След като се нахранихме, той дойде с мен и видя своя живак, разделен в две бутилки. Поисках една кожа от дива коза, прецедих живака през нея и напълних бутилката на гърка. Когато видя, че имам още четвърт бутилка чист живак и същото количество метал на прах, който не познаваше, той остана съвсем смаян. Това беше бисмутът. Изсмях се високо на неговото учудване, повиках келнера и го изпратих при аптекаря да продаде излишния живак. Малко след това келнерът се върна и ми донесе петнадесет карлини.

Гъркът беше вкаменен от учудване. Когато се посъвзе, той ме помоли да му върна неговата пълна бутилка — тя струваше шестдесет карлини. Смеейки се, аз му я върнах, като му благодарих тайно, че ми е дал възможност да спечеля петнадесет карлини. Същевременно му казах с умисъл, че на следващата сутрин ще отпътувам много рано за Салерно.

— Значи тази вечер ще се храним пак заедно — каза той.

Следобед отидохме да се разхождаме към Везувий. Говорихме за различни неща, но не и за живака. Стори ми се, че моят грък е много замислен. На вечеря, смеейки се, той ми каза, че съм могъл да остана на другия ден, за да спечеля с останалите три бутилки четиридесет и пет карлини. Отговорих му с важен и сериозен тон, че това не ми е нужно, тъй като аз съм направил това само за да му доставя приятна изненада.

— Но тогава трябва да сте богат!

— Не, защото аз работя за увеличаване количеството на златото, а това ни струва скъпо.

— Вие сте, значи, няколко души?

— Чичо ми и аз.

— Защо ви трябва да увеличавате златото? Увеличаването на живака ви стига. Кажете ми само, моля, дали увеличеното от вас може по същия начин още да се увеличава?

— Не, ако това беше възможно, би било една неизчерпаема златна мина.

— Вашата откровеност ме радва много.

След ядене платих на гостилничаря и го помолих да ми намери за следната сутрин, много рано, една кола с два коня до Салерно. Благодарих на гърка за отличното му мускатово вино, взех адреса му в Неапол и му казах, че след четиридесет дни ще ме види отново, понеже искам непременно да купя една бъчва от неговото чериго.

След това се прегърнахме и аз си легнах. Радвах се, че бях заслужил прехраната си за тоя ден и съвсем не бях изненадам, че гъркът не ми направи предложение да откупи тайната ми. Бях уверен, че поради тази причина той няма да може да заспи и на следната сутрин ще се яви рано-рано при мен. Във всеки случай имах достатъчно пари, за да стигна до Торе дел Греко, а там провидението щеше да се погрижи за мен. Струваше ми се невъзможно да прося като монах чак до Марторано, защото тъй, както изглеждах, не можех да възбудя никакво съжаление. Можех да заинтересовам само хора, които бяха убедени, че не се намирам в нужда, а това не подхожда за истинските просяци.

Както предвиждах, още в зори гъркът дойде при мен. Приех го много любезно и му предложих заедно да пием кафе.

— На драго сърце. Но кажете, господин абате, дали не бихте ми продал вашата тайна?

— Защо не? Ако се срещнем отново в Неапол.

— Защо не днес?

— Чакат ме в Салерно. Освен това тайната струва много пари, а аз не ви познавам.

— Това не е основание, понеже аз съм така добре познат тук, че мога да платя в брой. Колко искате?

— Две хиляди унции.

— Ще ви ги дам, но при условие, че сам започна увеличаването на намиращите се тук в ръцете ми тридесет фунта. Вие ще ми кажете какви материали са нужни и аз ще ги купя.

— Това е невъзможно, тъй като материалите не се намират тук, но в Неапол се намират в неограничено количество.

— Ако става дума за метал, ще го намерим в Торе дел Греко. Можем да отидем заедно до там. Бихте ли ми казал колко пъти се увеличава по пропорция?

— Един и половина процента. А вие сте познат също и в Торе дел Греко? Не бих искал да губя времето си.

— Вашето недоверие ме оскърбява.

При тия думи той взе едно перо, написа няколко реда и ми предаде едно пълномощно, което гласеше така: „При предявяване, платете на приносителя петдесет унции злато и го запишете на сметката на Панагиоти“ и т.н. и т.н.

Каза ми, че банкерът живеел на две минути от гостилницата и ме подкани да отида лично. Не оставих да ме моли дълго и получих петдесет унции. Върнах се в моята стая, където той ме очакваше и поставих златото на масата, като му казах, че можем да заминем за Торе дел Греко, да сключим там писмен договор и да приведем всичко в ред. Той имаше коне и кола и поръча веднага да впрегнат. Отпътувахме, след като деликатно ме бе поканил да сложа петдесетте унции в джоба си.

Когато пристигнахме в Торе дел Греко, той се задължи писмено в нужната форма да ми заплати две хиляди унции, щом му кажа с какви примеси и по какъв начин ще може да увеличи с една четвърт живак, като този, който аз в негово присъствие бях продал в Портичи, без при това да се влоши качеството му.

След това ми издаде менителница, платима осем дни след предявяването у господин Дженардо де Карло. По-късно аз му съобщих необходимите съставни части олово и бисмут, казах му, че оловото поначало се съединява с живака, а чрез бисмута става толкова течно, колкото да може да премине през кожата. Моят грък излезе веднага, за да направи сам у един свой познат опита. Нахраних се. Вечерта той се завърна с много натъжено лице. Очаквах това.

— Извърших опита — каза той, — но живакът не е чист.

— Той е същият като онзи, който продадох в Портичи. Вашето писмено задължение е ясно и точно.

