Попитах го дали има хубави книги, връзки с образоващи хора и изискано общество, с което могат да се прекарат няколко приятни часа. Каза ми, че в цялата му епархия нямало фактически нито един човек, който би могъл да се похвали, че знае добре да пише, а още по-малко, че има добър вкус или понятие от добра литература. Нямало нито един книжар, да, нямало дори нито един, който да се интересува от вестници! Все пак ми обеща, че заедно ще се занимаваме с наука, щом като получи книгите, които поръчал в Неапол.

Това можеше да стане, но без добра библиотека, без образовано общество, без умствени състезания, без литературна размяна на писма — това ли бе страната, където аз, осемнадесетгодишен, можех да се заселя? Когато добрият епископ видя, че се умислих и седях като замаян пред тъжния живот, който, изглежда, трябваше да водя при него, той вярваше, че би могъл да ме ободри, като ме увери, че би сторил всичко възможно, за да ме направи щастлив.

На следната сутрин епископът в пълни църковни одежди държа тържествена божествена служба. По този начин имах възможността да видя цялото духовенство, както и жените и мъжете, които пълнеха църквата. Гледката ме доведе до решението да напусна тази тъжна страна. Вярвах, че виждам пред себе си стадо тъпоумни говеда, което се вълнуваше от моя външен вид. Колко грозни бяха жените! Колко тъпи и тромави изглеждаха мъжете! Когато се завърнах в епископския дворец, казах на добрия прелат, че не се чувствувам призван да умра за няколко месеца като мъченик в този печален град.

— Дайте ми — продължих аз — вашата благословия и ме пуснете, или още по-добре, елате заедно с мен далеч оттук. Обещавам ви, че ще намерим другаде нашето щастие.

На това предложение той се смя няколко пъти през деня. Ако го беше приел, не би умрял след две години в разцвета на живота си. Доблестният човек чувствуваше добре колко основателна е моята съпротива да остана при него и ме помоли за прошка, за това, че е извършил грешка, като ме е повикал в Марторано. Той счете за свой дълг да ме изпрати обратно във Венеция, но понеже нямаше пари и не знаеше, че аз имам, ми каза, че щял да ме препоръча на един гражданин в Неапол, който щял да ми даде шестдесет дуката и с тях да замина за родния си град. Приех с благодарност предложението му и извадих бързо от куфара кутията с бръсначите, която гъркът ми бе подарил. Помолих епископа да я вземе за спомен. Положих голям труд да го склоня да вземе подаръка, който струваше шестдесет дуката. За да надвия съпротивата му, трябваше най-накрая да го заплаша, че ще остана, ако не го приеме.

Той ми даде много ласкаво писмо до архиепископа на Козенца, когото помоли да ме изпрати за Венеция на негови, на епископа, разноски. Така напуснах Марторано, шестдесет часа след пристигането си. Съжалявах оставащия епископ, който разплакан ми даде стотина пъти благословията си.

Архиепископът на Козенца, духовит и богат прелат, бе така любезен да ме задържи при себе си като свой гост. На масата възвеличах с преизпълнено сърце епископа на Марторано, но се нахвърлих безмилостно срещу епархията му и цялата Калабрия и моите забележки бяха така остри, че архиепископът и неговите гости се смяха от сърце. Между тези гости се намираха две дами, роднини на високопоставения господин, които бяха най-важните на масата. По-младата от тях се ядосваше на моето описание на родината й и затова ми обяви война. Но аз намерих подходящо средство да я успокоя, като й казах, че Калабрия би била прелестна страна, ако една четвърт от населението приличаше на нея. Може би, за да опровергае твърденията ми, монсиньорът даде на следващия ден блестяща вечеря.

Козенца е град, в който принадлежащият към доброто общество човек може да се забавлява добре, тъй като той може да намери там богати благородници, красиви жени и истински образовани хора, получили възпитанието си в Рим или Неапол. На третия ден отпътувах. Архиепископът ми даде писмо до прочутия италиански философ Дженовезе.

На 16 септември 1743 година пристигнах в Неапол и изпратих веднага писмото на епископа от Марторано на означения адрес. Последният гласеше: „Господин Дженаро Поло в Санта Ана.“ Този господин, който нямаше никаква друга задача, освен да ми изплати шестдесет дуката, ми каза, след като прочете писмото, че желаел да ми даде подслон в своята къща, за да се запозная със сина му, който също като мен бил поет. Архиепископът му бил писал, че съм отличен поет. След като известно време възразявах от учтивост, приех поканата и изпратих куфара си в неговата къща.

Глава осма

Кратък, но щастлив престой в Неапол. Дон Антонио Казанова. Дон Лелио Карафа. Пътувам в чудесно общество за Рим и постъпвам там на служба при кардинал Акуавива. Барбаруча. Тестачо. Фраскати.

