След като се мих старателно и продължително и направих грижливо тоалета си, реших, че мога да покажа лицето си и се явих с непоколебимо спокойствие в салона. Там намерих двете сестри сред цялото останало общество и бях възхитен от розовия тен на техните страни. Лукреция беше весела и непринудена, всичко у нея излъчваше щастие. Анджелика бе свежа като сутринна роза. Тя беше по-жива, отколкото обикновено, но избягваше дори за миг да ме погледне. Виждах как се усмихва скришом на това, че не ми се удава да я погледна в лицето. Казах със задкулисна мисъл на майката, че е жалко, гдето Анджелика си слага белило. Момичето се хвана в клопката и предложи да проверя лицето й с джобна кърпа. Така вече трябваше да ме погледне. Помолих я за извинение и дон Франческо бе възхитен, задето бялата кожа на неговата бъдеща съпруга пожъна такъв успех.

След закуска направихме малка разходка из градината. Когато се оказах сам с моята Лукреция, почнах нежно да я упреквам.

— Не ме укорявай! — извика тя. — Напротив, аз заслужавам само похвала. Просветих душата на моята прелестна сестра, посветих я в най-сладките потайности. Вместо да ме съжалява, сега тя трябва да ми завижда, вместо да ме мрази, трябва да ме обича. Понеже съм така нещастна, че скоро ще трябва да се разделя с теб, приятелю мой, аз ти я оставям. Нека тя заеме моето място.

— Ах, Лукреция! Как бих могъл да я обичам?

— Не е ли прелестна?

— Разбира се, но моята любов към теб ме предпазва от всяка друга любов. Освен това дон Франческо ще иска да я запази само за себе си. Не бих искал да бъда виновен за това, че нейната любов към него охладнява, не бих искал да смущавам техния брачен мир. Сигурен съм, освен това, че сестра ти коренно се различава от теб. Дори мога да се хвана сега на бас, че тя вече съжалява, че се е оставила да бъде увлечена от своя темперамент.

— Може и да е така, приятелю мой. Но знаеш ли какво ме прави неутешима? Моят мъж е сигурен, че ще получи присъдата още през тази седмица. Тогава миговете на щастие ще свършат за мен!

Това съобщение ме наскърби. За да се развлека, седнах на масата до добросърдечния дон Франческо и дълго разговарях с него. Обещах му да съчиня една епиталамия51 за неговата сватба, която трябваше да се състои през месец януари.

На връщане към Рим прекарах в колата три часа с Лукреция един срещу друг, без тя да може да забележи някакво отслабване на чувствата ми към нея. При пристигането ни аз бях толкова уморен, че слязох при Испанския дворец.

Както Лукреция ми бе казала, нейният мъж получи присъдата три или четири дни по-късно. Той дойде при мен, за да ми съобщи сред много уверения за приятелство, че след два дни ще трябва да си замине. Двете последни вечери прекарах заедно с Лукреция, но винаги сред семейството й. В деня на отпътуването исках да й подготвя една приятна изненада: отпътувах преди тях и ги очаквах на мястото, където предполагах, че ще пренощуват. Адвокатът обаче бил задържан по непредвидени причини, поради което могли да отпътуват едва четири часа по-късно, отколкото проектирали. Пристигнаха чак на следващия ден по обяд. След като се нахранихме заедно, ние се сбогувахме опечалени. Те продължиха своето пътуване, а аз се върнах обратно в Рим.

След отпътуването на тази рядка жена, почувствувах известна празнота и това е съвсем естествено за всеки млад човек, чието сърце не е изпълнено с надежди. Работех по цели дни в моята стая и правех извадки от уренски писма, които сам кардиналът бе съставил. Негово Високопреосвещенство има добрината да ми каже, че намира моите извадки много подходящи, но не би трябвало да работя толкова много. Красивата маркиза присъствуваше, когато получих тази ласкателна похвала. След моето второ посещение аз не бях ходил вече в дома й. По този повод тя ми бе сърдита и за да ме накара да почувствувам това, каза на кардинала, че всъщност ми се полагало да работя толкова много, за да разсея скръбта, която заминаването на Лукреция сигурно ми е причинило.

— Не искам да крия, уважаема госпожо, че чувствувам силна болка от раздялата. Тя бе добра, чистосърдечна и преди всичко ми прости, задето я посещавах по-нарядко. Впрочем, моето приятелство с нея бе невинно.

— В това не се съмнявам, макар че от вашата ода може да се извади заключението, че авторът й е много влюбен.

— Невъзможно е — каза благосклонно кардиналът — един поет да пише за любов, без да си придаде поне вид на влюбен.

— Но — отвърна маркизата, — ако той наистина е влюбен, не трябва да се преструва, че го е обзело това чувство.

С тези думи маркизата извади някакъв лист от джоба си и го предаде на Негово Високопреосвещенство със следните думи:

— Ето одата! Тя прослави поета и автора, понеже е призната от всички просветени умове на Рим за майсторско творение, а дона Лукреция я знае дори наизуст.

