Джакомо Казанова - Приключенията на Казанова

Така наречената голяма свита на посланика ми изглеждаше твърде малка и се състоеше от един дворцов управител от Милано на име Карничели, един абат, който му служеше за секретар, понеже той не знаеше да пише, една стара прислужница, готвач с грозна жена и осемдесет слуги.

Към обяд пристигнахме в Киоцо. Когато слязохме, учтиво попитах миланеца, къде мога да наема квартира. „Където искате — отговори ми той, — само трябва да кажете на онзи човек там къде живеете, за да може да ви уведоми, когато тартанът28 ще бъде готов за отплаване. Аз съм поел задължението да ви превозя безплатно до лазарета в Анкона, така че, дотогава, забавлявайте се!“

Човекът, когото той ми посочи, беше собственик на тартана. Попитах го къде бих могъл да се настаня. „У нас — отговори той, — ако се съгласите да спите в едно голямо легло с господин готвача, чиято жена остана на борда на тартана.“ Не можех да измисля нищо по-добро от това да приема предложението. Един матрос нарами куфара ми и ме заведе в къщата на доблестния моряк. Куфарът трябваше да бъде пъхнат под леглото, тъй като заемаше цялата стая. Това ме развесели много, пък и бях настроен да се показвам придирчив. Отидох в кръчмата, за да се нахраня и разгледам след това местността. Киоцо е полуостров с пристанище, което принадлежи на република Венеция. Неговите десет хиляди жители са главно матроси, рибари, търговци, митничари и данъчни или финансови служители на републиката.

Забелязах едно кафене и влязох. Едва пристъпил, при мен дойде един млад доктор по право, с когото учих навремето в Падуа, прегърна ме и ме представи на един аптекар, чиято аптека беше до кафенето. Каза ми, че при него се събират всички литературно образовани хора. Малко след това дойде един грамаден едноок якобински монах, когото познавах от Венеция, на име Корзини. Той ме поздрави най-учтиво. Каза ми, че съм идвал тъкмо навреме, за да взема участие в пикника на макаронските академици, който щял да се състои на следващия ден веднага след заседанието на академията. На заседанието всеки член щял да рецитира свое стихотворение. Покани ме да взема участие и окажа чест на сдружението, като им прочета някое от моите произведения. Съгласих се и след като прочетох десет куплета, съчинени по този повод, с овации бях приет за член. На масата аз направих още по-добро впечатление, отколкото на заседанието, защото изядох такова количество макарони, че ме провъзгласиха за княз.

Младият доктор, който също беше якобинец, ме представи на своето семейство. Неговите много богати родители ми оказаха хиляди любезности. Той имаше една много мила сестра, но другата, която беше станала калугерка, ми се стори почти като чудо на красотата. Сред това прелестно семейство моето пребиваване в Киоцо би могло да бъде много приятно, ако не ми било писано да преживея тук само скърби. Младият доктор ми обърна внимание, че якобинецът — монах Корзини е голям нехранимайко, на когото никой не гледа с добро око и че съм щял да сторя добре, ако избягвам каквито и да било контакти с него. Благодарих му сърдечно за добрия съвет, но моето лекомислие не допусна да го последвам. По природа снизходителен и доста непредпазлив, за да се боя от клопки, аз си втълпих, че, напротив, монахът би могъл да ми достави доволно приятни преживявания.

На третия ден се срещнах пак с този безделник и той ме заведе в една къща с лоша слава, в която бих намерил достъп и без неговата препоръка. За да се похваля, показах се любезен към една нещастница, чиято грозота само би трябвало да ме уплаши. Оттук той ме заведе на вечеря в една кръчма, където намерихме много други синковци от неговата пасмина. След ядене един от тях постави банка за фараон29. Поканиха ме да взема участие в играта. Аз се подведох поради някакъв фалшив срам, толкова често пагубен за млади хора. След като бях загубил четири цехина, поисках да прекъсна, но моят почтен приятел, якобинецът, съумя да ме накара да рискувам още четири по наполовина заедно с него. Той държеше банката и тя фалира. Не исках повече да играя, но Корзини се направи, като че съжалява много, загдето е станал причина за моята загуба и ме посъветва да поставя банка само от двадесет цехина. Банката се стопи. С надежда да спечеля обратно парите си загубих и останалото, което имах. Тръгнах си съвсем съсипан. Когато лягах до готвача, той се събуди и промърмори, че съм отвратителен човек.

— Вярно е! — беше моят отговор.

Бях съвсем изтощен от безсъние и скръб, затова заспах дълбоко. Към обяд ме събуди жалкият нехранимайко Корзини и ми каза победоносно, че един много богат млад човек бил поканен да вечеря с нас и трябвало да загуби непременно, с което аз тук съм щял да си възвърна отново снощната загуба.

— Аз загубих всичките си пари, заемете ми двадесет цехина.

— Когато заема пари, губя съвсем сигурно. Това е суеверие, но много често съм правил опити. Гледайте да намерите пари и елате. Довиждане.

