— Защо скрихте вашето име?

— Защото двете фигури са твърде голи.

— Не съм много любопитен за вашия Адам, но вашата Ева бих видял с удоволствие и няма да издам тайната ви.

На това тя се изсмя отново и майка й повторно се обърна. Аз започнах да се преструвам на дебелак от момента, в който тя поиска да ме научи как се подава ръка, понеже видях веднага, че нейното невярно мнение за моята личност можеше да ми бъде полезно.

Тъй като ме считаше за идиот, тя мислеше, че може да ми каже, че намира своя Адам много по-хубав от нейната Ева, защото не пропуснала нищо и всеки негов мускул можел да се различи, докато на Ева не се забелязвало нищо.

— Но аз ви уверявам, че тъкмо тя би ме интересувала.

— Не, вярвайте ми! Адам повече ще ви хареса.

Този разговор ме възбуди силно. Поради жегата аз носех ленени панталони. Страхувах се, че майката и майорът, които бяха само на две-три крачки пред нас, биха могли да се обърнат. Вървях като на тръни. За да докара смущението ми до краен предел, младата дама измъкна при една погрешна стъпка едната си обувка. Тя протегна хубавия си крак напред и ме помоли да й обуя отново обувката. Отпуснах се на едно коляно и тя повдигна — сигурно без да си мисли нещо при това, малко роклята си. Носеше широка рокля, без долна фуста. Това бе достатъчно, за да ме накара да падна като мъртъв. Когато се изправих отново, тя ме попита да не ми е лошо.

Когато малко след това излязохме от едно подземие, тя ме помоли да поправя прическата й, която се беше малко развалила. Тъй като трябваше да наведе глава, моето състояние не можеше повече да остане незабелязано от нея. За да ми помогне да изляза от затруднението, ме попита кой е изработил верижката на часовника ми. Казах й, че е подарък от сестра ми. Помоли ме да я покажа и когато й отговорих, че е закрепена за джоба на жилетката ми, не искаше да повярва. Казах й, че може сама да се увери в това и тя протегна ръка. С едно неволно, но при тия обстоятелства обяснимо движение, аз станах непредпазлив. Очевидно тя погледна зле на това, тъй като видя, че ме е преценила невярно, стана свенлива и престана да се смее. Приближихме се при нейната майка и майора, който ни показа ковчега на маршал фон Шуленбург. Ковчегът бе поставен в гробницата временно, докато станеше готов мавзолеят. Мъчеше ме неизвестността, дали поведението на младото момиче е съвсем непреднамерено, дали не сбърках чрез прекалено голямо въздържание или чрез прекалено очевидния израз на събуденото от нея желание и не я обидих, дали да отида по-далеч или да се опитам да загладя работата. Струваше ми се, че съм първият виновник, който е смутил нейната добродетел и бях готов на всичко, стига да ми посочи някакво средство да поправя грешката си. Толкова деликатно бе по онова време моето нежно чувство към това момиче. Към това следва да отнеса и високото мнение, което имах за обидената от мен личност, в което мнение, може би, се лъжех. Трябва да призная, че времето полека-лека премахна напълно това нежно чувство. Въпреки всичко не вярвам да съм по-лош от другите, които са на моята възраст и имат същия голям опит.

След това ние се върнахме в главната постройка. Остатъкът от деня премина доста тъжно. Надвечер дамите си отидоха, като майката ме накара да обещая, че ще ги посетя във Венеция.

Младата госпожица, която смятах, че съм оскърбил, ми направи толкова силно впечатление, че прекарах седем дни в най-голямо нетърпение. Не можех да дочакам деня да я видя отново и помоля за прошка.

На другия ден графът бе посетен от неговия най-голям син. Той беше грозен, но с благородна осанка и много скромен. Двадесет години по-късно го срещнах отново като кадет в гвардията на испанския крал. За да стигне до този малък чин, той беше прослужил цели двадесет години като обикновен гвардеец. На друго място ще говоря за него повече. Сега искам само да отбележа, че в Мадрид той твърдеше, че никога не ме е виждал. Неговата суетност го принуждаваше на тази лъжа, за което аз го съжалявах.

Сутринта на осмия ден графът бе освободен от укреплението. Същата вечер си заминах и аз, като се уговорих с майора да се срещнем в едно кафене на площад Сан Марко и отидем заедно у абата Гримани. Сбогувах се с неговата съпруга, споменът за която и днес ми е скъп и тя ми каза:

— Радвам се, че всичко мина така добре и вие доказахте своето алиби. Но трябва да благодарите и на мен, че бях така разумна да ви разбера напълно. Мъжът ми едва по-късно научи всичко.

Пристигнал във Венеция, аз веднага отидох у госпожа Орио, където ме посрещнаха най-сърдечно. Вечерях у тях. Двете ми прелестни приятелки, които биха се радвали, ако епископът умреше по пътя, ми оказаха най-скъпото гостоприемство.

