Разправи ми, че постигнал от папата всичко, каквото поискал, след това ми каза да се пазя от полицая, който ми бе заел два цехина, тъй като той знаел, че съм го излъгал и се заканил да ми отмъсти. Отговорих му, че той би трябвало да остави разписката с дължащата от мен сума на някой познат нему търговец, на когото да изплатя дълга си. Така и стана и с това всичко бе уредено.

Вечерта се нахраних в някаква гостилница, в която имаше римляни и чужденци, като спазвах внимателно всички нареждания, дадени ми от отец Джорджи. Посетителите ругаеха гръмко папата и кардинал магистъра, който бил виновен за това, че църковната държава била наводнена с чужди войски — испански и немски. Най-силно ме изненада обаче, че се яде месо, макар да бе събота. Между другото в Рим през първите дни се преживяват много изненади, с които после бързо се свиква. Няма друг католически град, където да се упражнява толкова малка принуда по отношение на църковните дела. Римляните приличат на чиновници от тютюневия монопол, които могат да си вземат безплатно колкото поискат. Там се живее в най-голяма свобода.

На следния ден, първи октомври 1743 година, реших да се обръсна. Моят мъх бе станал вече брада и аз счетох, че е време да се откажа от известни привилегии на юношеската възраст. Облякох се съвсем по римски образец, който шивачът на моя мил братовчед бе сполучил особено добре. Отец Джорджи се зарадва много, като ме видя в такъв вид.

Най-напред ме покани да пия с него чаша шоколад. След това ми съобщи, че кардиналът бил предизвестен вече с писмо от дон Лелио и че Негово Високопреосвещенство щял да ме приеме към обяд във вила Негрони, където отивал на разходка. Казах му, че съм поканен на обяд у господин Вивалди и той ме посъветва да посещавам често този дом.

Отидох във вила Негрони и щом кардиналът ме забеляза, спря се да вземе от мен писмото, като остави двамата придружаващи го господа да продължат разходката си. Той постави писмото в джоба си, без да го чете, гледа ме в продължение на две минути и ме полита дали чувствувам влечение към политически въпроси. Отговорих му, че досега съм се интересувал само от незначителни неща, но бих могъл да гарантирам най-голямо усърдие, с което ще изпълнявам всички заповеди на Негово Високопреосвещенство, ако той ме счете достоен да ме приеме на служба при себе си.

— Елате — каза той, — утре в моята канцелария и говорете с абат Гама, комуто ще съобщя моите намерения. Трябва да се потрудите да научите много скоро френски, тъй като този език ще ви бъде абсолютно необходим.

След това той се осведоми как е дон Лелио, подаде ми ръка за целувка и ме освободи.

Отидох незабавно у дон Гаспаро, при когото се нахраних в отбрано общество. Той бе ерген и нямаше никаква друга страст, освен литературата. Обичаше латинската поезия повече от италианската и Хораций, когото знаех наизуст, бе неговият любим поет. След обяда отидохме в кабинета му, където ми изплати сто римски талера за сметка на дон Антонио и ме увери, че му доставям истинско удоволствие всеки път, когато поискам да пия с него сутринния си шоколад в библиотеката му.

От дон Гаспаро се запътих към Минерва, нетърпелив да видя изненадата на моята Лукреция и сестра й Анджелика. Попитах за нейната майка, дона Чечилия Монти, и останах много учуден, когато видях една млада вдовица, на вид като сестра на своята прелестна дъщеря. Не бе нужно да й съобщавам името си — то вече й бе известно и тя ме очакваше. Дъщерите й влязоха и ми доставиха удоволствие, като се престориха, че едва ме познаха. Дона Лукреция ми представи своята едва единадесетгодишна по-малка сестра и брат си, един красив абат на петнадесет години. Аз внимателно спазвах поведение, което да се хареса на майката: бях скромен, изпълнен с уважение и показах най-жив интерес към всичко, което виждах. Дойде добрият адвокат и той също остана изненадан, като откри един съвсем нов човек в мен. Не се чувствуваше обаче поласкан от това, че не бях забравил да го наричам татенце. Той правеше всевъзможни шеговити забележки, на които аз отговарях, като все пак внимавах да не им предам онзи оттенък, при който толкова се смеехме в колата. Поради това той ми направи шеговития комплимент, че брадата ми, която съм остригал, вероятно е поддържала моя дух и ума ми. Дона Лукреция не знаеше какво да мисли за промененото ми настроение.

