Тя бе приготвена от неговата икономка, която седна при нас на масата. Тя ми хареса. Рефоското беше още по-хубаво от това на набожницата. Виното ме накара да забравя всичките си скърби и аз весело бъбрех. Домакинът искаше да ми прочете едно свое стихотворение, но аз не можех да държа вече очите си отворени и му казах, че с удоволствие ще го изслушам на следващия ден.

Легнах и след десетчасов дълбок сън икономката ми поднесе кафето, за което бе дебнала момента на моето събуждане. Девойката беше прелестна, но за съжаление не бях в състояние да й докажа колко хубава я намирам.

Бях се харесал много на домакина. Изслушах внимателно неговото стихотворение и постепенно се освободих от обхваналото ме тъжно настроение. Направих някои забележки по стихотворението му, които го впечатлиха дотолкова, че ми призна, че всъщност ме намира за много по-сведущ, отколкото очаквал да бъда. Доволен, той поиска да ме ощастливи и с прочитането на своите идилии. Тук моята учтивост ме задължи да се усмихна любезно на това неприятно предложение. Прекарахме заедно целия ден много забавно. Икономката показваше явно вниманието си към мен. Разбрах, че съм й харесал и ми стана много приятно. Почувствувах, че и тя ме завладява, както и аз — нея. Денят премина за добрия свещеник много бързо, благодарение на „прелестите“, които откривах в неговите стихове. Откровено казано, те стояха под средното равнище. На мен обаче това време ми се стори ужасно дълго — така мечтаех за обещанията, които четях в погледите на икономката! Наистина и физически, и душевно се намирах в плачевно състояние, но си бях такъв: отдадох се на радостта си, въпреки че ако бях размислил разумно, би трябвало да бъда тъжен.

Най-после настъпи моментът. Любезното момиче ми изглеждаше доста обещаващо, но когато поисках да отдам пълна почит на нейните прелести, тя ми оказа известно съпротивление. Изоставих примирително опитите си — и двамата бяхме радостни, че така приятно се отървахме и аз си легнах спокойно. Но историята не свърши с това. На сутринта тя ми поднесе кафето в леглото и нейното прелестно лице отново ме подтикна към някои милувки. Тя се възпротиви, като повтаряше, че я е страх да не бъдем изненадани. Денят премина за свещеника и мен най-приятно, а вечерта прекарахме с нея два великолепни часа, тъй като хубавицата не се страхуваше вече от никакви изненади. Взех всички възможни при такива обстоятелства предпазни мерки. На другия ден заминах.

През време на цялото пътуване брат Стефано ме развеселяваше със своите забележки. Незнание и мошеничество бяха смесени под булото на невинността. Той ми показа подаянията, които бе получил в Орсара: хляб, вино, сирене, салам, бонбони и шоколад. Всички джобове на свещеното му расо бяха препълнени с хранителни продукти.

— Имате ли пари? — го попитах.

— Да пази Бог! Първо, нашият прославен орден ми забранява да се докосвам до пари, и второ, ако при моите просения бях решил да събирам пари, биха ми давали само по едно или две солди, а храната, която получавам, струва десет пъти повече. Повярвайте ми, Свети Франциск е бил действително умен човек.

Като се замислих по-задълбочено, стигнах до заключението, че за монаха богатството се състои точно в това, което в този момент ме правеше беден. Той ме покани да му правя компания в яденето и изглеждаше много горд, че му направих тази чест.

Тартанът влезе във Веруда, пристанището на Пола, и ние слязохме. След като се изкачвахме четвърт час, стигнахме в града и аз прекарах няколко часа в разглеждане на намиращите се там римски старини. Градът е бил някога главен град в Римската империя, но не намерих друга следа от миналото величие, освен развалините от една арена. Върнахме се обратно във Веруда и отплавахме. На следния ден пристигнахме в Анкона, но тъй като трябваше да маневрираме, влязохме в пристанището едва след две денонощия. Това пристанище се счита като голям паметник на император Траян. То би било доста неудобно, ако не е бил построен един скъпоструващ кей навътре в морето. По този начин достъпът до него е доста облекчен. Направих едно интересно откритие, а именно, че северното крайбрежие на Адриатическо море е пълно с пристанища, докато на отсрещното има само едно или две. Изглежда, морето се оттегля на изток и след три или четири столетия Венеция ще бъде вече непосредствено свързана със сушата.

В Анкона влязохме в стария лазарет, където ни казаха, че трябва да прекараме карантина от двадесет и осем дни. Венеция бе допуснала след тримесечно задържане екипажите на два кораба от Месина, а там малко преди това бе върлувала чумата. Поисках една стая за мен и брат Стефано, който ми бе безгранично благодарен за това. От един евреин наех легло, маса и два стола, като се задължих да платя наема след изтичането на карантинното време. Монахът поиска само един сноп слама. Мисля, че ако той подозираше, че без него може би щях да умра от глад, не би ликувал толкова, че съм го допуснал да живее с мен. Един матрос, който се надяваше на моята щедрост, ме попита къде е куфарът ми. Отговорих му, че не зная и той положи много труд, за да го открие. Албанецът също помагаше при търсенето. И аз без малко щях да се разсмея, когато след известно време морякът дойде при мен и взе да ми се извинява, че навярно куфарът е забравен, но до три седмици сигурно ще го получа.

