В момента на връщането адвокатът ми отне дона Чечилия и забърза с нея към другата кола, в която седяха вече Анджелика и дон Франческо. Едва можах да скрия радостта си. Предложих ръка на дона Лукреция, при което избъбрих някакъв комплимент без смисъл и съдържание. Адвокатът се засмя сърдечно и изглежда си въобразяваше кой знае какво за шегата, която мислеше, че ми е изиграл.

Какво ли нямаше да си кажем, преди да се отдадем на взаимната си нежност! Но миговете бяха така скъпи. Ние ги пестяхме, понеже знаехме, че имаме само половин час. Плувахме в опиянението на щастието, когато Лукреция внезапно извика:

— О, небе! Колко сме нещастни.

Тя ме отблъсна назад, седна чинно, колата спря и слугата отвори вратичката.

— Какво става? — попитах аз.

— Стигнахме в къщи.

Колкото и често да си спомням за този случай, винаги ми се струва като приказка, защото не е възможно половин час да измине тъй бързо — нашето пътуване бе траяло наистина по-малко от един миг. При това конете бяха най-жалките кранти, каквито човек може да си представи. Но ние имахме щастие. Нощта бе тъмна и моят ангел седеше тъй, че трябваше да слезе първа. Така благодарение на бавността, с която Лукреция слезе, всичко мина благополучно, въпреки че адвокатът дойде до вратичката също тъй бързо, както и лакеят. Останах до среднощ в къщата на дона Чечилия.

Щом се намерих в моята стая, аз легнах. Но как бих могъл да заспя? В мен още гореше пламъкът, който поради късото разстояние от Тестачо до Рим не можах да върна обратно в огнището, откъдето го получих. Той ме изгаряше. Горко на тези, които ценят насладите на Венера дори тогава, когато две влюбени сърца не им се наслаждават в пълно единство.

Станах едва когато трябваше да взема урока си по френски. Моят учител имаше красива дъщеря, Барбара, която в началото присъствуваше винаги на часовете и понякога сама, и то още по-умело, отколкото бащата, ми предаваше урока. Един красив млад човек също вземаше уроци, ухажваше я и беше обичан от нея, както лесно можах да забележа. Младият мъж ме посещаваше често. Стана ми симпатичен, особено защото беше много мълчалив: макар да бе признал любовта си към Барбара, след като го бях питал, той пренасяше сръчно разговора винаги на друга тема, когато започвах да говоря за това.

Уважавах тайната му и от няколко дни не бях говорил нищо за нея. Внезапно обаче ми направи впечатление, че младото момиче вече не идва на моите часове. Бях любопитен да узная какво се е случило, макар че поначало това малко ме интересуваше.

Един ден, когато се връщах от литургия в Сан Карло, видях младия човек и го заговорих. Отправих му укори, че не се вижда никъде вече. Той ми каза, че го мъчи горчива скръб, объркал се е съвсем и е близко до пълно отчаяние. Сълзите му напираха в очите. Дойде с мен в сводовия трем на един близък манастир и ми разказа следното:

— От шест месеца обичам Барбара, от три месеца насам тя също ми дава неопровержими доказателства за своята любов. Слугинята ни издаде и преди три дни, в пет часа сутринта баща й ни изненада в недвусмислено положение. Мълчаливо той напусна стаята и аз смятах, че трябва да се хвърля в краката му, за да бъда сигурен, че ми е простил. Но в момента, когато се явих пред него, той ме хвана, замъкна ме до външната врата, изхвърлят ме и ми забрани да влизам повече в неговата къща. Не мога да поискам ръката й, понеже имам женен брат, а моят баща не е богат и нямаме никакви приходи. Моята любима също няма нищо. Ах, кажете ми, моля, след като ви поверих всичко, как е тя? Сигурно е също така нещастна, както и аз. Не мога да й изпратя никакво писмо, тъй като й е забранено да излиза вече от къщи, дори да ходи на литургия. О, аз, нещастният! Какво да правя?

Можех само да го съжалявам, понеже като честен човек не биваше да се меся в тази работа. Казах му, че не съм я виждал от пет дни. И тъй като не знаех какво още да му кажа, дадох му съвет, какъвто всички глупаци в такива случаи имат готов: просто трябва да я забрави.

Между това ние бяхме продължили пътя си и се намирахме близо до моста Рипета. Понеже забелязах, че гледа втренчено вълните на Тибър, аз се побоях, че може да стори нещо отчаяно и, за да го успокоя, му казах, че ще се осведомя за неговата приятелка и ще му съобщя. Това обещание наистина го успокои малко и той ме помоли да не го забравя.

Въпреки че от излета до Тестачо всичките ми чувства просто пламтяха, от четири дни не бях виждал моята Лукреция. Страхувах се от благите укори на отец Джорджи и още повече, че би могъл да откаже да ми дава за в бъдеще съветите си. Но моят копнеж бе толкова голям, че я потърсих веднага след урока си по френски. Намерих я сама с тъжно и унило изражение на лицето.

