Една сутрин зълвата на майора, госпожа Вида, остана сама с мен и в момент на сладка самозабрава ми повери, че нейният съпруг я измъчва ужасно със своята ревност и е толкова лош, че от четири години я оставя да спи сама, въпреки че е в разцвета на живота си.

— Дано Бог даде — продължи тя — той да не научи за нашата среща, иначе не зная какво бих направила.

Нейната скръб ме бодна в сърцето. Доверието й направи и мен доверчив и аз извърших глупостта да й призная до какво състояние ме е докарала хубавата гъркиня. Казах й, че чувствувам това още по-мъчително, тъй като иначе щях да имам щастието да я удовлетворя заради студенината на ревнивия й мъж. Едва изговорил тези думи с цялата невинност на моето откровение, тя стана и ме обруга с тон, какъвто само една оскърбително наругана, благоприлична жена може да употреби към безсрамно отблъскващ я мъж. Съкрушен — понеже осъзнах грешката си — аз й се поклоних дълбоко. Тя обаче продължи със същия тон и ми забрани да я виждам повече. Нарече ме глупак, който не бил достоен да говори с една порядъчна жена. Отидох си, но не можах да се въздържа да не й кажа, че една порядъчна жена по такива въпроси би трябвало да бъде по-въздържана. Като обмислях случая, скоро открих, че ако не й бях поверил моята болка, а бях напълно здрав, тя не би имала нищо против да бъде утешавана от мен.

Няколко дни по-късно имах истинско основание да съжалявам за познанството си с гъркинята. Беше Възнесение и понеже тържеството с Бученторо се състоя съвсем близко до укреплението, дойде господин Роза с госпожа Орио и нейните две хубави племенници, и аз имах удоволствието да им предложа обяд в моята стая. По-късно останах сам с моите приятелки в едно отстранено помещение на укреплението и те ме покориха със своите целувки. Чувствувах, че те очакват от мен няколко доказателства за любов, но за да не трябва да правя и пред тях това мъчително признание, престорих се, че се страхувам да не ни изненада някой и те трябваше тъй или иначе да се задоволят с това.

Описах на майка си с всички подробности какво ми се е случило и как абатът Гримани си е позволил да се отнася с мен. Тя ми отговори, че му е писала, както подобава, и не се съмнявала, че ще ми върне свободата. Парите от мебелите, които продал чрез Рацета, господин Гримани се задължил да даде на моя най-малък брат като част от наследството. Последното обещание беше пълна измама. Тъй като това наследство бе изчислено едва след тринадесет години и дадено само привидно. Ще говоря на подходящо място за този нещастен брат, който умря в сиромашия преди двадесет години в Рим.

В средата на юни чимариотите се върнаха обратно в Леванте и в укреплението остана само обичайният гарнизон. В моето положение на изоставен скуката ме измъчваше тъй силно, че понякога получавах страхотни пристъпи на гняв.

Жегата беше много силна и жестоко ме измъчваше. Това ме принуди да пиша на господин Гримани и го помоля за два мои летни костюма. Посочих му мястото, където би трябвало да се намират, ако Рацета не ги беше продал. Осем дни по-късно, тъкмо бях при майора, видях да влиза този мизерник и заедно с него един индивид, който той ни представи като Петрило, прочутия любимец на руската императрица, дошъл от Петербург. Вместо прочут, той трябваше да каже подъл, а вместо любимец — палячо.

Майорът ги покани да седнат. Рацета взе от гондолиера на Гримани някакъв пакет и ми го подаде с думите:

— На, нося ти твоите парцали.

Отговорих му:

— Ще дойде ден, когато аз ще ти донеса твоето ригано25.

При тия думи дангалакът се осмели да вдигне бастуна си, но майорът го постави на тясно, като го попита гневно дали би желал да прекара нощта в караулното помещение. Петрило, който дотогава не бе проговорил, ми каза, че съжалявал, че не ме намерил във Венеция, тъй като бих могъл да го заведа в „известни къщи“, които съм познавал добре.

— Сигурно там бихме срещнали жена ти! — му отговорих.

— Аз гадая по лицата! — продължи той. — Един ден ти ще бъдеш обесен.

Разтреперих се от гняв и майорът, за когото без съмнение забележките на този човек бяха също отвратителни, стана и каза, че имал работа. Те си отидоха. На раздяла майорът ми каза, че щял да се оплаче на следващия ден пред военния министър и Рацета щял да заплати за своето безсрамие.

Изпълнен от негодувание, аз мислех само как бих могъл да си отмъстя.

