На връщане прекарахме два часа в моето „визави“. Ние буквално предизвиквахме природата и изисквахме от нея повече, отколкото тя можеше да даде. При пристигането ни в Рим трябваше да спуснем завесата, преди да е свършила играта, в която, за наше голямо удоволствие, бяхме единствени участници.

Завърнах се малко уморен в къщи, но един сън, какъвто имаме в тази възраст, ми възвърна цялата сила и на сутринта в обикновеното време отидох на моя урок по френски.

Глава девета

Бенедикт четиринадесети. Излет до Тиволи. Отпътуването на дона Лукреция. Маркиза Г. Барбара Далакуа. Моето нещастие и отпътуването ми от Рим.

Поради тежкото заболяване на Далакуа, дъщеря му Барбара ми предаде урока. Накрая тя използува удобен момент да ми пъхне сръчно едно писъмце в джоба, и за да не ми даде време да отблъсна тази нова услуга, бързо изчезна. Между другото писмото не бе от естество да не го приема. Беше отправено лично до мен и даваше израз на чувствата й на най-чиста благодарност. Молеше ме само да съобщя на нейния любовник, че баща й е говорил отново с нея и че се надява, след като оздравее, да наеме друга слугиня. Накрая ми даваше най-твърди уверения, че няма никога да ме изложи.

Тъй като бащата трябваше да пази леглото още около две седмици, през цялото време Барбара ми даваше уроци. Тя предизвика моето съчувствие чрез едно съвсем ново чувство, което още не бях изпитвал към някое друго младо и красиво момиче. Естествено бях до известна степен и поласкан от това, да бъде нейна опора и утеха. Никога обаче нейният поглед не срещна моя, никога ръката й не докосна моята, никога не видях желание да ми се хареса. Тя беше красива и доколкото усещах и достатъчно нежна, но това не намаляваше уважението и вниманието, които считах, че дължа на честта и доверието й. Чувствувах се поласкан и задето не ме смята способен да се възползувам от факта, че знаех интимната и тайна.

Щом баща й оздравя, той изгони слугинята и нае друга. Барбара ме помоли да предам на нейния приятел, че се надява да спечели новата слугиня поне дотолкова, че да може да му пише. Обещах да изпълня поръчката й. За да ми покаже своята благодарност, тя взе ръката ми и я поднесе към устните си, но аз я отдръпнах навреме и поисках да я целуна. Скромна и изчервена, тя отклони главата си. Това ми се понрави много.

Барбара успя да спечели новото момиче на своя страна и оттук нататък аз престанах да се интересувам от цялата тази работа, защото чувствувах какви неприятни последици може да има за мен. За съжаление, бедата беше вече сторена.

У дон Гаспаро ходех само рядко, понеже изучаването на френски език заемаше целите ми следобеди, а това бе единственото време, което можех да спестя. Абатът Джорджи обаче посещавах всяка вечер и макар да не играех никаква роля сред неговите гости — минавах просто заради факта, че бе мой покровител. А това бе от полза за доброто ми име. Не казвах никога нито дума и въпреки това, не се отегчавах. В това общество критикуваха, но не клеветяха, говореха за политика, но без озлобление, за литература, но без встрастяване. От това аз се поучавах. След посещението при мъдрия монах отивах в голямото вечерно общество на моя господар, кардинала. Посещавах го, защото това бе мой дълг. Когато хубавата маркиза ме виждаше на своята игрална маса, тя неизменно ми отправяше няколко учтиви думи на френски език. Аз й отговарях на италиански, тъй като не исках да ми се присмее пред такова отбрано общество. Стеснението произлизаше от някакво своеобразно чувство, за чието оправдание предоставям да отсъди читателят. Намирах тази жена прелестна и въпреки това я отбягвах. Не се страхувах, че ще се влюбя в нея, защото вече обичах Лукреция и ми се струваше, че тази любов ще ми служи като щит срещу всяка друга. Страхувах се от това, да не би тя да се влюби в мен или най-малкото да прояви любопитство да ме опознае по-отблизо. Беше ли това глупава суетност или пък само скромност? Порок или добродетел? Може би нито едно от двете.

Една вечер тя ме повика чрез абата Гама при себе си. Стоеше до кардинала, мой господар, и щом се явих, ме изненада много странно чрез един отправен ми на италиански въпрос.

Отговорих само с поклон. Минута след това кардиналът каза, преизпълнен с благост:

— Учудвате ли се, че сме посветени в някои ваши историйки?

— Не, уважаеми господарю, но се учудвам, че се говори за това. Не мислех, че Рим е толкова малък.

— Колкото по-дълго останете тук — ми каза Негово високопреосвещенство, — толкова по-малък ще ви се струва. Вие не сте бил още при Светия Отец, за да му целунете крака, нали?