— Ах! — възкликна тя, когато влязох при нея. — Не е възможно да нямате толкова свободно време, че да не можете да ме посетите поне веднъж.

— Моя нежна приятелко, имам доста свободно време, но пазя така ревностно моята любов, че по-скоро бих умрял, отколкото да я открия пред света. Намислих да поканя всички ви на обяд във Фраскати. Ще ви пратя файтон и се надявам, че все някакъв щастлив случай ще се окаже благосклонен към нашата любов.

— О, да! Направете това, мили приятелю. Сигурна съм, че поканата ви ще бъде приета.

Четвърт час по-късно дойдоха и другите в къщи и аз ги поканих да бъдат следващата неделя мои гости. Беше Света Урсула, именният ден на най-малката сестра на Лукреция. Помолих дона Чечилия да доведе и нея и сина си. Предложението ми бе прието. Казах им, че файтонът ще бъде в седем часа пред тяхната врата и аз ще дойда по същото време с друга двуместна кола.

На следващия ден отидох отново у Далакуа. На излизане след урока видях Барбара, която ходеше от стая в стая. Тя ме погледна и изпусна пред мен някаква хартия. Разсъдих, че трябва да я взема, тъй като слугинята, слизайки по стълбата, можеше лесно да я види и вдигне. Това бе писмо, в което, сгънато, имаше друго — за нейния любовник. Адресираното до мен гласеше следното:

Ако мислите, че ще сгрешите, като дадете това писмо на вашия приятел, изгорете го. Моля, съжалете се над един нещастен човек и мълчете.

Вложеното писмо не бе запечатано. То гласеше:

Ако твоята любов е тъй силна, както моята, ти също не можеш да се надяваш, че ще живееш щастлив без мен. Единственото средство да си говорим е това, с което се осмелявам да си послужа. Аз съм безвъзвратно решена да сторя всичко, което може да ни съедини до нашата смърт. Размисли и реши!

Лошото положение, в което се намираше младото момиче, ме натъжи силно. Въпреки това реших да й върна писмото на следния ден. Към него приложих писъмце, в което се извинявах, че не мога да направя очакваната от мен услуга. Това писмо поставих в джоба си.

На другия ден отидох както обикновено за моя урок, но тъй като не видях Барбара, не можах да й предам писмото. Помислих, че мога да сторя това на следния ден. Когато обаче се върнах в къщи, нещастният любовник дойде при мен. Очите му горяха, гласът му трепереше и той ми описа своето отчаяние с такива трогателни думи, че аз се изплаших да не вземе някое прибързано решение. Помислих, че не бива да му отказвам утехата, която можех да му дам. Той говореше за самоубийство, тъй като един вътрешен глас му казвал, че девойката си е поставила за цел да го забрави. Само писмото можеше да опровергае това и така слабостта на сърцето ми ме накара да извърша първата грешна стъпка в тази съдбоносна история.

Нещастният човек прочете писмото веднъж и още веднъж, целуна го, изпълнен с възхищение, и плачейки, се хвърли на врата ми, като ми благодари за това, че съм му спасил живота. Накрая ме закле да предам отговора му, тъй като и любимата му се нуждаела от такова утешение. Увери ме, че неговото писмо сигурно нямало да ме изложи, а освен това съм можел и да го прочета.

Неговото писмо наистина бе доста дълго, но всъщност не съдържаше друго, освен уверения за вечна вярност и химерични надежди. Въпреки това аз не биваше да ставам любовен куриер на младите хора. Достатъчно бе да си помисля, че абатът Джорджи сигурно не би се съгласил с моята услужливост.

На следващия ден намерих стария Далакуа болен. За моя радост видях дъщерята да седи на леглото му и си помислих, че й е простил. Тя ми предаде урока, без да напуска леглото на баща си. Удаде ми се лесно да й предам писмото. Тя го пъхна в джоба си, но при това лицето й така се изчерви, че можеше лесно да се издаде. Когато часът свърши, аз й казах, че на следващия ден няма да идвам. Беше денят на Света Урсула, една от девствените мъченици и кралски дъщери.

Вечерта бях в обществото у Негово Високопреосвещенство, което посещавах редовно, макар че само рядко ме заговаряше някоя важна личност. Кардиналът ми кимна да се приближа. Той разговаряше с красивата маркиза Г., на която абат Гамабе казал, че съм я намерил за най-привлекателна.

— Уважаемата госпожа — ми каза кардиналът на френски — желае да узнае, дали сте напреднал достатъчно във френския език, който тя самата говори отлично.

Отговорих на италиански:

— Научил съм много, но не се решавам още да говоря.

— Трябва да се осмелите — ми каза маркизата, — но без претенции. Така човек се запазва от критика.

Понеже неволно дадох на думата „осмелите“ тълкувание, което вероятно маркизата не си бе помислила, кръвта нахлу в лицето ми. Красивата дама забеляза това и отклони разговора на друга тема. Използувах случая и се отдалечих.