Заведоха ме в стаята ми. Тя наистина беше хубава, намираше се на първия етаж и имаше два прозореца, от които се откриваше прекрасен изглед. Видях леглото и куфара си, който за мое задоволство не беше разбиван; ключът беше у мен. Майорът се оказа толкова внимателен да остави на масата ми всичко необходимо за писане. Един славонски войник дойде и ми каза учтиво, че ще ме обслужва, за което би трябвало да му платя, когато мога. На всички беше известно, че имам само десет солди. Най-напред поисках да ми донесат една хубава супа и след като я изядох, легнах и спах здрав деветчасов сън. При събуждането майорът прати да ме поканят за вечеря. Убеждавах се все повече, че тук съвсем няма да ми бъде зле.

Отидох при доблестния майор, където намерих събрани множество гости. След като ме представи на съпругата си, той назова всички присъствуващи. Обществото се състоеше от няколко души: изповедника на укреплението, органиста на църквата „Сан Марко“ на име Паоло Вида и неговата хубава жена. Тя беше зълва на майора и мъжът й я беше оставил да живее в укреплението, понеже беше много ревнив, а ревнивите са винаги злепоставени във Венеция. Освен тях присъствуваха още няколко дами, които не бяха съвсем млади, но аз ги намирах прелестни, понеже се отнасяха любезно с мен.

Бях весел по природа и поради това събраното около масата общество ми създаде скоро превъзходно настроение. Тъй като всички изказаха желание да узнаят нещо повече за причините, които бяха накарали господин Гримани да ме затвори, аз им разказах подробно всичко, което се бе случило с мен след смъртта на моята добра баба. Разказът ми трая три часа и аз го разказвах без огорчение, да, дори придадох весели нотки на известни моменти, които иначе не биха се харесали. Обществото ме слушаше с най-голямо съчувствие и на раздяла всички ми потвърдиха своето приятелство и ми предложиха услугите си. И по-късно, до моята петдесетгодишнина съм се радвал винаги на такова щастие, когато съм изпадал в затруднение. Щом само се намереха честни хора, които желаят да узнаят историята на сполетялото ме нещастие, аз просто трябваше да го разкажа, за да им вдъхна приятелство и събудя съчувствието им, така необходимо, за да ги настроя благосклонно към себе си и да ги накарам да ми бъдат полезни.

За да постигна това, не ми беше нужен никакъв друг похват, освен да разкажа нещата просто и точно така, както си бяха, като при това не скривах и обстоятелствата, които можеха да ми навредят. Това е една тайна, която не всички хора знаят да използуват, защото по-голяма част от хората са страхливци, а е нужна смелост да бъдеш винаги искрен. Опитът ме научи, че истината е талисман с безпогрешно обаяние, при условие че не се разхищава по хитреци. Убеден съм, че виновник, който се осмелява да признае открито на един право мислещ съдия вината си, по-лесно ще бъде оправдан, отколкото някой невинен, който извърта нещата. Но да се разберем добре: разказвачът трябва да бъде млад или най-малкото да бъде в разцвета на живота си, понеже за стария човек цялата Вселена е враг.

Майорът пусна много шеги за посещението на семинариста в леглото ми и моето посещение в неговото, но изповедникът и дамите го смъмриха за това. Той ме посъветва да разкажа в писмо цялата моя история на Мъдреца на писмото. Той лично щял да му я предаде и ме увери, че мъдрецът щял да ме вземе под свое покровителство. Всички дами настояваха да последвам този съвет.

Глава шеста

Моето кратко пребиваване в укреплението Сант Андреа. Моята първа галантна поука. Сладко отмъщение и хубаво алиби. Затварянето на граф Бонефеде. Освобождаването ми от затвора. Идването на епископа. Напускам Венеция.

В укреплението, в което републиката държеше обикновено само един гарнизон от сто славонски инвалиди, се намираха по това време две хиляди албанци, така наречените чимариоти.

Военният министър, наричан в републиката, както вече споменах, Мъдрец на писмото, ги беше превел като повишение от Леванте24. Офицерите трябваше да бъдат в състояние да докажат сами своите заслуги, за да получат възнаграждението си. Те всички произхождаха от онази принадлежаща на републиката част от Епир, наречена Албания. Двадесет и пет години по-рано те бяха се отличили в последната война, която републиката водеше срещу турците. Чимариотите ми дадоха нов и изненадващ пример: видях осемнадесет до двадесет стари, но пъргави офицери, с лица и гърди, покрити с белези, които от военна гордост не скриваха. С получените рани се отличаваше особено полковникът, тъй като му липсваше фактически почти четвърт от главата. Той имаше само едно око и едно ухо и от челюстта му не се виждаше почти нищо. Въпреки това ядеше и говореше много ясно, беше весел и шегаджия. С него беше и цялото му семейство, състоящо се от две хубави момичета, особено интересни в тяхната селска носия, и седем сина, всичките войници. Подполковникът беше висок шест стъпки, отлично развит, но поради ужасните белези така грозен в лицето, че беше страшен за гледане. Въпреки това в него открих нещо толкова привлекателно, че го обикнах още от пръв поглед. И навярно бих поговорил с него, ако от устата му не се носеше ужасен и непоносим мирис на чесън. Всички тези албанци носеха винаги пълни джобове с чесън, една глава чесън за тях бе нещо като бонбон за нас. И как може след това да се твърди, че този зеленчук е отрова?! Единственото медицинско свойство, което той притежава, се състои в това, че отваря апетита, като подтиква дейността на отпуснатия стомах.