Босокракият, който трябваше да прекара с мен четири седмици, смяташе да живее на моя сметка, а всъщност провидението ми го бе изпратило да осигурява моята прехрана със своите запаси.

Стана ми весело, когато тоя дебелак ми каза:

— Аз се наемам да ви заведа в Рим, само ми кажете, знаете ли да пишете?

— Шегувате ли се?

— Какво чудно! Така, както ме виждате, аз мога да напиша само името си. Във всеки случай мога да го напиша и с двете си ръце.

— Аз съм учуден. Мислех ви за свещеник.

— Какъв ти свещеник! Аз съм монах. Чета литургията, значи трябва да мога да чета. Свети Франциск, чийто недостоен син съм, не е могъл да чете, затова и никога не е извършвал литургия. След като можете да пишете, още от утре ви гарантирам, че ще ни изпращат толкова много хора, нуждаещи се от грамотни правописци, че ще можем да живеем прекрасно и в радост чак до края на карантината.

Целият следващ ден трябваше да прекарам в писане на писма. По осем за всеки, тъй като във Франциския орден съществува следното предание: ако един монах е похлопал на седем врати, без да получи милостиня, той трябва с доверие да почука на осмата, защото там няма да му откажат. Понеже веднъж бе пътувал за Рим, той познаваше в Анкона всички заможни къщи, където Свети Франциск бе на почит, и всички игумени на богати манастири. Аз трябваше да пиша на адресите, които той ми назова, и не биваше да изпусна нито една от лъжите, които ми диктуваше. Накара ме също да се подписвам, защото ако се подписвал той, лесно можели да забележат, че не той е писал писмата, а това би ни навредило, понеже в „нашето пропаднало време“, казваше той, „почитат само учените“. Трябваше да украсявам писмата с латински цитати — дори тези, отправени до жени. Всички мои възражения на това му изискване бяха напразни. Когато се съпротивлявах, той ме заплашваше, че няма да ми даде вече нищо за ядене. Така реших да направя всичко, каквото той искаше. На главния йезуит ме накара да напиша, че не се обръща към капуцините, тъй като те били чисти безбожници, затова и Свети Франциск никога не е могъл да ги търпи. Напразно му казвах, че по времето на светиите не е имало нито капуцини, нито босокраки. Той ми отвърна, че съм бил невеж. Мислех, че ще погледнат на него като на глупак и никой няма да му прати нищо, но се заблуждавах дълбоко. Пристигна храна в такова голямо количество, че бях съвсем изненадан. От три или четири страни ни пращаха вино, което щеше да ни стигне за цялото време на задържането, още повече, че аз пиех само вода, защото исках да оздравея по-бързо. Дневно получавахме за ядене повече, отколкото шест души можеха да изядат. Остатъкът давахме на нашия надзирател, който имаше многобройно семейство. За всички тези дарове монахът се считаше задължен да благодари само на Свети Франциск, а съвсем не на добрите хора, които му изпращаха милостинята.

Той се нагърби да даде чрез надзирателя дрехите ми за пране, тъй като аз самият не бих се решил да му ги дам. Каза, че с това не рискувал нищо, тъй като всеки знаел, че босокраките не носят долни дрехи.

Останах почти целия ден в леглото, така че нямаше нужда да се явявам пред хората, които мислеха, че са задължени да го посещават. Другите, който не дойдоха, му изпратиха писма, пълни с умели закачки, но аз се пазех добре да не му обърна вниманието върху тях. Освен това струваше ми голям труд да го убедя, че на тези писма няма нужда да се отговаря.

Една двуседмична почивка и строга въздържаност ми помогнаха да оздравея напълно. Вече се разхождах от сутрин до вечер в двора на лазарета, но трябваше да прекъсна това забавление, когато пристигна един турчин, търговец от Солун, и заедно с всички свои хора бе настанен в партера. Остана ми удоволствието да прекарвам през деня на балкона, който гледаше към този двор. От балкона видях една изненадващо красива гръцка робиня, която събуди цялото ми съчувствие. Тя седеше почти през целия ден на прага и плетеше или четеше. Когато вдигнеше хубавите си очи и срещнеше погледа ми, навеждаше скромно глава, а понякога дори ставаше и влизаше бавно в къщи, като че ли искаше да ми каже: не знаех, че съм била наблюдавана. На ръст беше висока и стройна. Съдейки по лицето й, би трябвало да се намира в най-нежния разцвет на младостта. Кожата й бе ослепително бяла, а косите и веждите й красиво черни. Носеше гръцки дрехи, които придаваха на цялото й същество нещо съвсем сладострастно.