Заведоха ме в апартамент от три стаи. Спалнята бе тапицирана с пъстър плат, леглото беше с балдахин. Освен това вътре имаше една писалищна маса, която съдържаше всичко нужно за писане. Един слуга ми донесе лека копринена нощница, излезе и се върна веднага друг, който носеше долни дрехи и една голяма вана с вода. Сложиха я пред мен, свалиха ми обувките и чорапите и ми измиха краката. Миг след това дойде една много добре облечена жена с една слугиня, поклони ми се дълбоко и започна да оправя леглото ми. Едва ми бяха измили краката, когато чух звънец, всички коленичиха и аз последвах примера им. Това беше „Ангелус“33. След това покриха една масичка много чисто и ме попитаха какво вино бих желал. Отговорих: „Кианти“. Донесоха ми вестник и два сребърни светилника. Един час по-късно ми поднесоха превъзходна вечеря от постни ястия. Преди лягане ме попитаха дали пия шоколада си преди или след литургия. Отгатвайки причината на въпроса, отговорих:

— Преди излизане — и се отдадох на почивка.

Щом легнах, донесоха ми една нощна лампа с часовник и аз останах сам. Бях легнал в легло, каквото съм намирал само във Франция, приспособено да лекува от безсъние. Но аз не страдах от тази болест. Спах десет часа.

По обноските забелязах, че не съм в гостоприемница. Но къде бях? Нима наистина се намирам в приют?

След шоколада се появи един накичен и зализан бръснар, който едва сдържаше страстта си да бъбри. Той отгатна, че не искам да бъда обръснат и предложи услугите си да ми отреже мъха с ножиците. Така съм щял да изглеждам по-млад.

— Но кой ви е казал, че искам да скрия възрастта си?

— Това е много просто. Ако, монсиньоре34, нямахте това намерение, отдавна щяхте да поискате да ви обръснат. Графиня Марколини е тук. Познавате ли, монсиньоре, тази дама? Днес по обяд трябва да я фризирам.

Понеже видя, че не се интересувам от графиня Марколини, бъбривецът премина на друга тема:

— За пръв път ли монсиньоре, попадате тук. Във всички градове на нашия господар няма по-великолепен приют от този.

— Вярвам и ще направя на Негово Светейшество комплимент за това.

— О, той сам знае това много добре! Преди избора му той сам е живял тук. Ако монсиньор Карафа не ви познаваше, не би ви въвел тук.

По такива въпроси бръснарите из цяла Европа са отлично запознати, но не трябва да бъдат разпитвани, тъй като тогава те най-нахално смесват истината с лъжата и изпитват сами, вместо да бъдат изпитвани.

Предполагах, че монсиньор Карафа ме очаква и поисках да ме въведат при него. Прелатът ме прие много добре, показа ми своята библиотека и ми даде един абат за чичероне35. В него открих свой връстник и духовит събеседник. Той ми показа всичко. Двадесет години по-късно този абат ми бе много полезен в Рим и ако е още жив, той е каноник при Сан Джовани в Латерно.

На втория ден вечерях в Санта Каза, третия ден прекарах в посещение на всички чудни съкровища на светилището. На другата сутрин много рано бях отново на крак. Дотук бях похарчил само три паоли за бръснаря.

На половин път до Мачерата намерих отново брат Стефано, който вървеше много бавно. Зарадва се много, че ме вижда и ми каза, че тръгнал два часа след мен пеша от Анкона, но вървял само по три мили дневно, понеже искал да прекара два месеца на път, макар че би могъл да стигне пеша в Рим за осем дни.

— Искам — каза той, — да пристигна в Рим бодър и с добро здраве. Съвсем не бързам и ако ви е приятно да пътувате с мен по този начин, на Свети Франциск не ще бъде много трудно да ни снабдява с прехрана.

Той беше червенокос момък на около тридесет години, със здраво телосложение. Беше истински селянин, станал монах само за да живее в безделие. Отговорих му, че бързам и затова не мога да му бъда спътник.

— Днес ще измина двойно разстояние — каза той, — ако искате да носите наметалото ми, понеже то ми тежи много.

Намерих историята забавна, облякох наметалото му и го оставих да облече моето горно палто. След това преобличане ние изглеждахме толкова смешни, че всички минаващи край нас ни се смееха. Неговото наметало наистина би било цял товар за един катър. По него имаше дванадесет джоба, всички пълни. Към това се прибавяше още и задният джоб, който съдържаше половината от това, което се намираше във всички останали джобове заедно. Хляб, вино, прясно и солено месо, кокоши яйца, сирене, шунка, салам — имаше достатъчно най-малко за четиринадесет дни.

Когато му разправих как ме бяха приели в Лорето, той ми каза, че ако бях поискал от монсиньор Караха свободен билет за всички приюти чак до Рим, бих намерил навсякъде същия прием.

— Всички приюти — продължи той — са проклети от Свети Франциск, понеже в тях не приемат монаси — просяци. Впрочем това за нас няма значение, тъй като те се намират на голямо разстояние един от друг. Ние предпочитаме къщите на преданите на нашия орден набожни хора, които срещаме по пътя си.

