратата ми. Изтеглих шнура, той влезе и каза:

— Приятелю, кардиналът иска да ви види. Красивата маркиза и кардинал С. Ч. желае да слезете долу.

— Съжалявам, но не мога. Кажете им истината, че лежа в леглото и съм болен.

Тъй като абатът не се завърна, помислих, че е изпълнил заръката ми и прекарах нощта доста спокойно. На следващата сутрин, още необлечен, получих писъмце от кардинал С. Ч. Канеше ме на обяд и ми съобщаваше, че ще му пускат кръв. Трябвало непременно да говори с мен, поради което ме викаше да отида по-рано, дори да съм болен.

Писмото бе настойчиво. Не можех да се досетя за какво се касае, но предполагах, че не е нещо неприятно. Отидох на литургията, където кардинал Акуавива трябваше да ме забележи. Така и стана. След литургията монсиньорът ми направи знак да отида при него и попита: