На следващия ден точно в седем часа бях у дона Чечилия. Пред вратата бяха спрели моят файтон и моята двуместна кола, този път едно красиво „визави“ с меки възглавници и такива добри пружини, че дона Чечилия похвали извънредно много колата.

— На връщане аз ще седна в нея — каза Лукреция.

Поклоних се в знак, че ще изпълня желанието й. Така тя предизвика подозрението, за да го разсее! Уверен в моето щастие, аз се предадох на цялата си природна веселост. След като поръчах изискан обяд, ние излязохме да разгледаме вила Лудовизи и понеже бе възможно да се загубим, уговорихме да се срещнем в един часа в странноприемницата. Нежната вдовица прие ръката на своя зет, Анджелика — тази на нейния годеник, а моята превъзходна половинка бе Лукреция. Урсула и брат й отидоха да играят и за по-малко от четвърт час моята хубава приятелка бе вече сама с мен.

— Видя ли — попита тя — с какво невинно изражение на лицето осигурих два часа сладко усамотение с теб? Нашата кола не се нарича напразно „визави“. Колко изобретателна е любовта!

— Да, моя обожаема приятелко, любовта сля нашите две сърца в едно. Аз те обожавам и ако прекарвам дълги дни далеч от теб, то го понасям само затова, защото по този начин си осигурявам пълната наслада на един-единствен ден.

— Аз не го считах за възможно. Всичко това е твое дело, приятелю мой, ти очевидно знаеш много за твоята възраст!

— Преди един месец, обожаема приятелко, бях още едно невежо момче. Ти си първата жена, която ме посвети в същинските мистерии на любовта. Твоето отпътуване, Лукреция, ще ме направи нещастен, понеже в цяла Италия няма друга жена, която бих могъл да сравня с теб.

— Как? Аз съм първата ти любов? Ах, нещастнико, ти никога не ще я превъзмогнеш! Ах, защо не съм твоя! Ти също си първата любов на моето сърце и ще останеш сигурно и негова последна радост. Щастлива ще бъде жената, която ще обичаш след мен. Аз няма да я ревнувам, но едно нещо ми причинява болка — тя няма да те обича тъй сърдечно, както аз.

Моите очи се напълниха със сълзи, Лукреция също даде свобода на своите и ние, седнали на моравата, поглъщахме с най-сладки целувки техния нектар. Колко сладки са сълзите на любовта, когато ги поглъщаме в опиянението на взаимна нежност! Аз ги вкусих с всичката им сладост, тези чудни сълзи, и като сведущ мога да твърдя, че старите физици са имали право, а модерните не.

В момент на успокоение я погледнах, както лежеше в най-прелестно безредие до мен, и й казах, че може да ни изненадат.

— Не се страхувай, приятелю! Ние сме под закрилата на нашите духове покровители.

Черпейки пресни сили от нашите влюбени погледи, ние отпочивахме, когато Лукреция погледна внезапно надясно и извика:

— Виж, сърце мое! Не ти ли казах? Да, нашите духове покровители ни пазят. Ах, как ни гледа той! Неговият поглед се опитва да ни успокои. Виж този малък демон! В него се открива най-съкровената тайна на природата. Възхищавай му се! Съвсем сигурно това е твоят дух покровител, или моят.

Помислих, че говори безумия.

— Какво говориш, мое любимо сърце? Не те разбирам. На какво трябва да се възхищавам?

— Не виждаш ли красивата змия с пламтящата кожа, която с издигната глава изглежда, като че благоговее пред нас?

Погледнах в посоката, която нейният пръст ми показваше, и видях една змия с отразяваща светлината кожа. Тя бе дълга около лакът и наистина ни гледаше. Погледът й не ми достави удоволствие, но не исках да се покажа по-малко безстрашен от моята хубавица.

— Възможно ли е, обожаема приятелко — извиках аз — нейният вид да не те плаши?

— Нейният вид ме възхищава. Казвам ти, убедена съм, че това е едно божество, което има само формата или по-добре външния вид на змия.

— Но ако сега, съскайки в тревата, тя се спусне върху теб?

— Бих те притиснала още по-силно до гърдите си и бих я предизвикала да ми стори някакво зло! В твоите обятия не изпитвам никакъв страх. Виж, тя изчезва! Бързо, бързо! Със своето бягство тя ни съобщава, че някой неканен се приближава и ни казва, че трябва да търсим друго убежище, за да намерим там нови наслади. Да ставаме!

Едва се бяхме изправили и отдалечили с бавни крачки, когато забелязахме дона Чечилия и адвокатът да излизат из една близка алея. Ние не им избягахме, нито ускорихме крачките си, за да се приближим към тях, а се направихме, като че е най-естествено да се срещнем. Попитах дона Чечилия дали дъщеря й се страхува от змии.

— Макар и доволно умна — ми отговори вдовицата, — тя се плаши от гръмотевици толкова много, че припада от страх и крещи, щом види и най-малката змия. Тук има змии, но тя няма защо да се страхува от тях, тъй като не са отровни.

Бях съвсем изумен — тези думи ми доказваха, че съм станал свидетел на едно истинско чудо на любовта. В този миг дойдоха и децата и ние се разделихме най-непринудено.

— Кажи ми, чудно създание, какво би направила, ако вместо твоята хубава змия бе видяла да идват мъжа ти и майка ти?

— Нищо! Не знаеш ли, че в такива тържествени моменти влюбените са само влюбени? Можеш ли да се съмняваш, че бях всецяло — телом и духом твоя?

Тези думи на Лукреция бяха поезия, но тя не знаеше това. Нейният поглед, тонът на нейния глас излъчваха най-лъчезарната истина.

— Вярваш ли — попитах аз, — че някой ни подозира?

— Моят мъж не ни счита за влюбени или не отдава никакво значение на известни дреболии, които младостта си позволява. Майка ми е умна и отгатва може би истината, но тя знае, че подобни неща вече не бива да я интересуват. Сестра ми, естествено, знае всичко и ме съжалява. Тя няма понятие какви са чувствата ми към теб. Без теб, мой сладки приятелю, бих прекарала вероятно целия си живот, без да зная какво е любов. Защото това, което изпитвам към моя съпруг аз му отдавам благоволението си, за което ме задължават нашите отношения.

— И все пак той е много щастлив и аз завиждам на щастието му. Той може да те притисне в обятията си, когато пожелае. Никаква досадна покривка не скрива от очите му нито една-едничка от твоите прелести.

— Къде си, моя любима змия? Ела бързо! Пази ме от погледите на неканените, за да мога да се отдам на желанията на моя възлюбен!

Цялата сутрин си повтаряхме, че се обичаме и си давахме все нови и нови доказателства за това.

Яденето беше вкусно и по време на обяда аз бях най-внимателният кавалер на любезната Чечилия. Моята хубава табакера от костенурка, която бях напълнил с отличен тютюн, обиколи няколко пъти масата. Когато Лукреция, която седеше вляво от мен, я държеше в ръка, мъжът й каза, че би могла да ми даде своя пръстен и вместо него да задържи табакерата. Помислих, че пръстенът не струва колкото табакерата и казах бързо, че го приемам на доверие, но той се оказа по-скъп. Дона Лукреция не се интересуваше от това — тя пъхна табакерата в джоба си и аз трябваше да задържа пръстена.

При десерта разговорът ставаше все по-оживен. Внезапно годеникът на Анджела помоли за тишина — искал да прочете един сонет, който съчинил в моя чест. Естествено, трябваше да му благодаря за това, взех сонета, пъхнах го в джоба си и му обещах да му напиша нещо в отговор. Но това не отговаряше на неговите желания, той мислеше, че съревнованието няма да ми даде мира, че ще поискам веднага мастило и хартия и ще посветя на неговия проклет Аполон часове, които възнамерявах да отдам на един бог, когото неговото равнодушие познаваше само по име.

Изпихме кафето си, платих на гостилничаря и влязохме в лабиринта на вила Алдобрандини.

Колко сладки спомени ми е оставило това място! Струваше ми се, че виждах моята божествена Лукреция за пръв път. Нашите погледи пламтяха, сърцата ни биеха в нежно нетърпение и едно несъзнателно предчувствие ни насочи към най-усамотеното убежище, което изглеждаше като че ли създадено от ръката на любовта, за да се извършват там мистериите на нейната тайна служба. Там, край една дълга алея, под гъсти клони се разстилаше малка полянка, откъдето погледът ни обхващаше цялата голяма равнина пред нас. През гъсталака зад тази полянка не можеше да се промъкне незабелязано дори заек. Виждахме алеята вдясно и вляво на разстояние, което изключваше всякаква изненада. За по-малко от четвърт час никой не можеше да ни достигне, дори ако тичаше. Само тук, в Духцов, видях подобно място, но немският градинар бе забравил зеленото легло. Нямаше нужда да си говорим, нашите сърца се разбираха.

Стоейки един пред друг и без да кажем нито дума, ние отстранихме сръчно и бързо всички препятствия и върнахме на природата всички прелести, които й се отнемат чрез отвратителни одежди. Два часа изминаха в най-сладко очарование. Най-сетне се погледнахме задоволени и възхитени и извикахме в един глас:

— Любов, благодаря ти!

Упътихме се бавно към нашата кола, галейки по пътя душите си с най-нежни признания. Моята Лукреция ми каза, че годеникът на Анджела бил богат, притежавал хубава къща в Тиволи и вероятно щял да ни покани на излет и да пренощуваме там.

— Заклевам любовта — извика тя — да ми посочи начин да прекарам тази нощ без спънки така, както прекарах този щастлив ден.

И с тъжен тон продължи:

— За жалост, процесът, който доведе тук моят мъж, се развива така добре, че аз се страхувам много, че той ще получи разрешение на съда твърде скоро!