— Не са ли го убили?

— Не! Но радвайте се за това, понеже иначе би било много по-лошо за вас. Твърди се, че се знаело с положителност, че вие сте извършили престъплението.

— Много ми е приятно, че мислят така. Това все пак е известно отмъщение за мен, но мъчно ще могат да го докажат.

— Разбира се, че не. Между това Рацета е казал, че ви е познал. Същото твърди и фурланът, комуто вие, както казва той, сте наранили ръката с удар от бастун, така че фенерът му паднал. На Рацета е счупен носът, липсват му три зъба и на дясното си рамо има голяма рана. Вие сте посочен на авогадора (главния държавен адвокат) и господин Гримани се е оплакал писмено на военния министър, че ви е пуснал на свобода, без да уведоми вашия настойник. Тъкмо в момента, когато той четеше това писмо, аз влязох в бюрото и уверих Негово превъзходителство, че подозрението е неоснователно, понеже когато съм излязъл, вие сте лежали в легло поради изкълчване на става. След това му казах, че към дванадесет часа през нощта сте имали ужасен пристъп на колики.

— Рацета към дванадесет часа ли е бил бит?

— Така пише в показанията. Военният министър е уведомил веднага господин Гримани, че не сте напускали укреплението, а се намирате още там, и тъжителите могат да изпратят комисари, които да установят истинското положение. Значи, бъдете готов, мили абате, за разпит.

— Готов съм. Ще отговоря, че съжалявам за това, че съм невинен.

Три дни след това дойде комисар с писмо от авогадора и процесът бързо завърши. Тъй като цялото укрепление знаеше за моята изкълчена става, дяконът, фелдшерът, войникът и много други се заклеха в моя полза: към дванадесет часа през нощта аз съм бил в леглото си и съм имал ужасен пристъп на колики. Щом моето алиби бе потвърдено с доказателства, авогадорът осъди Рацета и носача да заплатят всички разноски при запазване на моите права.

След издаването на тази присъда майорът ме посъветва да подам заявление до военния министър с молба за освобождаване от затвора. Майорът лично подаде молбата ми. Съобщих на господин Гримани за тази си постъпка и осем дни след това майорът ми предаде, че съм освободен и сам той щял да ме заведе при абата Гримани. Седяхме на масата и се веселяхме, когато той ми съобщи това. Аз не го повярвах и понеже не исках да забележат това, му казах, за да му направя комплимент, че неговата къща ми харесва повече от живота и скитанията из Венеция и за да го уверя заявих, че с удоволствие бих останал още осем дни. Когато обаче два часа по-късно той ми потвърди своето съобщение, така че вече нямаше място за съмнение, аз съжалих, че така глупаво му бях подарил осем дни от времето си. Все пак нямах смелостта да оттегля думите си, тъй като радостният израз, особено на жена му, бе така жив, че би било срамно да се откажа. Великолепната жена знаеше, че дължа всичко на нея и щеше да й е неприятно, ако не бях отгатнал това.

Накрая в укреплението ми се случи още едно приключение, което не мисля, че бих могъл да премълча.

В деня, след като военният министър бе одобрил моето освобождение, в стаята на майора влезе един офицер във венецианска униформа. Съпровождаше го господин на около шестдесет години, който носеше меча си отстрани. Офицерът предаде писмо с печата на военното министерство и си отиде веднага, щом получи писмения отговор на майора.

След това майорът се обърна към възрастния господни, когото титулуваше граф и му обясни, че по висша заповед го задържа и му предоставя цялото укрепление като затвор. Графът искаше да му предаде меча си, но майорът отказа с благородно достойнство, като го заведе в отредената за него стая. Един час по-късно един слуга в ливрея му донесе легло и куфар, а на следващата сутрин същият слуга дойде при мен и ме помоли от името на господаря си да направя на същия честта да закусвам с него. Последвах поканата и графът ме прие с думите:

— Господин абате, във Венеция се говори толкова много за храбростта, с която доказахте вашето невероятно алиби, че не можах да устоя на желанието да направя приятното запознанство с вас.

— Но, господин графе, моето алиби беше напълно истинско и затова не беше нужно никаква храброст, за да го докажа. Позволете ми да ви обърна внимание, че този, който се съмнява в него, ми прави много лош комплимент, понеже…

— Да не говорим повече за това и ме извинете! Но тъй като сме станали добри познати вече, надявам се, че ще ме удостоите с вашето приятелство. Предлагам да закусим сега.

