— Вие сте много добра, уважаема госпожице!

Изобщо бях забравил за нейните рисунки, а нейната Ева вече не ме интересуваше. Въпреки това я последвах.

Влязохме в стая, мебелирана само с един стол, малко огледало и едно ненаредено легло, в което се виждаше долнището на обърнатия сламеник. Може би с това трябваше да се създаде впечатление, че има чаршафи. Особено отблъскващо обаче ми подействува определена миризма, чийто произход бе съвсем скорошен. Дори да бях влюбен, това щеше да е достатъчно да ме излекува моментално. Чувствувах необходимостта веднага да се отдалеча, за да не се върна вече никога и ми стана наистина тежко, че не можех да хвърля шепа дукати на масата, с което моята съвест би се облекчила значително.

Бедната девойка постави пред мен своите рисунки. Те ми се сториха хубави и аз я похвалих, но не се спрях на нейната Ева и не се шегувах вече с нейния Адам, което сигурно би станало, ако се намирах в друго душевно състояние. От учтивост я запитах защо не използува своята дарба — би могла да се научи да рисува с цветни моливи.

— На драго сърце бих го сторила — отговори тя, но една кутия бои струва цели два цехина.

— Бихте ли ми простили, ако се осмеля да ви предложа шест?

— О, ще ги приема дори с благодарност и съм щастлива, че ще имам това задължение към вас.

Тя не можеше повече да сдържи сълзите си и се обърна, за да ги скрие от мен. Използувах този момент да сложа парите на масата. За да й помогна да надвие чувството на унижение и същевременно от учтивост, аз я целунах в устата. Тя трябваше да припише моето укротяване на уважението, което ми е вдъхнала, а и освен това — от нея зависеше да приеме или не моята целувка като израз на нежност. Разделих се с обещанието да дойда отново да посетя баща й. Не удържах на думата си. Читателят ще види в какво положение я видях десет години по-късно.

С какви размишления напуснах къщата! Каква поука извадих от това посещение! Сравних действителността и въображението и се видях принуден да поставя въображението по-високо, понеже действителността зависи винаги от фантазията. Още тогава чувствувах смътно това, което по-късно ми стана ясно: любовта е само едно повече или по-малко живо любопитство, към което се прибавя и вложеният от природата в нас нагон за продължението на вида. Жената е като книга, която — добра или лоша, трябва винаги да ни хареса най-напред със заглавната страница. Ако тя не е интересна, не ще събуди никакво по-нататъшно желание за четене, тъй като желанието стои винаги в съотношение със събудения интерес! Заглавната страница на жената, както тази на книгата, трябва да се прочита от горе на долу. Нейните крака, за които всеки, който споделя моя вкус, би се интересувал, притежават привлекателна сила. Както повечето любовници отделят съвсем малко или дори никакво внимание на краката на харесваната жена, така и повечето читатели не се интересуват от издателските данни на книгата. Във всеки случай жените имат право като обръщат голямо внимание на своето лице, на облеклото си и на държането си, по този начин те могат да привлекат вниманието на всички, които не са осъдени от природата по рождение на слепота, и да пробудят в тях желание да ги прочетат. Както хората, които много са чели, търсят постоянно нови книги за четене, пък били те и лоши, така и мъжът, който е познавал много и все хубави жени, става най-после любопитен и към грозните, стига те да са нови за него. Дори когато окото му вижда ясно червилото, прикриващо действителността, неговата станала вече порок страст му говори различни неща в полза на фалшивата заглавна страница. Може би, казва си той, творението е по-добро от заглавието, може би действителността е по-добра от червилото, което я скрива от мен. И той се опитва да прелисти книгата, но се оказва, че тя не е била прелиствана преди него и той среща съпротивление. Живата книга иска да бъде четена по правилата и възбуденият до крайност четец става жертва на кокетството, това чудовище, което преследва всички, направили от любовта върховна задача на своя живот.

Разумни читателю, ти, който си прочел тези последни редове, вдъхнати ми от самия Аполон, позволи ми още да ти кажа: ти си загубен и ще бъдеш до последните си мигове жертва на красивия пол, ако тези редове не ти помогнат да се спасиш от заблудата. Ако моята откровеност не ти е станала противна, аз те поздравявам.

Надвечер направих посещение на госпожа Орио, за да кажа по този повод на нейните прелестни племенници, че живея у Гримани и не ще мога още в първите дни да преспивам вън от къщи. При тях намерих верния стар Роза, който ми довери, че в целия град се говори само за моето алиби и то затова, че всички били убедени в неговата неистинност. Ето защо трябвало да се страхувам от съответно отмъщение от страна на Рацета и съм щял да направя добре да внимавам, особено нощно време. Почувствувах колко добър е съветът на умния стар господин и вече излизах само съпроводен от някого или наемах гондола. Госпожа Мандзони ме хвалеше много, казваше, че правосъдието ме е оправдало, но общественото мнение знаело как е станало това и Рацета едва ли би ми простил.