— Още не, уважаеми господарю.

— Трябва да отидете. — Отговорих с поклон.

Когато излязох, абатът Гама ми каза, че на следващия ден трябва да отида при папата. После попита:

— Вие посещавате сигурно и салона на маркиза Г.?

— Не, никога не съм бил там.

— Това ме учудва. Тя ви вика — иска да говори с вас!

— Ще отида с вас.

— Аз не ходя там никога.

— Но тя се познава и с вас.

— Да, но… Вие не познавате Рим. Идете сам! Трябва да го направите.

— Значи, тя ще ме приеме?

— Вие се шегувате. Не става дума да я уведомявате предварително за посещението си. Ще я посетите, когато вратите на нейния салон са широко отворени. Там ще срещнете всичките й обожатели.

— Дали ще ме забележи?

— Бъдете сигурен в това!

На следващата сутрин се упътих към Монте Кавало и отидох право в стаята на папата, след като ми се каза, че мога да вляза. Той беше сам. Хвърлих се на пода и целунах Светия кръст върху неговия пресвят пантоф.

Светият отец ме попита кой съм. Казах му и той ми отговори, че е чувал за мен и ме поздравлява, задето принадлежа към двора на такъв знаменит кардинал. След това ме попита как съм успял да постигна това назначение. Разказах му всичко от моето пристигане в Марторано до явяването ми пред кардинал Акуавива. Той се смя сърдечно на моето описание на добрия беден епископ и ми каза, че няма нужда да се мъча да говоря с него тоскански. Можел съм да говоря и на венециански, а той щял да отговаря на болонско наречие. Понеже се чувствувах приятно в негово присъствие, аз му разказах толкова много от моите преживелици и го забавлявах с тях така добре, че накрая той сподели, че ще му доставям удоволствие, колкото пъти го посетя. Помолих го за позволение да чета всички забранени книги и той ми го даде, като ме благослови. Но така и забрави да даде писмено разрешение.

Бенедикт Четиринадесети бе учен, любознателен мъж, който ценеше и обичаше духовитите изрази. За втори път го видях във вилата Медичи. С него бяха кардинал Албани и венецианският посланик. Изведнъж към нас се приближи някакъв човек със скромно изражение. Понтифексът го попита какво желае. Човекът отговори тихо. Папата го изслуша внимателно и после каза:

— Вие имате право. Помолете се на Бога! — С тези думи той го благослови и бедният човек се оттегли натъжен, а светият отец продължи разходката си.

— Този човек, пресвети отче — казах аз, — не е много доволен от отговора на Ваша Светлост.

— Защо мислите така?

— Ами защото, той изглежда, още преди да говори с вас, вече се беше молил на Бога. И сега, когато Ваша Светлост го отправя отново към него, той се чувствува като изпратен от Понтий при Пилат, както гласи поговорката.

Папата и неговите двама съпридружители се изсмяха високо, само аз останах сериозен.

— Аз не съм в състояние — отговори папата — да направя никаква добрина без помощта на Бога.

— Това е вярно, свети отче, но човекът знае също, че Ваша Светлост сте пръв министър на Бога. Лесно може да се разбере в какво затруднение трябва да е изпаднал той сега, след като сте го отправили обратно към Бога. Не му е останало нищо друго, освен да раздава пари на римските просяци. Ако им раздаде по едно байоко48, те всички ще се помолят за него. Просяците се хвалят със своето влияние върху Бога. Аз обаче вярвам само на Ваша Светлост и затова ви моля да ме освободите от забраната да ям месо. Така ще се освободя от горещината, която вследствие на употребата на постни ястия ми възпалява очите.

— Яж месо, дете мое.

— Пресвети отче, моля за вашата благословия!

Той ми я даде, но прибави, че не ме освобождава от предписаните пости.

Същата вечер в обществото у кардинала новината за моя разговор с папата вече се знаеше. Сега всички искаха да разговарят с мен. Това ме ласкаеше, но още по-ласкателна за мен бе радостта, която кардиналът Акуавива напразно се опитваше да скрие.

Не исках да пропусна съвета на абат Гама и затова отидох при красивата маркиза. Избрах часа, когато всеки имаше свободен достъп там. Видях нея, видях кардинала и много други духовници, но ми се стори, че аз самият като че ли оставам невидим. Синьората не ме удостои нито е един поглед, а и никой не ми проговори нито дума. След като постоях около половин час мълчалив, аз станах и си отидох. Пет или шест дни след това хубавицата ми каза с любезен тон, че ме била забелязала в приемната си зала.

— Аз действително бях там, но не вярвах, че сте ми оказали честта да ме забележите, уважаема госпожо.

— О, аз забелязвам всекиго, господин абате. Казаха, че сте много духовит.