Направих тъжно изражение и казах, че бих искал да съм толкова богат, че да мога по-често да правя подобни хитрини.

Когато човек е влюбен, достатъчно е нещо съвсем малко, за да го тласне в отчаяние или да го издигне на върха на радостта. В стаята, където ядохме, имаше само едно легло и едно друго в стаята, съединена без врата с нашата. Дамите, естествено, избраха тази стая. Адвокатът си легна пръв в леглото, което трябваше да споделим. Щом дамите легнаха, аз им пожелах лека нощ, погледнах още веднъж моя идол и също легнах. Имах намерението да прекарам буден цялата нощ. Представете си моя ужас, когато чух при лягането си такова скърцане на леглото, което би могло да събуди и мъртвец. Изчаках неподвижен, докато моят другар заспи и когато известен шум ми подсказа, че той се намира вече напълно в обятията на Морфея, се опитах да се измъкна от леглото. Шумът обаче, предизвикан и от най-малкото движение, събуди адвоката. Той се изправи, простря ръка към мен и като усети, че съм в леглото, отново заспа. След половин час повторих опита, натъкнах се на същите препятствия и се отказах от намерението си.

Амур е най-големият хитрец сред боговете и противоречието изглежда му е присъщо. И тъй като неговата основна цел е съществата, които го почитат най-горещо, да бъдат задоволени, проницателният малък слепец ни донася сполука тъкмо когато всяка надежда изглежда напълно загубена.

Изгубил всякаква надежда, тъкмо започнах да заспивам, когато се вдигна ужасен шум. Пушечни изстрели и пронизителни викове се чуха на улицата, хора тичаха нагоре-надолу по стълбите, почука се силно и на нашата врата. Адвокатът, стреснат и съвсем уплашен, ме запита какво може да е станало. Престорих се на равнодушен, казах, че нищо не зная и моля да ме остави да спя. Уплашените дами обаче ни замолиха да светнем. Аз не се забързах, но адвокатът стана и излезе да потърси свещ. Станах след него да затворя вратата, при което натиснах доста силно ключалката, тя изщрака и вече без ключ не можеше да се отвори.

Отидох при дамите да ги успокоя, като им казах, че адвокатът ще се върне веднага и ще научим какво означава този шум. Но за да не загубя нито миг от скъпоценното си време, позволих си толкова волности, колкото можех да сторя. При това ме окуражаваше и слабото съпротивление. Но въпреки цялото ми внимание бях легнал твърде тежко върху моята хубавица, леглото се счупи и ние тримата паднахме на земята в най-приятен безпорядък. Междувременно адвокатът се върна и започна да чука на вратата. Сестрата стана. Аз отстъпих пред молбите на моята красавица и се отправих пипнешком към вратата. Казах му, че без ключ няма да можем да му отворим отвътре. Двете сестри стояха зад мен. Протегнах ръка, но тя бе енергично отблъсната, по което разбрах, че съм попаднал на сестрата. Обърнах се на другата страна и имах по-голям успех. Съпругът се върна, връзка ключове издрънчаха и тримата трябваше бързо да си легнем отново в леглата.

Щом вратата се отвори, адвокатът побърза към леглото на бедните изплашени дами, за да ги успокои. Но той се изсмя високо, като ги видя така потънали в строшеното легло. Извика ми, че си заслужавало да видя това, но аз бях достатъчно скромен и не погледнах. След четвърт час вече не се чуваше нищо и тишината бе напълно възстановена.

След като ми направи комплимент за моето непоколебимо спокойствие, адвокатът отново легна и скоро заспа. Аз обаче нарочно не затворих очи и станах в ранни зори, да се измия и сменя долните си дрехи. Това бе крайно необходимо.

Явих се отново на закуска и докато пиехме отличното кафе, което дона Лукреция този ден, вярвам, бе направила още по-хубаво, отколкото друг път, забелязах, че сестра й ми се сърди. Но колко слабо впечатление ми правеше нейната сръдня в сравнение с възхищението, което вливаше в жилите ми веселата усмивка и закачливият поглед на моята очарователна Лукреция.

Пристигнахме в Рим съвсем навреме. Бяхме спрели да закусим и, тъй като адвокатът бе във весело настроение, аз възприех същия тон и му казах хиляди приятни неща, между които му предсказах раждането на син и, шегувайки се, принудих жена му да обещае това. Не забравих и сестрата на моята достойна за обожание Лукреция и, за да я настроя в моя полза, й изредих толкова комплименти и й оказах толкова приятелско съчувствие, че тя се видя принудена да ми прости счупването на леглото. Когато се разделихме, аз им обещах да ги посетя след два дни.

И така, бях вече в Рим, добре облечен, снабден с достатъчно пари, притежател на ценни украшения. Имах известен опит, имах и добри препоръчителни писма, с една дума бях пълен господар на себе си и то на възраст, когато човек може да разчита на щастие, ако притежава малко храброст и лице, което се нрави на хората и ги настройва в своя полза. Не бях красив, но имах в себе си нещо, което е много по-ценно, нещо мъчно обяснимо, което неволно предизвиква благосклонност. Чувствувах се способен на всичко. Знаех, че Рим е единственият град, където някой, който се издига от нищо, може да стигне до най-голяма висота. Тази мисъл подсили куража ми и трябва да си призная, бях обладан от безгранична самоувереност и доверие.