Три или четири дни по-късно Гримани ми съобщи за пристигането на епископа. Бил се настанил при своите братя от ордена в манастира на минимитите Сан Франческо ди Паола. Той сам ме заведе и представи на прелата като скъпо струваща скъпоценност. Направи така, като че само той може да покаже красотата й.

Видях един хубав монах с епископски кръст на гърдите. Напомни ми за отец Манча, но изглеждаше по-силен и по-малко въздържан от него. Беше на около тридесет и четири години, станал епископ по волята на Бога, на Светия трон и на моята майка. След като ми даде благословията си, която приех коленичил, той ми подаде ръка за целувка и ме притисна до гърдите си, наричаше ме на латински свой любим син. По-късно той разговаряше с мен само на латински. Мислех, че се срамува, може би, да говори италиански, защото е калабриец, но скоро ме извади от тази заблуда, като заговори на господин Гримани на италиански. Каза ми, че не може да ме вземе със себе си във Венеция, понеже трябва да отиде в Рим. Господин Гримани ще ми даде необходимите нареждания, в Анкона ще науча адреса му от един негов приятел, монаха-минимит Лазари, който и ще ми осигури пътни пари.

— След пристигането ви в Рим — продължи той — ние вече няма да се разделяме и ще отпътуваме заедно през Неапол за Марторано. Елате утре много рано при мен. Щом прочета литургията, ще закусим заедно. Вдругиден ще отпътувам.

По пътя за в къщи господин Гримани ми държа морална проповед, при което на десет пъти щях без малко да се изсмея високо. Между другото, той ме предупреди да се пазя от прекалено усърдно учене, тъй като в гъстия въздух на Калабрия се таи страшно умствено напрежение и мога да заболея от охтика.

На следния ден още в зори отидох при епископа. След литургията и закуската с шоколад той ме взе за молитва в продължение на три часа. Забелязах ясно, че никак не му харесвам, но аз бях доволен, че съм с него. Изглеждаше ми честен човек, а и освен това чувствувах се привързан към него, тъй като благодарение на неговата помощ щях да тръгна по пътя към високите санове на църквата. Тогава не притежавах и най-малката самонадеяност, макар да имах добро мнение за личността си.

След отпътуването на добрия епископ господин Гримани ми предаде едно оставено от него писмо, което трябваше да дам на отец Лазари в манастира на минимитите в Анкона. Абатът Гримани ми каза, че ще замина за Анкона в свитата на венецианския посланик, чието пътуване е предстоящо. Очевидно трябваше да бъда готов и тъй като бързах да се откопча от ръцете му, намерих всички приготовления за превъзходни.

Щом узнах деня, определен за заминаването на посланика Кавалиере да Леце и неговата свита, аз се сбогувах с всички мои познати. Брат си Франческо оставих в училището на прочутия художник на декорации Йоли.

Понеже пеотата27, в която щях да се кача, щеше да отплува чак на разсъмване, прекарах нощта при моите два ангела, които се бяха примирили с мисълта, че няма никаква надежда да ме видят отново. Аз, разбира се, не знаех какво ми предстои, но се осланях на ловкостта си и считах за излишен труд да мисля за бъдещето. Така нощта премина в радост и скръб, в наслада и сълзи. На сбогуване им върнах ключа, който бях дал да направят и който ми беше доставил толкова сладки мигове.

Тази първа моя любов не ме научи на почти нищо ново, което би могло да ми послужи в училището на живота. Тя беше напълно щастлива, несмущавана от никаква грижа, непомрачавана от никаква себелюбива проява. Често ние тримата чувствувахме необходимостта да възвисим душите си в благодарност към Вечното Провидение, което винаги ни покровителствуваше и задържаше далеч от нас всяко нещастие, което би смутило нашия прелестен мир.

Оставих у госпожа Мандзони всички мои документи и забранени книги, които притежавах. Прекрасната жена, която беше двадесет години по-възрастна от мен и вярваше в съдбата, чиято голяма книга на драго сърце прелистваше, ми каза, смеейки се, че знаела с положителност всичко, което й оставях и щяла да ми го върне най-късно през следващата година. Нейните предсказания ме учудваха и забавляваха и понеже много я уважавах, ми се струваше, че би трябвало сам да помогна за сбъдване на предсказанията й. Впрочем този неин поглед в бъдещето не я правеше нито суеверна, нито я изпълваше с празно предчувствие, което трябва винаги да се отрича от разума, а й служеше за опознаване на света и характера на ония, за които се интересуваше. Тя се смееше, че предчувствията й досега никога не са я лъгали.

На площада се качих в гемията. Господин Гримани ми беше дал предишния ден десет цехина, които според него трябвало да стигнат за определеното за карантина време, в лазарета на Анкона. Невъзможно било при напускането на лазарета да нямам достатъчно пари! Понеже господата бяха така сигурни, би следвало и аз да споделя тяхната увереност! А пък и в своето безгрижие аз съвсем не се и замислях повече върху това. Всеки случай, съдържанието на моята кесия, което всъщност никой не знаеше, също ми вдъхваше сигурност, тъй като четиридесет хубави цехини повдигаха значително моята младежка смелост. Така напуснах моята родина с весело сърце и без ни най-малко съжаление.