Още с влизането моят достоен братовчед веднага побърза да ми покаже родословното си дърво, което започваше от брата на дон Жуан, дон Франциско. В моето родословие, което знаех наизуст, дон Жуан45, от когото произлизах по права линия, бе означен като послероден син. Възможно бе той да е имал и брат от Маркантонио. Когато обаче дон Антонио узна, че моето родословно дърво започва от арагонеца дон Франциско, който бе живял към края на четиринадесетото столетие, следователно, че цялото родословно дърво на старата къща Казанова от Сарагоса е и негово, той се почувствува извън себе си от радост и просто не знаеше как да съпостави всичко така, за да ме убеди, че в жилите ни тече една и съща кръв.

Личеше, че братовчедът иска да научи какво щастливо съвпадение ме е довело в Неапол. Казах му, че съм се посветил в духовен сан и възнамерявам да отида в Рим, където да потърся щастието си. Той ме представи на своето семейство, но ми се стори, че не забелязах по лицето на неговата любима съпруга, моя братовчедка, голямо възхищение към появилия се роднина. Неговата много красива дъщеря и още по-красивата му племенница обаче биха могли да ме накарат лесно да повярвам в силата на кръвта, колкото и тази връзка да бе невероятна.

След обяда дон Антонио ми каза, че херцогинята от Бовино изказала желание да научи кой е този абат Казанова, който е написал сонет за нейната роднина. Даде ми да разбера, че ще е голяма чест за него да ме представи на херцогинята като свой роднина. Понеже бяхме останали сами, аз го помолих на четири очи да ми спести това посещение, тъй като съм облечен само за пътуването и трябва да свивам кесията си, за да не пристигна в Рим съвсем без пари. Моята откровеност го зарадва. Причината за отказа ми му се стори основателна, и той отговори:

— Аз съм достатъчно богат. Вие няма защо да се притеснявате, а само да ми позволите да ви заведа при моя шивач.

Увери ме също, че никой никога няма да узнае за неговото предложение, а напротив, би се обидил, ако не се съглася да му доставя удоволствието, което той очаква от мен. Разтърсих само ръката му и казах, че ще сторя всичко, което пожелае. Отидохме при шивача, който ми взе мярка за всички поръчани от дон Антонио за мен дрехи и още на следния ден бях вече снабден с всичко, необходимо за облеклото дори на най-благородния абат.

Дон Антонио ни посети, остана на обяд у дон Дженаро и след това заведе мен и младия Паоло при херцогинята. Дамата се отнесе с мен по неаполитански обичай и започна веднага да ми говори на ти. При нея бе нейната много красива десет или дванадесетгодишна дъщеря, която няколко години по-късно стана херцогиня де Мадалоне. Херцогинята ми подари табакера от светла костенурка със златни арабески, след което ни покани за следващия ден на обяд, като ни каза, че след това сме щели да отидем в манастира Санта Киара да посетим новата монахиня.

Разделихме се с моя братовчед и младия си приятел и отидох сам в склада на Панагиоти да взема бъчвата с мускатово вино. Управителят на склада бе така любезен да го прелее в две бъчвички с еднаква големина. Едната от тях пратих на дон Антонио, а другата на дон Дженаро. На тръгване срещнах честния грък, който ми се зарадва искрено. Трябваше ли да се изчервя, когато видях отново този добър човек, когото бях излъгал? Не, защото считах, че съм се отнесъл прилично с него.

Когато се върнах в къщи, дон Дженаро ми благодари, без да се смее за моя скъп подарък, а на следния ден дон Антонио ми подари от благодарност за отличното мускатово вино един бастун със златна дръжка, който струваше най-малко двадесет унции. Неговият шивач ми донесе допълнително костюм за пътуване и синя горна дреха, с извезани със злато илици за копчетата, всичко изработено от най-фин плат, така че сега вече бях облечен наистина великолепно.

У херцогинята от Бовино се запознах с най-умния от всички неаполитанци, посветения дон Лелио Карафа от херцогското семейство Мадалоне, когото кралят дон Карлос бе удостоил с названието свой приятел.

В приемната на манастира в Санта Киара прекарах два приятни часа в оживен разговор и задоволих любопитството на всички монахини, които бяха зад решетките, определени за разговор. Ако съдбата ми ме бе задържала в Неапол, там бих намерил щастието си. Но макар да нямах никакъв определен план, струваше ми се, че съдбата ме вика в Рим, затова се възпротивих на настойчивите молби на моя братовчед дон Антонио, който възнамеряваше да ме нареди на почетната служба възпитател в много от знатните къщи.

Обядът, който дон Антонио даде, бе великолепен. Въпреки това той бе замислен и в лошо настроение, понеже ясно виждаше как жена му се вглежда в новопоявилия се братовчед. На няколко пъти ми се стори, че забелязах как тя разглежда моя нов костюм, и след това пошепва нещо на ухото на своите съседи. Без съмнение тя се досещаше за всичко. В живота ми има известни положения, с които никога не съм могъл да се справя. Ако в най-блестящото общество има, макар и само едно лице, което ме гледа накриво, аз загубвам самообладанието си. Ставам неприятен, не зная какво да кажа и стоя като някакъв глупак. Това е лош недостатък, но аз не съм виновен за него.