На различните въпроси, които доктор Дженаро ми зададе, отговорих, без да се замислям, но намирах много странно, дори съвсем неподходящо постоянното му избухване в смях, което съпровождаше всеки мой отговор. Тъжното описание на нещастната Калабрия и разказът ми за мизерното положение на епископа от Марторано би трябвало според мен да предизвикат по-скоро сълзи, отколкото смях. Помислих, че се подиграва с мен и бях вече готов да се разсърдя, когато той, отново успокоил се, ме помоли със сърдечен тон да го извиня, тъй като неговият смях бил болест, изглежда семейна, защото един негов чичо вече умрял от нея.

— Умрял от смях? — извиках учудено аз.

— Да, от тази болест, която Хипократ не е познавал.

— Как? Това хипохондрично страдание, което обикновено прави всички заболели тъжни, вас ви развеселява?

— Да. Подобни дразнения при мен, вместо върху слабините при ребрата, действуват върху далака, който според моя лекар е орган на смеха. Лекарят направи с това едно откритие.

— Съвсем не. Това мнение е много старо. Дори това е единствената функция, която можем да припишем на далака в нашето тяло.

— На масата ще поговорим за това. Надявам се, че ще останете няколко седмици тук.

— Очевидно имате пари?

— Разчитам на шестдесетте дуката, които трябва да ми изплатите.

При тия думи той отново избухна в смях. Забелязал, че видимо се смущавам, доктор Дженаро поясни:

— Мисълта, че мога да ви задържа тук, за мен е приятна. Но, господин абате, имайте добрината да потърсите моя син, той съчинява доста хубави стихове.

Наистина, четиринадесетгодишният младеж бе вече оформен поет. Едно момиче ме заведе при него. Видях пред себе си младеж с много приятни черти на лицето и извънредно изискани маниери. Той ме прие много учтиво и ми се извини любезно, че не може да ми отдели нито миг — трябвало спешно да довърши едно стихотворение, посветено на някаква роднина на херцогинята в Бовино42, която трябвало да бъде подстригана за калугерка в Санта Киара. Печатницата вече чакала ръкописа. Намерих извинението му за уважително и предложих услугите си да му помогна. Той охотно ми прочете стихотворението си. Беше написано с патос в стихове от типа на Гуиди43, поради което го посъветвах да го нарече ода. След като с увереност му изтъкнах истински хубавите места, сметнах, че мога да му покажа и някои слабости и недостатъци. Предложих му да ги подмени с други стихове, които аз сам съчиних. Той бе възхитен от моите забележки, благодари ми сърдечно и ме попита дали не съм Аполон. Докато преписваше одата, аз написах един сонет върху същия мотив. Силно зарадван, той поиска да го подпиша с моето име и ме помоли за разрешение да го изпрати заедно с неговата ода в печатницата.

Докато поправях и преписвах на чисто моето стихотворение, той отиде при баща си и го попита кой съм аз. Баща му дълго се смя, след което седнахме на масата. Вечерта ми предложиха легло в стаята на младия поет, за което истински се зарадвах.

Семейството на доктор Дженаро се състоеше от този му син, една не дотам красива дъщеря, жена му и две много скромни стари сестри. Вечерта на масата присъствуваха доста литератори, между които и маркиз Галиани, който тогава работеше върху един коментар на Витрувий44. С неговия брат, абата Галиани, се запознах двадесет години по-късно в Париж, където той служеше в легацията като секретар на граф Кантилана.

На следващия ден се запознах с прочутия Дженовезе, който бе вече получил писмото на архиепископа от Козенца. Говорихме обширно за апостол Дзено и абата Конти. Докато се хранехме каза, че най-малкият грях, който един свещеник можел да извърши, бил този да прочете две литургии в един ден, с цел да спечели две карлини повече, а светски духовник, който извърши същия грях, заслужава направо изгаряне.

На другия дон монахинята се подстрига и измежду всички публикувани по този повод стихотворения най-голямо одобрение намериха одата на младия Дженаро и моят сонет. Един неаполитанец, носещ същото име като моето, пожелал да се запознае с мен и като научил, че живея при доктора, го посетил под предлог да го поздрави за имения му ден, който се падал на другия ден след тържеството в Санта Киара.

При запознанството дон Антонио Казанова ме попита дали моето семейство не произхожда от Венеция.

— Аз съм, господине — му отговорих със скромно изражение на лицето, — правнук на внука на нещастния Маркантонио Казанова, секретар на кардинал Помпео Колона, умрял от чума в Рим по времето на папа Климент седми през 1528 година.

Едва произнесъл тези думи и дон Антонио се хвърли на врата ми, обявявайки ме за свой братовчед. В този миг всички присъствуващи се уплашиха за дон Дженаро да не умре от смях — изглеждаше невъзможно човек да се смее така ужасно без опасност за живота му. Лицето на госпожа Дженаро доби гневно изражение и тя каза строго на моя нов братовчед, че би могъл да спести на мъжа й тази сцена, след като болестта му е известна на всички. Дон Антонио обаче не се смути и отговори, че не разбира какво толкова смешно има в случилото се. Не се намесих, защото поначало и аз намирах това откриване на роднинство за смешно. Когато нашият нещастен болен отново се успокои, Казанова, без да промени сериозното изражение на лицето си, покани за следващия ден на обяд мен и младия Паоло, който бе станал мой неразделен приятел.