— Защо не търсите подслон във вашите манастири?

— Не съм толкова глупав. Първо, не биха ме приели, понеже като беглец нямам писмено позволително, а те винаги искат такова. Бих се изложил дори на опасността да бъда затворен, защото монасите са проклети и негодяи. Второ, в нашите манастири не сме така добре настанени, както при нашите благодетели.

— Как? Вие сте беглец? Но защо?

Той ми разказа една пълна с изтъркани лъжи история за своето затворничество и бягство. Този беглец босокрак бе някакъв глупак с палячовски хумор, но считаше своите слушатели за по-големи глупаци, отколкото бе самият той. При всичката си глупост все пак той притежаваше известна доза лукавство. Неговата вяра бе особена: не искаше да бъде набожен и поради това ставаше скандален. За да разсмее своите слушатели, той си позволяваше най-отвратителни забележки. Нямаше никакво чувство към женския пол и за плътски наслади. Това се дължеше само на липсата на темперамент. При това той изискваше да му се възхищават на тази липса като на добродетел за въздържание. Темата за пола му служеше само за да предизвиква смях. Когато беше малко пийнал, отправяше към сътрапезниците си такива неприлични въпроси, че всички се изчервяваха. Негодникът обаче се смееше.

На сто крачки от къщата на благодетеля, когото искаше да почете с посещението си, той отново облече своето тежко расо. При влизане благослови всички и всеки му целуна ръка. Домакинята го помоли да им прочете молитва. Монахът се съгласи и поиска да го отведат в параклиса. Когато му пошушнах незабелязано на ухото:

— Забравихте ли, че сте закусили вече? — той ми отговори грубо:

— Това не ви интересува.

Не се осмелих да му отговоря нищо, присъствувах на молитвата и бях разбира се много „изненадан“, когато забелязах, че той не познава обреда. Той намираше това за смешно, но истински смешното щеше тепърва да стане! Щом завърши, доколкото можа, своята литургия, той седна на изповедническия стол и изповяда цялото семейство. При това му дойде идеята да откаже прошка на дъщерята в семейството, едно възхитително красиво дете на дванадесет или тринадесет години. Направи това открито, смъмри я и я заплаши с ада. Бедното момиче, напълно засрамено, напусна параклиса, обляно в горещи сълзи. Аз го съжалих и в гнева си не можах да се въздържа да не кажа на брат Стефано високо в лицето, че е луд. Изтичах след нея, за да я утеша, но тя бе вече изчезнала и нищо не можеше да я накара да седне заедно с нас на масата. Неговата невероятна постъпка ме разсърди толкова, че имах желанието да го набия. Нарекох го пред всички измамник и долен клеветник. Запитах го защо й е отказал прошката, но той ми затвори устата, като отговори хладнокръвно, че не можел да наруши тайната на изповедта. Аз не седнах на масата, твърдо решил да се отделя от хитреца. Когато си отивахме, наложи се да приема едно паоло за прочетената от него литургия. Трябваше да изпълнявам незавидната служба на негов касиер.

Щом излязохме на шосето, му казах, че искам да се отделя от него, понеже се страхувам да не стигна до каторга, ако продължавам да го придружавам. Между другото го нарекох невеж подлец, а той ми отговори, че не съм нищо друго, освен просяк. За този епитет му ударих силна плесница, на която той отговори с удар на тоягата си. Веднага го обезоръжих, оставих го и продължих към Мачерата. Четвърт час по-късно един файтонджия, отиващ с празна кола за Толентино, ми предложи да ме закара дотам за два паола. Приех. Оттам бих могъл да отида за шест паола до Филиньо, но от злощастно скъперничество отказах това предложение. Чувствувах се добре и мислех, че ще мога да стигна лесно пеша до Валчимара, но пристигнах там чак след петчасов ход и то уморен до смърт. Бях силен и здрав, но един път от пет часа бе достатъчен, за да ме изтощи напълно, тъй като в моето детство никога не бях изминавал нито една миля пеша. Трябва да се обръща голямо внимание на това, младежът да привиква на ходене.

На следната сутрин станах отпочинал с намерение да продължа пътя си. Поисках да платя на гостилничаря и изведнъж ново нещастие. Представете си моето печално положение: спомних си, че бях оставил моята кесия със седем цехини да лежи на масата в кръчмата в Толентино, когато поисках да разменя една цехина, за да платя. Бях безутешен. Най-напред помислих да се върна и да си я поискам, но се отказах от тази мисъл, понеже не знаех дали ще ми я дадат. За съжаление тази кесия съдържаше всичките ми пари, с изключение на няколко медни монети, които държах в джоба. Платих малката си сметка и се упътих опечален към Сервала. Бях едва на един час път от това място, когато при прескачането на един ров си изкълчих крака. Трябваше да седна на междата на пътя с единственото утешение, което вярата предлага на всички притеснени: да моля Бога да накара да мине някой, който би могъл да ми помогне.