През време на закуската осведомих графа за моя живот и след ядене той ми се отплати със същото доверие, като ми разказа:

— Аз съм граф Бонефеде. На младини служих при принц Евгений, но напуснах военната служба и постъпих като чиновник в австрийското адмиралтейство, поради дуел трябваше да замина по-късно в Бавария. Там, в Мюнхен, се запознах с една благородна дама, отвлякох я и я отведох във Венеция, където се ожених за нея. От двадесет години живея тук, имам шест деца и съм известен на целия град. Преди осем дни пратих лакея си във Фландърската поща, за да получи писмата ми, но не му ги дали, защото нямал пари в себе си, за да плати таксите. Самият аз отидох там и обясних, че ще заплатя таксите на следващия пощенски ден, но напразно — не получих писмата си. Разгневен, отидох при директора на пощата барон Таксис и му се оплаках. Той ми отговоря, че са действували само по негова заповед и че моите писма нямало да ми се връчат, докато не платя таксите за тях. Това той изрече с толкова груб тон, че бях извън себе си от негодувание. Тъй като се намирах в неговата къща, аз имах достатъчно самообладание да се сдържа, но четвърт час след това му написах писмо и поисках удовлетворение. Съобщих му, че ще излизам вече само с меч и че където го срещна, ще го принудя да ми даде удовлетворение.

Не го срещнах никъде, но вчера ме заговори секретарят на инквизицията. Каза ми, че трябвало да забравя неучтивостта на барона и да отида с офицера, който бил с него, като затворник в укреплението Сант Андреа. Увери ме същевременно, че щял да ме задържи само за осем дни в затвора. Значи, господин абате, ще имам удоволствието да прекарам тази седмица във вашата компания.

Отговорих му:

— От двадесет и четири часа съм свободен, но за да покажа благодарността си за оказаното към мен доверие, ще имам честта да остана, за да ви правя компания. — Тъй като вече се бях задължил към майора, това бе една благоприлична лъжа, която може да бъде извинена по законите на учтивостта.

Когато следобед стоях с него в главната кула на укреплението, обърнах вниманието му върху една гондола с двама гребци, която спря на страничната порта. Той погледна със своя далекоглед и каза, че това са жена му я дъщеря му, които идвали да го посетят. Отидохме при дамите, първата от които си заслужаваше труда да бъде отвлечена. Втората, едно младо момиче на четиринадесет-шестнадесет години, ми се стори да притежава съвсем особен род красота. Имаше хубава светлоруса коса, красиви сини очи, орлов нос и хубава уста, чиито полуотворени усмихнати устни оставяха да се видят два реда ослепително бели зъби. Лицето й би било също така бяло като зъбите, ако известна розовина не покриваше страните й. Снагата й беше толкова тънка, че изглеждаше неестествена, но нейните безупречно оформени гърди приличаха на олтар, върху който богът на любовта с наслада би вдъхвал най-сладкия тамян. Видимата й красота придобиваше особена прелест поради нейната слабост. Погледът й ме възхищаваше и аз не можех да отклоня ненаситните си очи от нея. Моята фантазия допълваше пълнотата, която липсваше още на тези гърди. Отправил най-сетне поглед в нейните очи, техният засмян израз ми се стори, като да казва: почакай още една или две години, тогава ще видиш всичко, което днес само фантазията ти подсказва.

Тя беше облечена елегантно, според най-новата мода. Носеше широка рокля и останалите дрехи, присъщи на благородно младо момиче, което още не е достигнало своята зрялост. Между впрочем, младата графиня беше вече зряла за женитба. Никога не съм могъл да гледам безсрамно гърдите на някоя млада благородна дама. Струваше ми се обаче позволено да се гледа място, където всичко още е в период на развитие.

След като в началото графът размени с госпожа графинята няколко думи на немски език, той ме представи с най-ласкателни изрази на своите дами и те ми изказаха най-прелестните комплименти. Майорът дойде при нас, смятайки се задължен да покаже на графинята укреплението. Аз използувах веднага моя по-нисък ранг и предложих на госпожицата ръката си, а графът се прибра в стаята си.

Тогава умеех да водя дами само по стария венециански обичай и госпожицата ме намери несръчен. Мислех, че й услужвам много учтиво, като пъхнах ръката си под нейната мишница, но тя я дръпна назад, като се изсмя високо. Майка й се обърна и я попита защо се смее. Бях много смутен, като я чух да казва, че съм я гъделичкал.

— Вижте — каза тя, — така се подава ръка на една млада дама! — При това тя пъхна ръката си под мишницата ми, която сигурно съм държал много несръчно, тъй като не ми беше съвсем лесно да възвърна тъй бързо самообладанието си. Сигурно си е помислила, че има работа със съвсем недодялан новак и вероятно затова тя намисли да се пошегува с мен. Каза ми, че когато държа ръката си така крива и я отдалечавам от тялото си, с това се разваляли правилните отношения на очертанието. Казах й, че за съжаление не разбирам нищо от очертания и я попитах дали и рисуването спада към нейните дарби.

— Аз го изучавам — отговори тя, — и ако ни посетите, ще ви покажа Адам и Ева от Кавалиере Либерж. Копирала съм картината и професорите намериха копието за много хубаво, без да знаят, че е направено от мен.