Подполковникът не знаеше нито да чете, нито да пише, но не се срамуваше от това, тъй като всъщност, с изключение на свещеника и лекаря, никой не притежаваше такива способности. Всички офицери и войници имаха пълни джобове със злато и най-малко половината от тях бяха женени. Затова в укреплението се намираха пет-шестстотин жени и красиво поколение деца. Тази нова за мен гледка ме интересуваше много. Щастлива младост! Често се сещам за нея със съжаление, защото тя ми поднасяше различни нови неща. Затова се отвращавам и от старостта, която винаги ми повтаря познати неща, с изключение на нерадостните и ужасни неща, писани във вестниците, от които тогава не се интересувах.

В стаята прегледах цялото съдържание на куфара си, извадих настрана всичко, което принадлежеше към духовното облекло и го продадох безжалостно на един евреин, когото пратих да доведат. После изпратих на господин Роза разписките за всички заложени от мен вещи с молба да продаде всичко без изключение и да ми изпрати остатъка. Благодарение на тези две операции вече бях в състояние да отстъпя на обслужващия ме войник нещастните десет солди, които получавах дневно.

Един друг войник, бивш бръснар, се погрижи за косите ми, които бях пренебрегнал съгласно предписанията на семинарията. Обикалях из казармите, за да търся развлечение. Жилището на майора и това на албанеца бяха единствените убежища, където намирах съчувствие и малко любов. Албанецът от сигурно място знаеше, че неговият полковник ще бъде произведен в чин бригаден генерал и затова се домогваше до командуването на полка. Имаше обаче още един кандидат и той се страхуваше, че този друг ще бъде предпочетен пред него. Хрумна ми да му напиша едно заявление. Беше късо, но толкова енергично, че военният министър, след като го попитал за автора на молбата, се съгласил на всичко, каквото той искал. Светнал от радост, доблестният мъж се завърна в укреплението, притисна ме до гърдите си и ми каза, че дължал щастието си само на мен. Покани ме на обяд със семейството си, при което техните чеснови ястия ми изгориха душата. Освен това ми подари дванадесет кутии с хайвер и един килограм отличен турски тютюн.

Успехът на моето заявление събуди във всички останали офицери вярата, че не могат да постигнат нищо без помощта на перото ми и аз не я отказвах никому. Възникваха и спорове, понеже обслужвах едновременно и съперника на всеки един, който по-рано ми беше платил за услугата. Но тъй като се видях притежател на около четиридесет цехини, аз ги оставях да спорят, защото бях вече предпазен от безпаричието. Все пак случи се едно произшествие, което ми докара шест много неприятни седмици.

На втори април, най-важният ден от моето появяване на този свят, веднага след ставането ми от леглото видях да влиза при мен една хубава гъркиня. Тя ми каза, че мъжът й бил портупей юнкер и имал много силно желание да стане подпоручик. Той щял да стане такъв, ако капитанът му не бил неприятелски настроен към него, понеже тя му отказала известни услуги, които могла да направи само на своя съпруг. Гъркинята ми предаде книжата на мъжа си и ме помоли да напиша заявление, което сама щяла да предаде на военния министър. Накрая добави, че била бедна и можела да ми се отплати само със сърцето си. Отговорих й, че сърцето й би трябвало да бъде цената на любовта и се отнесох към нея по подобаващ начин. Не срещнах никаква съпротива, каквато една хубава жена оказва винаги само формално. След това й казах да дойде към обяд; тогава заявлението ще бъде готово. Тя дойде и нямаше нищо против да ме възнагради за втори път. Вечерта дойде отново под предлог, че трябвало да се направят някои подобрения и ми даде възможност да получа и трето възнаграждение.

За жалост, няма рози без бодли. Сутринта на третия ден забелязах с ужас, че една „змия“ се е скрила между цветята. След шестседмично въздържание аз бях отново напълно здрав, но докато се излекувам, получих доста укори от друга хубавица.

Когато един ден срещнах отново моята гъркиня, бях така глупав да я укоря за това. Тя ме накара да мълча, като ми отговори, смеейки се, че ми е дала само това, което е имала и аз сам съм си бил крив, загдето не съм внимавал. Читателят едва ли може да си представи как това нещастие ме засрами и наскърби; чувствувах се пред себе си като обезчестен. Бедата има за последица и друго приключение, което ще даде на любопитния читател представа каква луда глава съм бил тогава.