Надвечер видях да идват една след друга пет или шест дами, нито грозни, нито хубави, и също толкова духовити, които ми се сториха като книги, с чието изучаване трябваше да започна пребиваването си в Рим. Господата слушаха внимателно и най-незначителните ми забележки, но и аз ги изказвах по начин, щото да могат по желание да правят свои предположения. Дона Чечилия каза на адвоката, че бил добър художник, но портретите му не били точни. Той отговори, че тя гледа портрета с маска и аз се престорих на обиден от тази забележка. Дона Лукреция спомена, че ме намира някак си променен, а сестра й забеляза, че въздухът в Рим придавал на чужденците съвсем особен изглед. Това заключение намери всеобщо одобрение, от което Анжелика се изчерви от радост. След четири часа аз се измъкнах, но адвокатът ме последва и ми каза, че тъща му желаела да стана техен домашен приятел, така че да съм се отбивал по всяко време. Благодарих му сърдечно и се отдалечих с пожеланието да се харесам на прелестното общество също толкова много, колкото то ме бе възхитило.

На следната утрин се представих на абата Гама. Той беше португалец на около четиридесет години с красиво лице, чиито черти изразяваха откровеност, жизнерадост и ум. По държане и говор би могъл да мине за римлянин. Каза ми медени думи, че Негово Високопреосвещенство дал лично своите нареждания за мен на дворцовия управител — ще живея в самия дворец и ще се храня със секретарите. Докато науча френски, ще трябва обаче, и то без принуда, да правя извлечения от писма, които той ще ми дава. След това ми съобщи адреса на учителя по френски, с когото той вече говорил — един римски адвокат на име Далакуа, който живееше точно срещу испанския дворец.

След като ми даде тези кратки упътвания и ме увери, че мога да разчитам на неговото приятелство, той ме изпрати при дворцовия управител. Там трябваше да напиша името си в една голяма книга в долния край на една страница, на която вече имаше написани много други имена. След това ми изплати шестдесет римски талера — заплатата ми за три месеца в предплата. После повика един лакей и двамата ме придружиха до третия етаж в определеното за мен чисто наредено жилище. На излизане слугата ми даде ключа и ми каза, че всяка сутрин щял да идва да ми прислужва, а дворцовият управител ме съпроводи чак до външната врата, за да ме запознае с вратаря. Отидох в моята странноприемница и поръчах да пренесат малкото ми багаж в Испанския дворец. В този дом без съмнение ме очакваше бляскаво щастие, стига да можех да възприема необходимото държане, което обаче бе съвсем в разрез с моя характер.

Съдбата направлява желаещия, а влачи нежелаещия!

Както може да се очаква, моето чувство ме заведе най-напред при моя добър съветник, отец Джорджи, комуто направих точен доклад. Той ми каза, че съм на прав път и след като съм така добре приет, моето щастие ще зависи оттук нататък само от собственото ми държане.

— Запомнете едно — ми каза умният човек. — За да бъде пътят ви безупречен, трябва да си налагате принуда. Неприятностите, които може да са ви предопределени, не ще бъдат схванати от никого като нещастие или фаталност. Това са безсмислени думи. Цялата вина ще бъде приписана само на вас.

— Аз предвиждам със съжаление, преподобни отче, че моята младост и липсата на опит ще ме принудят да ви отегчавам често. Страхувам се да не ви стана най-сетне досаден, но вие ще се уверите, че съм предприемчив и послушен.

— Ще ви се струвам често доста строг, но подозирам, че не ще ми казвате всичко.

— Всичко, всичко, без изключение!

— Позволете ми да се посмея. Вие не ми казахте например къде прекарахте вчера цели четири часа.

— Ах, посещението е без значение. Запознах се по пътя и вярвам, че това е една почтена къща, която мога да посещавам, ако не ми кажете противното.

— Опазил ме Бог! Това е една много порядъчна къща, посещавана от почтени хора. Радвам се, че сте се запознали с тях. Вие сте се харесали на цялото общество и се надявам, че ще се присъедините към него. Всичко това научих тази сутрин. Но не бива да си създавате тесни връзки с тази къща.

— Трябва ли да прекъсна съвсем посещенията си?

— Не. Това би било неучтиво от ваша страна. Ходете там един или два пъти седмично, но не ставайте постоянен гост! Вие въздишате, дете мое!

— Не… давам ви думата си, че ще ви послушам.

— Аз бих желал да следвате съветите ми не само от послушание и не бих искал сърцето ви да страда от това. Трябва да го победите на всяка цена. Спомнете си, че разумът няма по-голям враг от сърцето.

— Все пак двете могат да се съгласуват.

— Това е само въображение. Не се доверявайте на вашия мил Хораций. Знаете, че няма никакъв изход:

Ако не е подчинена, заповядва.

— Зная. Но в онази къща никаква опасност не заплашва моето сърце.

— Толкова по-добре за вас, понеже тогава не ще ви е трудно да се въздържате от посещения. Спомнете си, че моят дълг ми повелява да ви вярвам.

— А моят — да ви слушам и да следвам мъдрия ви съвет. Ще ходя само от време на време при дона Чечилия.

Със съкрушено сърце взех ръката, му, за да я целуна. Той обаче ме притисна бащински до гърдите си, при което се обърна настрана, за да скрие от мен сълзите си.