Дон Лелио Карафа ми предложи голяма заплата, ако се заема с обучението на неговия внук, тогава десетгодишния херцог де Мадалоне. Отидох у тях да му благодаря и го помолих да прояви доброжелателството си, като ми даде няколко добри препоръчителни писма за Рим. Знатният господин ми оказа на драго сърце тази милост, като ми изпрати още на другия ден две писма, едното за кардинал Акуавива, а другото за отец Джорджи.

Тъй като разбирах, че моите приятели в доброжелателството си искат да ми издействуват благоволението да целуна ръката на Нейно Величество кралицата, аз побързах с моите приготовления за отпътуване. Кралицата, естествено, щеше да ме разпита и аз трябваше да й кажа, че съм напуснал Марторано и бедния епископ, настанен от нея в тамошната епископия. Освен това тя познаваше майка ми и нищо не би могло да я възпре да разкаже каква е била тя в Дрезден, а това би засегнало дон Антонио и моето родословно дърво би станало за посмешище. Познавах вече силата на предразсъдъците, поради които бих бил непоправимо посрамен. Ето защо сметнах, че е най-добре да използувам удобния момент и да замина. На сбогуване доя Антонио ми подари златен часовник и ми даде писмо до дон Гаспаро Вивалди, който, според думите му, бил негов най-добър приятел. Дон Дженаро ми наброи моите шестдесет дуката, а неговият син ме помоли да му пиша, като ми се закле във вечно приятелство. Всички ме съпроводиха до колата, техните сълзи се смесиха с моите и те ме обсипаха с пожелания за щастие.

От слизането ми на брега на Киоцо до пристигането ми в Неапол щастието като че ли си бе поставило за цел да ме преследва. При моето пристигане в Неапол то вече ми се усмихваше благосклонно и приятелски. В Неапол съм се чувствувал винаги добре, както читателят ще види по-нататък. Той сигурно не е забравил, че в Портичи бях дошъл до опасния момент, когато моят дух без малко щеше да се поддаде на подлостта. А на унизения дух не може да се помогне и нищо не е в състояние да го издигне отново. Изпадне ли човек в подобно положение, той е изгубен.

Не бях неблагодарен на добрия епископ от Марторано, защото, макар неволно да ми бе сторил зло, все пак дълбоко в себе си признавах, че неговото писмо до дон Дженаро бе всъщност изворът на всичко добро, което след това изживях. Ето защо аз му писах от Рим.

По цялото протежение на красивата улица Толедо непрестанно бършех сълзите си и едва когато напуснахме града, можах да хвърля поглед към моите спътници. До мен седеше мъж на около четиридесет до петдесет години с приятна външност и весело изражение на лицето. Отсреща две прелестни лица приковаха погледа ми. Бяха две млади хубави дами с много чисти дрехи и свободно, но същевременно благоприлично държане. Стана ми много приятно, но на сърцето ми беше тежко и мълчанието ми бе необходимо. Пристигнахме в Аверза, без да сме разменили нито дума. И понеже файтонджията каза, че щял да спре тук само за да напои мулетата си, ние не слязохме. От Аверза до Капуа моите спътници говореха почти непрекъснато, аз обаче — просто невероятно! — не отворих нито веднъж уста. Правеше ми удоволствие да слушам неаполитанското наречие на господина и хубавото римско произношение на двете дами. Беше наистина голямо постижение от моя страна, да седя пет часа срещу две прелестни дами, без да им отправя нито една дума, нито един комплимент.

В Капуа, където трябваше да пренощуваме, отседнахме в една странноприемница. Настаниха ни всички в една стая с две легла — нещо обикновено в Италия. Неаполитанецът ми каза:

— Ще имам честта да спя с господин абата в едно легло.

Отговорих му, без да променя израза на лицето си, че от него зависи да направи избора си и да подреди нещата другояче. При този отговор една от двете дами се засмя и то тъкмо тази, която ми харесваше повече. В това видях добро предзнаменование.

На вечеря бяхме петима, тъй като обикновено файтонджията има грижата да осигури храна на пътниците си, ако няма друга уговорка, така че и той се нахрани заедно с нас. В безинтересните разговори, които водехме на масата, аз открих у моите спътници благоприличие, дух и светска изисканост. Това ме направи любопитен. След вечеря излязох навън и попитах кочияша кои са моите спътници.

— Господинът — ми каза той, — е адвокат и една от двете дами е негова жена, но коя не знам.

Скоро след това влязох в стаята и от учтивост легнах пръв, за да дам възможност на дамите удобно да се съблекат. Но сутринта станах също пръв, излязох и дойдох едва когато ме повикаха за закуска. Пихме отлично кафе, което много похвалих и любезната дама ми обеща да не оставам без него през цялото време на пътуването. След закуската дойде един бръснар, адвокатът поиска да го обръсне, а след това момъкът предложи услугите си и на мен. Казах му, че не ми е нужен и той си излезе, след като промърмори, че брадата поначало е нечистотия.