Не се осмелих да доверя на моя разумен приятел положението, в което бях изпаднал, а се осведомих за адреса на някакъв благоприличен залогоприемател, при когото изпразних куфара си. Честният човек направи списък на вещите ми и ми даде тридесет цехина, при условие всички вещи да му принадлежат, ако не върна парите в тридневен срок. Трябва да го призная за честен човек, тъй като ме остави да си задържа три ризи, няколко чифта чорапи и носни кърпи. Исках да му дам всичко, защото имах предчувствието, че ще спечеля обратно загубеното. Една почти всеобщо разпространена заблуда! Няколко години по-късно си отмъстих, като написах съчинение против предчувствията. Вярвам, единственото предчувствие, в което човек би трябвало да има доверие, е това, което му предсказва зло, просто защото то произлиза от разума. Предчувствието, което ни предсказва щастие, идва от сърцето, а сърцето вярва на глупаво щастие, тъй като самото то е глупаво.

Изтичах с всички сили при уважаемото общество, което не се страхуваше, че няма да дойда пак. През време на вечерята не стана нито дума за игра, но чух най-надутите похвали за моите изключителни способности. Всички ме облажаваха за голямото щастие, което ме очаквало в Рим. Когато след ядене все още не ставаше дума за игра, злият ми дух ме подбутна и аз поисках енергично отплата. Отговориха ми, че трябва само да поставя банка и всички щели да заложат. Направих го, отново загубих всичко и си отидох. Помолих монаха да плати сметката ми и той ми обеща.

Съвсем отчаян тръгнах към жилището си. И сякаш за да допълня нещастието, по пътя бях забелязан от друга гъркиня, която беше по-малко красива, но също така коварна. Като замаян легнах в леглото си, съвсем безчувствен. Единадесет часа прекарах в тежък сън. Едва събудил се, отново отворих очи и се опитах да заспя пак, тъй като духът ми беше убит и не исках да видя дневната светлина, за която не се считах вече достоен. Страхувах се от едно пълно пробуждане, понеже тогава би трябвало да взема някакво решение, по нито за миг не ми мина през ума мисълта да се върна във Венеция, което всъщност би трябвало да направя. Предпочитах да се убия, отколкото да поверя на младия доктор унизителното положение, в което бях попаднал. Животът ми бе станал бреме, имах неопределената надежда, че може би ще умра от глад, без да мръдна от мястото си. Вярвам твърдо, че наистина не бих станал от леглото, ако добрият албанец, морякът от тартана, не ме бе разтърсил и не ми бе казал, че трябва да отида веднага на борда, тъй като корабът се готви да отплава.

Човек се чувствува облекчен, когато може да бъде измъкнат без значение как от някоя голяма беда. Струваше ми се, че морякът ми бе казал единственото, което още можех да сторя в моята безизходност. Облякох се с голяма бързина, вързах цялото си притежание в една носна кърпа и се затичах към кораба. Един час по-късно котвата бе вдигната и на сутринта тартанът влезе в Исирийското пристанище Орсара. Всички слязохме на сушата, за да разгледаме града, който обаче, между нас казано, не заслужаваше това име. Орсара принадлежи на папата, тъй като Венецианската република го е подарила на светия престол.

Един млад босокрак30 брат на име Стефано от Белуно, когото морякът, голям почитател на свети Франциск, взел от съжаление, се приближи до мен и ме запита да не съм болен.

— Уважаеми отче, аз съм тъжен.

— Ще прогоните тъгата, ако дойдете с мен да хапнем при една привърженица на нашия орден.

От тридесет и шест часа не бях поставял нищо в стомаха си и понеже силното морско вълнение през време на нощното пътуване ме бе порядъчно разстроило, стомахът ми бе съвсем празен. Освен това измъчваше ме и силно еротично желание. Към това се прибавяше отвратителното чувство на унижение, тъй като нямах нито талер в джоба си. Намирах се в такова плачевно състояние, че нямах силата да насоча волята си към каквото и да било. С пълно безразличие последвах механично босокракия.

Той ме представи на привърженицата на ордена, като й каза, че ме съпровожда към Рим, където съм щял да приема дрехите на ордена на свети Франциск. Тази лъжа намирах за отвратителна и при други обстоятелства по никакъв начин не бих я допуснал, но в положението, в което се намирах, тази измама ми се стори само смешна. Добрата жена ни нагости с превъзходно ястие от риба, сготвено с отлично местно масло. Пихме рефоско, което бе чудесно. Докато закусвахме, дойде един любезен свещеник, който ми каза, че не е необходимо да прекарвам нощта в тартана, защото ме кани да спя в дома му на удобно легло и, ако на следния ден поради неблагоприятен вятър не можем да отплаваме, да остана за още един добър обяд у него. Приех незабавно предложението. След като закусих богато, благодарих сърдечно на добрата набожна жена и излязох със свещеника да разгледам града. Вечерта той ме заведе в своя дом и ми даде добра вечеря.