Който се стреми да постигне щастие в старата столица на света, трябва да е като хамелеонът, чиято кожа може да отразява всички цветове на заобикалящия го въздух, и като протеят, който може да приема всякакъв образ. Той трябва да е гъвкав, ласкателен, притворен, често низък, пълен с коварно чистосърдечие и винаги да дава вид, че знае по-малко, отколкото знае всъщност. Трябва да умее да се преструва, да бъде търпелив, да владее чертите на лицето си, да бъде студен като лед, докато друг на негово място би пламнал. Ако за нещастие му липсва вярата на сърцето — което трябва да се предполага при характер от тук описания тип — то трябва да бъде привидно религиозен и, ако е честен, да понесе миролюбиво обидата, като се признае за лицемерен. Ако обаче се отвращава от такова държане, трябва да напусне веднага Рим и да потърси щастието си другаде. Да отиде в Англия. Не зная дали с това се хваля или само се обвинявам, но от всички тези качества притежавам само онази услужливост, която сама по себе си е вече недостатък. Освен това бях само един буен младеж, един много добър расов кон, който още не е или — което е още по-лошо — е зле обязден.

Преди всичко предадох писмото на дон Лелио на отец Джорджи. Той бе един учен монах, който се ползуваше с уважението на целия град и на когото самият папа държеше много, понеже не обичаше йезуитите и не си слагаше маска, за да може да снеме тяхната. Все пак йезуитите се считаха много силни, за да могат да го презират.

След като прочете писмото с голямо внимание, той ми каза, че бил готов да стане мой съветник и само от мен зависело да го държа отговорен за това да не ми се случи някаква беда, защото, който се държи добре, не трябва да се бои от никакво нещастие. След това ме попита с какво искам да се заловя в Рим и аз му отговорих, че се надявам той да ми даде съвет за това.

— Възможно е, но за да мога да направя това, посещавайте ме често и не скривайте от мен нищо, абсолютно нищо, което ви засяга или ви се случва.

Казах му, че дон Лелио ми е дал писмо и за кардинала Акуавива.

— Пожелавам ви щастие при него, тъй като в Рим той е по-могъщ и от самия папа.

— Трябва ли веднага да му предам писмото?

— Не, ще го видя тази вечер и ще го уведомя. Посетете ме утре сутринта. Ще ви кажа къде и кога трябва да предадете писмото. Имате ли пари?

— Достатъчно, за да се издържам най-малко една година.

— Отлично. А имате ли познати тук?

— Нито един.

— Не се запознавайте с никого, преди да се съветвате с мен. Преди всичко не посещавайте никакви кафенета и гостилници, а в случай че отидете, не слушайте и не говорете нищо. Бъдете внимателен, когато ви питат, а ако трябва от учтивост да отговорите, то правете това уклончиво, щом се касае за нещо важно. Говорите ли френски?

— Нито дума.

— Жалко. Ще трябва да го научите. Учил ли сте го?

— Недостатъчно. Но все пак съм достатъчно обучен, за да зная как да се държа в обществото.

— Това е добре, но внимавайте: Рим е градът на тези, които се стараят да се демаскират взаимно и постоянно се дебнат един друг. Надявам се, че когато предавате писмото си на кардинала, ще се облечете като скромен абат и няма да носите този елегантен костюм. Той не е подходящ да насочи щастието във ваша полза. И така, довиждане до утре!

Отдалечих се много доволен от приема, който монахът ми оказа и се упътих към дон Гаспаро Вивалди, за да му предам писмото на моя братовчед дон Антонио. Великолепният човек ме прие в своята библиотека, където се намираше заедно с двама достопочтени абати. След като ме поздрави най-любезно, той ме попита за моя адрес и ме покани на следния ден на обяд. Дон Гаспаро изказа най-големи похвали за отец Джорджи и когато на раздяла ме изпращаше до стълбата, ми каза, че на следния ден щял да ми предаде сумата, която дон Антонио го натоварил да ми изплати.

Значи още един паричен подарък, който моят разточителен братовчед ми правеше. Не е мъчно да се дава, когато има възможност да се прави това, но да се дава по подходящ начин е изкуство, което не всеки владее. Аз се възхищавах от поведението на дон Антонио не толкова поради неговото великодушие, колкото поради тази негова тактичност. Не можех и не биваше да откажа подаръка му.

Когато излязох от къщата, внезапно се озовах в прегръдките на брат Стефано. Чудакът си бе все същият. Той ми изрази по хиляди начини своята радост. Поначало аз го презирах, но не можех да му се сърдя, тъй като в него виждах средството, с което провидението си бе послужило, за да ме предпази от пропадане в пропастта.