Укреплението беше изцяло обградено с вода и никакъв часовой не можеше да види моите прозорци. Ако дойдеше лодка на това място, тя можеше през нощта да ме откара във Венеция и преди съмване да ме върне отново в укреплението. Трябваше само да намеря лодкар, който за пари би рискувал в случай, че ни открият, да отиде на каторга. В укреплението редовно идваха много лодкари и донасяха припаси. Между тях си избрах един, чието лице ми хареса, и му обещах една цехина. Каза ми, че на следващия ден ще ми отговори. Той пристигна точно и заяви, че е готов. Обясни ми, че преди да приеме предложението ми, искал първо да узнае дали не съм затворен за важно престъпление, но жената на майора го уверила, че съм затворен само за младежки лудории. Затова можело да разчитам на него. Уговорихме се да дойде след настъпването на нощта под моя прозорец и в лодката му да има мачта, достатъчно дълга, за да мога да се спусна по нея.

На уговорения час всичко бе готово: аз се спуснах в лодката и ние отплувахме. Небето бе облачно и водата се бе вдигнала. Слязох, при надгробния камък на славонския бряг, като заповядах на лодкаря да ме чака. С моряшка шапка на главата, аз се упътих към Сан Салваторе и помолих един келнер от някакво кафене да ме заведе до вратата на Рацета.

Уверен, че по това време той не е в къщи, позвъних и чух гласа на неговата сестра, която ми каза, ако съм искал да го видя, да дойда сутринта.

Бях доволен от тази информация и седнах накрая на моста, за да видя от коя страна ще дойде. Малко преди полунощ го видях да идва откъм площад Сан Паоло. Повече не ми трябваше да зная. Върнах се в лодката и без трудности влязох отново в укреплението. Към пет часа сутринта целият гарнизон можеше вече да ме види да се разхождам по насипите.

След като бях обмислил добре всичко, взех следните мерки, за да мога с пълна сигурност да задоволя своята омраза и същевременно да докажа моето алиби, в случай че ми се удаде да убия подлеца, защото това беше моето твърдо решение.

През деня преди определената за изпълнение на моето намерение нощ, отидох със сина на адютанта младия Алоизио Дзено да се разхождам из укреплението. Той беше на дванадесет години, но ми харесваше със своята хитрост. В спомените си за хиляда седемстотин седемдесет и първа година ще имам случай отново да говоря за него. При разходката аз скочих от една количка и се престорих, че съм си навехнал крака. Двама войници ме отнесоха в моята стая. Лекарят на укреплението помисли, че съм си изкълчил крака и каза, че трябва да остана в леглото. След това ми обви глезена с ленен бинт, натопен в камфоров спирт. Посетиха ме много хора и аз поисках да повикат моя войник да ми прислужва и да спи в стаята при мен. Познавах го добре и знаех, че една-единствена чаша ракия е достатъчна, за да го опие и потопи в дълбок сън.

Изчаках го да заспи и отпратих лекаря и изповедника на укреплението, който живееше над моята стая. Към десет и половина часа благополучно се качих в моята лодка.

Пристигнал във Венеция, влязох в един магазин и си купих за едно солдо здрав бастун. След това седнах на прага на някаква врата при входа на улицата към площад Сан Паоло. Един малък канал, който минаваше покрай улицата, изглеждаше като направен специално да хвърля там неприятеля си. В днешни дни този канал вече не съществува.

Към единадесет и четвърт видях моя човек да се приближава с бавни, отмерени крачки. Тичешком излязох от улицата, като се придържах близо до къщите, така че той да бъде принуден да ми направи място. Нанесох му из невиделица удар по главата и след това втори — по рамото. Третият, при който замахнах особено силно, го строполи във водата. Той извика и спомена моето име. В същия миг видях да излиза от една къща вляво един фурлан26 с фенер в ръката си. Един удар с бастуна улучи ръката му, той изпусна фенера и побягна от страх. Аз захвърлих бастуна и полетях като стрела през площада, изтичах по моста и достигнах лодката, докато от всички страни се стичаха хора към мястото на шума. Скочих в лодката. Силен благоприятен вятър наду платното, което веднага опънах и лодката ме понесе обратно към укреплението. В момента, в който влязох в стаята си през прозореца, удари полунощ. Съблякох се бързо и щом легнах в леглото, събудих с пронизителен вик моя войник и му заповядах да повика веднага фелдшера, защо го умирам от колики.

Изповедникът се събуди от моя вик, слезе долу и ме намери да се гърча от болки. С надежда да ме облекчи, честният човек изтича навън и ми донесе церове. Докато обаче търсеше вода, аз скрих церовете, вместо да ги взема. След като половин час правих ужасни гримаси, казах, че се чувствувам по-добре благодарих на присъствуващите и ги помолих да ме оставят сам. Така и направиха, като ми пожелаха лека нощ.

На следната сутрин, макар че бях спал отлично, не станах поради мнимото си изкълчване на крака. Майорът бе така любезен да ме потърси, преди да отиде във Венеция. Каза ми, че за моите колики е виновна без съмнение динята, която ядох един ден преди това. Към един часа следобед майорът отново дойде.

— Мога — извика той, смеейки се, — да ви съобщя една приятна новина. Тази нощ Рацета е бил здравата набит и хвърлен в един канал.