Седях вече половин час, когато някакъв селянин, минаващ с магарето си, предложи услугите си да ме откара за едно паоло до Сервала. За да ми спести пари, селянинът ме заведе при един човек с разбойническо лице, който ме прие срещу предплата от два паола. Помолих го да ми потърси хирург, но той можеше да дойде едва на следващия ден. Получих мизерна вечеря и легнах в ужасно наглед легло. Надявах се да мога да заспя и в съня си да намеря известно облекчение, но злият гений бе измислил тъкмо това легло, за да ме накара да претърпя нови адски мъки.

Трима мъже с карабини, които изглеждаха като истински бандити, влязоха след известно време, говорейки на някакъв жаргон, който не разбирах, псувайки и проклинайки, без да ми обърнат ни най-малко внимание. След като гуляха и пяха до среднощ, те легнаха на сламата, а моят пиян хазяин дойде и за голяма моя изненада поиска да легне при мен. Отвратен, че трябва да деля леглото си с подобен тип, извиках, че няма да го търпя до мен. Отговори ми с отвратителни ругатни, че дори целият ад не би могъл да го възпре да легне в собственото си легло. Трябваше да му направя място.

— За Бога — извиках аз, — къде се намирам?

— У най-честния полицай в цялата папска държава.

Можех ли дори да предположа, че селянинът ще ме доведе при тези проклети врагове на целия човешки род?

Човекът легна при мен, но скоро гневът ме принудя да го ударя така силно в гърдите, че падна от леглото. Той стана и отново поднови безсрамно опитите си да заеме леглото. Разбрах, че мога да го сразя само с опасност за живота си, затова сам станах, а и той не се противопостави на това, домъкнах се с мъки до един стол и прекарах върху него остатъка от нощта, четири дълги тъжни часа. На разсъмване негодникът бе събуден от своите другари, стана и след като отново пиха и ругаха, взеха карабините си и излязоха.

След като бандитите си отидоха, прекарах в стаята още един тъжен час. Напразно виках за помощ. Най-сетне дойде едно малко момче и доведе за две медни монети един хирург. Последният ме прегледа и ме увери, че три или четири дни почивка ще ме възстановят напълно. Посъветва ме да отида в странноприемница. Последвах този съвет с готовност. Занесоха ме, поставиха ме в легло и ме гледаха добре, но аз се намирах в толкова окаяно положение, че се страхувах от момента на оздравяването си. Страх ме беше, че трябва да продам горната си дреха, за да мога да платя на гостилничаря, и тази мисъл ме ужасяваше. Неволно мислех, че ако бях потиснал съчувствието си към така зле третираното от Стефано момиче не бих изпаднал в такова плачевно положение. Намирах постъпката си погрешна. Ех, ако бях се нагодил към босокракия… Да! Ако, ако, ако, всички тези „ако“ разкъсват сърцето на нещастника, щом започне да разсъждава. Защото след като е насочвал внимателно мислите си във всички посоки, той остава все тъй нещастен, както и преди. Все пак искам да призная, че подобни, предизвикани от нещастието мисли съвсем не са без полза за един млад човек. Чрез тях той се приучава да разсъждава. А от човек, който не разсъждава, никога не може да излезе нещо свястно.

Както ми бе предсказал хирургът, на четвъртия ден сутринта отново можех да вървя. Реших да помоля добрия човек да продаде горната ми дреха. Тази необходимост не бе никак утешителна за мен, тъй като започваха есенните дъждове. Дължах на моя гостилничар петнадесет паола и на хирурга четири. В момента, когато се готвех да го помоля за болезнената за мен услуга да продаде дрехата ми, влезе брат Стефано. При вида ми той се засмя с цяло гърло и ме попита дали съм забравил удара е тоягата.

Бях като ударен от гръм. Помолих хирурга да ме остави сам с монаха и той излезе.

Питам читателя: Как може човек да се предпази от суеверие, щом има подобни случаи? Най-чудното е, че всичко стана тъкмо когато ми бе най-необходимо. Монахът се появи в момента, когато щях да си отворя устата. Още повече бях учуден от силата на провидението, на щастието, на случайността, или както искате го наречете, с една дума, от съвсем неочакваното съвпадение на различните обстоятелства. Това ме накара да вложа всичките си надежди в този монах, когато се намирах в беда.

А какъв ангел покровител бе този Стефано! По-скоро в тази сила на съдбата би трябвало да открия наказание, а не милост.

Но неговата поява ми бе много приятна, тъй като не се съмнявах нито за миг, че ще ме избави от затрудненията. Дали бе изпратен от небето или от ада, аз чувствувах, че не мога да сторя нищо по-добро от това да се оставя на неговата помощ. Определената му от съдбата задача бе да ме отведе в Рим.

— Който върви бавно, върви сигурно — ми каза монахът, щом останахме сами. Той бе употребил пет дни, за да измине пътя, който аз бях извървял само за един ден. В замяна на това той се чувствуваше отлично и не бе прекарал никакво премеждие. Разправи ми, че когато минавал оттук, му казали, че абатът, който щял да стане секретар на венецианския посланик, лежал болен в странноприемницата, след като бил обран във Валчимара.