На следващия ден по обяд отидох заедно с майора, когото намерих точно на уговореното място, у абата Гримани. Той ме прие с израз на виновник, който моли за прошка. Неговата глупост съвсем ме смути, когато започна да ме увещава да простя на Рацета и на Фурлана, тъй като се били заблудили. След това ми съобщи, че епископът ще пристигне в най-близки дни и че той, абатът, ми е определил вече стая в дома си и аз мога да се храня на неговата маса. После майорът дойде с мен при мъдрия господни Балаверо, който вече не беше военен министър, тъй като срокът за изпълнението на тази длъжност — полугодие, бе вече изтекъл. С дълбоко почитание му изказах моята благодарност. Така продължихме да разговаряме за най-различни безинтересни теми, докато най-после майорът си отиде. Щом останахме сами, господин Балаверо ме помоли да му кажа честно дали аз съм набил Рацета. Откровено му признах всичко и той се смя от сърце на разказа ми. Според него не съм могъл да извърша това точно посред нощ, така че глупаците са се излъгали при своето обвинение. Освен това не е било необходимо да докажа своето алиби, тъй като изкълчването на ставата се считало за действително и това било достатъчно.

Читателят сигурно не е забравил, че носех голям товар в сърцето си. Действително, държах много да се освободя от него. На всяка цена трябваше да видя богинята, владетелка на всички мои мисли, и да получа прошка от нея или да умра в краката й.

Намерих дома без затруднение. Графът не беше в къщи. Уважаемата госпожа ме прие много любезно, но видът й ме учуди толкова, че не знаех какво да кажа.

Очаквах да видя ангел, обитаващ истински рай, а не виждах нищо друго, освен грамадна зала, чиято украса се състоеше само от четири проядени от червеи стола и една много нечиста маса. Капаците на прозорците бяха почти съвсем затворени и в залата цареше здрач. Наистина, би могло да се помисли, че това е направено за предпазване от горещината. Аз обаче бях уверен, че прозорците са затворени само с цел да се прикрие от посетителя, че всички стъкла са счупени. Въпреки слабата светлина, можах да забележа, че госпожа графинята бе облечена в окъсана рокля и че ризата й не бе от най-чистите. Когато забеляза моята разсеяност, тя ме остави сам, като каза, че ще изпрати дъщеря си при мен. Миг след това младото момиче влезе с благороден благоприличен израз на лицето и ми каза, че ме очаквало с нетърпение, но не и в този час, в който обикновено не приемало никого.

Бях затруднен да отговоря, тъй като ми се стори, че това не е същата девойка. В своята мизерна домашна рокля тя изглеждаше почти грозна и аз се чудех, как е могла да ми направи толкова силно впечатление. Видяла изписаната на лицето ми изненада, тя отгатна част от мислите, които се рееха в главата ми, но аз не забелязах по лицето й никакъв израз на гняв, а само болка, която ме наскърби дълбоко. Ако тя можеше да мисли философски или се осмелеше да стори това, би имала пълното право да ме презре като човек, който се интересува от нея само заради хубавите й дрехи или заради невярната представа за нейното благородно съсловие или материално състояние. Тя обаче се опита с откровеност да ми помогне да изляза от затруднение. Усещаше със завидна точност, че чувството би говорило в нейна полза, ако й се удаде да докосне вярната струна.

— Виждам, че сте изненадан, господин абате — каза тя — и добре зная защо! Без съмнение, вие сте очаквал да намерите великолепие и блясък, а намирате очевидна сиромашия. Правителството дава на баща ми нищожна пенсия, а ние сме девет души. Понеже трябва всеки ден да ходим на църква и то в облекло, което подхожда на нашето съсловие, често сме принудени да се отказваме от храна, за да можем да освободим дрехите, които от нужда сме заложили. На следния ден ги отнасяме отново в заложна къща. Ако свещеникът не ни види на литургията, той би зачеркнал имената ни от списъка на получаващите милостиня от братството на бедните, а ние живеем от тази милостиня.

Какъв разказ! Тя позна какво става в мен. Съчувствието ме бе напълно завладяло, но аз бях изпълнен по-скоро със срам, отколкото с вълнение. Понеже сам не бях богат и не изпитвах вече никаква любов, станах по-студен от лед и изпуснах дълбока въздишка. Но тъй като нейното положение ми причиняваше скръб, като всеки честен човек, аз й заговорих нежно и съчувствено:

— Ако бях богат — казах аз, — лесно бих ви доказал, че не сте поверили вашето нещастие на някой безчувствен или неблагодарен човек. Но аз не съм богат, а ми предстои и скорошно заминаване, затова не мога да ви бъда полезен дори с моето приятелство.

След това обърнах разговора върху общи теми и й казах, че се надявам благодарение на своите прелести тя да намери щастието си.

— Възможно е — отговори тя, — само че този, върху когото тези прелести упражнят влияние, трябва да знае, че те са неделими от моите чувства. Той би трябвало да се нагоди към тях и да ми отдаде справедливостта, която изисквам. А аз не искам нищо друго, освен законен брак. Не желая благородство и богатство — зная какво се получава с благородството, а от богатството мога да се откажа, тъй като вече съм свикнала от дълго време с оскъдицата и се лишавам дори от най-необходимото. Но нека разгледаме моите рисунки!