Кардиналът прегледа набързо стихотворението и й го върна, смеейки се, като каза, че той не харесва италианската поезия и за да може да я прецени дали е добра, тя трябва да му направи удоволствието да я преведе на френски.

— На френски аз пиша само проза — каза маркизата, — а всяко предаване в проза отнема на стиховете три четвърти от тяхната действителна стойност.

След това, отправяйки ми многозначителен поглед, тя продължи:

— Аз се занимавам понякога да съчинявам непретенциозни италиански стихове.

— Бих бил щастлив, уважаема госпожо, ако ми предоставите предимството лично да се запозная с някои от вашите стихове.

— Тук имам — каза кардиналът С. Ч. — един сонет от госпожа маркизата.

Поех го благоговейно и поисках да го прочета, но любезната маркиза ми каза, че мога да го взема със себе си и ако желая, да го върна на следващия ден на кардинала, макар сонетът да не бил твърде ценен.

— Ако излизате утре рано — ми каза кардиналът, — бихте могли да ми го върнете, като дойдете при мен за обяд.

Кардинал Акуавива взе думата и каза:

— В такъв случай утре непременно ще излезе.

След дълбок поклон аз се отдалечих бавно и се качих в моята стая. Бях нетърпелив да прочета сонета. Но преди да задоволя нетърпението си, се забавих още един миг, за да стигна до някаква себеоценка. Моето сегашно положение ми изглеждаше, че заслужава известно внимание, след като последната вечер, както ми се стори, бях направил нова гигантска крачка напред. Маркизата ми разкри недвусмислено интереса си към мен и сега се страхува да не се изложи, ако ме приеме открито. А аз бях само един млад абат, без каквото и да било значение и едва ли можех да претендирам за нейното високо покровителство. Тя обаче, каквато си беше, с удоволствие би го дала тъкмо на такива, които не се считаха достойни за такова покровителство и поради това привидно не можеха да хранят никакви други надежди. В това отношение моята скромност трябваше да бъде очебиеща за всички и маркизата, без съмнение, би ме обидила, ако ме счете за способен да си въобразя, че ме е харесала. Не, подобна глупава суетност не ми бе присъща. Доказателство за това: самият кардинал ме бе поканил на масата си. Щеше ли той да направи това, ако можеше да допусне, че ще се харесам на неговата хубава маркиза? Не, положително, не.

Защо трябва да се преструвам пред моите читатели? Те могат да ме считат за суетен глупак и аз им прощавам, но факт е, чувствувах съвсем определено, че маркизата ме харесва. Поздравих се, задето бе направила тази първа, толкова важна и трудна стъпка. Иначе аз не само не бих се осмелил никога да я нападна с обичайните средства, но и наум не би ми дошло дори да я погледна. С една дума, едва от тази вечер насам гледах на нея като на жената, която би могла да замести моята Лукреция. Тя беше красива, млада, духовита и образована, опитна в науките и преди всичко влиятелна в целия Рим. Какво повече ми трябваше?

Въпреки това, намерих за най-добре да се правя, че не забелязвам нейната склонност към мен и още от следния ден да сторя така, че да я накарам да повярва, че безнадеждно я обичам. Знаех, че това бе безпогрешно средство, с това щадях нейната суетност. Моят план ми се стори достоен да изтръгне одобрението дори на отец Джорджи. Между впрочем, бях забелязал с живо задоволство, че поканата на кардинал С. Ч. достави голямо удоволствие на моя кардинал Акуавива. Самият той не би ми оказал никога подобна чест. Тази покана би могла да има непредвидими последици.

Прочетох сонета на любезната маркиза. Приех го за добър, плавен, завършен и отлично стилизиран. Тя хвалеше в него пруския крал, който току-що беше завладял Силезия чрез въоръжено нападение. Преписвайки го, ми хрумна да персонифицирам Силезия и да напиша отговор на сонета, като приема, за негова авторка любовта. Силезия се оплакваше от любовта, че е прославила нейния победител, макар този завоевател да е явен враг на любовта.

Щом някой е свикнал да съчинява стихове, той не може да се въздържи, когато някоя щастлива идея се е усмихнала на неговото омагьосано въображение. Поетичният огън, който се разгаря тогава в него, би го унищожил, ако не му се даде свободен изход. Съчиних моя сонет със същите рими, с каквито бе написан този на маркизата, след което си легнах доволен от моя Аполон.

На следващата сутрин, тъкмо когато привърших преписването на сонета си, дойде абат Гама и се самопокани на закуска с мен. Той искаше да ме поздрави за честта, която кардинал С. Ч. ми бе оказал, като ме е поканил открито пред цялото общество на обяд.

— Но бъдете внимателен! — продължи той. — Негово Високопреосвещенство минава за ревнив.