— Но задължението казва също: без при това да се влоши качеството му. Сега признавате, че качеството е станало по-лошо. За доказателство служи фактът, че не се поддава на по-нататъшно увеличаване.

— Вие знаехте това. Ще водим процес и вие ще го загубите. Съжалявам, че с това тайната ще стане известна. Можете да си пожелаете щастие, скъпи господине! Ако спечелите, ще сте узнали безплатно тайната ми. Не ви считах за способен да ме измамите.

— Аз, господин абате, изобщо не съм човек, който мами другите.

— Знаете ли сега тайната или не? Бих ли ви я казал, ако не бяхме сключили договор? Неапол ще се смее и адвокатите ще спечелят добри пари. Цялата работа ми е вече неприятна и аз съжалявам, задето се оставих да бъда убеден от вашите хубави думи. Засега ето ви вашите петдесет унции.

Докато изваждах парите от джоба си, смъртно уплашен да не ги приеме наистина, той излезе, като ми каза, че не ги иска. След това се върна отново и ние ядохме, но на две различни маси. Намирахме се в положение на обявена война, но бях сигурен, че ще сключим мир. Цялата вечер не си проговорихме нито дума, но на другата сутрин той дойде при мен, когато вече се приготовлявах за отпътуване и поиска да ми говори. Изказах отново желанието да му върна петдесетте унции, но той ме помоли да ги задържа и да приема дори още петдесет, срещу което да му върна менителницата за двете хиляди. Започнахме разумно да се увещаваме и след два часа аз приех. Получих още петдесет унции, обядвахме заедно като добри приятели и се прегърнахме сърдечно. На сбогуване той ми даде едно пълномощно за своя склад в Неапол за една бъчва мускатово вино и ми подари великолепна кутийка, която съдържаше дванадесет бръснача със сребърни дръжки от фабриката в Торе дел Греко. Разделихме се като добри приятели и бяхме напълно доволни един от друг.

Останах в Салерно два дена, за да си набавя долни дрехи и други необходими вещи. Бях здрав, имах над сто цехина в джоба си и се гордеех с моя успех, за който по мое мнение нямаше защо да се укорявам. Моето сърдечно поведение при продажбата на тайната можеше да не се хареса само на един безсрамен морал, а такъв трудно вирее във всекидневния живот. Когато се видях независим и богат и бях сигурен, че мога да се явя пред моя епископ в приличен вид, а не да стоя пред него като просяк, аз отново си възвърнах веселото настроение и се поздравих, че на собствен гръб се бях научил как трябва да се пазя от хора като отец Корзини, от нечестни играчи и развалени жени, особено от онези безсрамни ласкатели, които дръзко хвалят в лицето избраните си жертви.

Този род шарлатани се намират навсякъде по света, дори и в така нареченото добро общество.

В Салерно тръгнах заедно с двама свещеници, които отиваха по работа в Козенца. Изминахме заедно сто четиридесет и двете мили за двадесет и два часа. В деня на пристигането ми в главния град Калабрия взех една талижка и отпътувах за Марторано. През време на пътуването се любувах на онази велика Гърция, която преди двадесет и четири столетия Питагор направи прочута със своето пребиваване там. Останах учуден, че в тази страна, прочута със своето плодородие и обсипана разточително с блага от природата, не видях нищо друго, освен ужасна сиромашия и пълна липса на онзи приятен излишък, при наличността на който животът става по-поносим. Добрите свещеници се смееха на моя страх от тарантули41 и скорпиони, понеже предизвиканата от тези насекоми болест ми изглеждаше още по-ужасна от онази, която вече познавах. Те ме увериха, че всичко, което се говорело за тези животни, било измислица, смееха се на стиховете, които Вергилий им е посветил в своите Георгики и които аз им цитирах, за да оправдая моя страх.

Намерих епископа Бернардо де Бернардис, седящ на един лош стол пред мизерна маса, на която работеше. Коленичих, както бе обичаят, но вместо да ми даде благословията, той стана, прегърна ме и ме притисна до гърдите си. Беше искрено огорчен, когато му разказах, че не съм намерил в Неапол никакво сведение къде да го намеря и да се хвърля пред краката му. Огорчението му обаче изчезна, когато му казах, че не дължа никому нищо и се чувствувам много добре. Нареди ми да седна, въздъхна, говори прочувствено за сиромашията и заповяда на един слуга да сложи трети прибор. Освен този слуга епископът имаше само още една много възрастна слугиня и един свещеник, който още след първите произнесени на масата думи се изяви като пълен невежа. Къщата, обитавана от негова милост, беше просторна, но лошо строена и лошо поддържана. Тя беше толкова зле мебелирана, че бедният епископ трябваше да отстъпи един от дюшеците на своето легло, за да ми бъде приготвена в съседната на неговата стая една мизерна постеля. Храната му ме ужаси, да не кажа нещо повече. Тъй като държеше много на предписанията на неговия орден, готвеха се само постни ястия, а маслото бе отвратително. Иначе монсиньорът беше умел и което е по-важно, честен човек. За моя голяма изненада, той ми довери, че неговата епископия, която съвсем не беше от най-малките, му донася редовно 500 дуката годишно, но за нещастие, той имал още 600 дуката дългове. Въздишайки, епископът добави, че имал само щастието да се измъкне от ноктите на монасите, чиито преследвания били превърнали последните му петнадесет години в истински ад. Всички тия доверителни известия ме наскърбиха, понеже видях, че тук не съм намерил възхвалената страна на Митра и чувствувах, че ще бъда в тежест на епископа. Той самият беше много огорчен, че трябваше да ми поднесе такъв скръбен подарък.