— Потърсих ви веднага и понеже вече сте съвършено здрав, ще тръгнем заедно за Рим. За ваша угода ще изминаваме по шест мили дневно. Хайде да забравим всичко и — бързо към Рим!

— Не мога. Загубих кесията си, а трябва да заплатя двадесет паола.

— Ще ви ги набавя в името на Свети Франциск.

Половин час по-късно той се завърна, но с кого? С моя гаден полицай! Последният ми каза, че ако му се бях доверил, той сам би ме задържал на драго сърце при себе си.

— Давам ти — продължи той — четиридесет паола, със задължението да се застъпиш за мен пред твоя посланик. Ако това обаче не ти се удаде, ще трябва да ми ги върнеш обратно в Рим. Трябва, значи, да ми дадеш писмено задължение за тях.

— С удоволствие.

За четвърт час всичко бе уредено, аз получих парите, платих дълговете си и заминах заедно със Стефано.

Бе едва един часът по обяд, когато монахът забеляза една бедна колиба на сто крачки встрани от пътя и ми каза:

— Колефиорито е още много далеч, ще трябва да спрем и да нощуваме тук.

Напразно го уверявах, че в колибата няма да бъдем настанени добре. Накрая трябваше да се подчиня на волята му. В колибата намерихме един изнурен, охтичав старец, който лежеше в мизерно легло, две грозни жени на тридесет до четиридесет години, три голи деца, една крава и един проклет пес, който постоянно лаеше. Картина на пълна нищета! Но монахът бе упорит и вместо сам да им даде милостиня, поиска в името на Свети Франциск вечеря.

— Трябва — каза умиращият на жените — да сварите петела и да извадите от килера шишето, което пазя от двадесет години.

Едва изговорил тези думи, старецът получи толкова силен пристъп на кашлица, щото помислих, че ще умре пред очите ни. Монахът дойде до леглото и му обеща, че Свети Франциск ще го направи отново млад. Изпълнен от съжаление при вида на тази сиромашия, аз поисках да тръгна сам за Колефиорито и там да го дочакам, но жените се възпротивиха и аз останах. Въпреки че вря цели четири часа, петелът можеше да изкърти и най-здравите зъби, а в бутилката, която отворих, имаше оцет. Сега вече, изгубил напълно търпение, взех торбата на монаха и сложих на масата хубава вечеря. При вида на нашата храна лицата на двете жени се проясниха.

Всички ядохме с добър апетит, после те направиха за нас две големи постели от прясна слама. Легнахме на тъмно, тъй като и последната угарка от свещ бе догоряла. Не изминали и пет минути, монахът ми извика, че една от жените е легнала при него. В същия момент усетих другата да ме прегръща. Започнах да я отблъсквам, монахът също се защитаваше, но безсрамните бабички не искаха да ни пуснат. Станах, но кучето се нахвърли върху мен и от страх легнах отново върху сламата. Без да се смущава безсрамницата продължи да ме насърчава към нещо, за което нямах никакво желание. В същото време глъчката, която вдигаше монахът, за да се отърве от своята похитителка, ми се стори толкова смешна, че гневът ми внезапно премина. Глупакът викаше вече Свети Франциск на помощ, тъй като бе разбрал, че на моята не може да разчита. Той ядно проклинаше, удряше напосоки наоколо, кучето лаеше като бясно, старецът кашляше, изобщо настъпи адска врява. Моята бабишкера ме уверяваше, че щяла да си отиде веднага, след като бъда по-любвеобилен с нея. Помислих си: когато фенерът е угасен, разлика между жените няма. Най-сетне Стефано, увит в дебелото си расо, успя да се отърве от милувките на своята фурия, стана напук на кучето и можа да се докопа до дебелата си тояга. Сега той удряше яко наляво и надясно около себе си. Една от жените изпищя.

— Ай, боже мой!

А гласът на босокракия прозвуча:

— Слава Богу, отървах се!

Настана отново тишина. Кучето, което без съмнение бе убил, не лаеше вече. Старецът, когото вероятно бе довършил, бе престанал да кашля, а жените, уплашени от болезнените любезности на монаха, се бяха свили тихо в един ъгъл. Останалата част от нощта прекарахме спокойно.

Щом се зазори, аз станах и Стефано последва примера ми. Огледах се наоколо в почуда. Жените бяха изчезнали. Старецът лежеше без признаци за живот. Върху, челото му имаше голям оток. Показах го на монаха със забележката, че навярно го е убил. „Възможно е — отговор и той, — но ако съм го направил, то е станало, без да искам.“

Когато видя огромния си джоб съвсем празен, той се ядоса страшно. Аз обаче се зарадвах много от това, тъй като ме беше страх, че жените са излезли, за да повикат помощ и ни затворят. Изчезването на нашите припаси ме поуспокои, тъй като сега бе вече сигурно, че бедните жени са избягали, за да не им поискаме сметка за кражбата. Въпреки това не пропуснах да опиша с ярки краски опасността, която ни заплашва и успях да уплаша Стефано така, че той се съгласи да тръгне с мен.