„Не, не, сине мой! Аз исках само да кажа, че вие ще се чувствувате тук много добре.“

След това той ме разведе и ми показа три зали с най-малко сто и петдесет семинаристи, после десет до дванадесет класни стаи, столовата, спалнята, градините за свободните часове, при което с всички сили се стараеше да ме убеди, че тук ще намеря най-щастливия живот, какъвто един млад човек би могъл да си пожелае. При пристигането на епископа съм щял да съжалявам, че трябва да напусна. Същевременно обаче всички ме окуражаваха, като казваха, че съм щял да прекарам тук най-много пет-шест месеца. Тяхната убедителност ме развеселяваше.

В началото на март постъпих в семинарията. Подготвих се за това, като прекарах предшествуващата нощ между моите две приятелки, които поляха леглото с обилни сълзи. Те, както и тяхната леля и добрият господин Роза, не можеха да разберат, как един млад човек като мен може така доброволно да се подчини.

В деня преди отиването ми в семинарията бях така предпазлив да предам всичките си книжа на госпожа Мандзони да ги пази. Това бе един дебел пакет, който едва петнадесет години по-късно получих от доблестната дама. Тя е жива и днес, на деветдесет години е и е запазила своето добро настроение и превъзходно здраве. Госпожа Мандзони ме прие сърдечно и ми каза, че няма да остана нито месец в моята семинария.

— О да, извинете, уважаема госпожо! Отивам на драго сърце и ще чакам там моя епископ.

— Вие сам не се познавате. Не познавате също и вашия епископ, при когото едва ли ще останете дълго.

Свещеникът ме придружи в една гондола към семинарията, но при Сан Микеле трябваше да спрем, защото започнах силно да повръщам. Братът аптекар ме излекува с вода от маточина.

Без съмнение този пристъп на слабост беше предизвикан от това, че бях накадил много тамян пред олтара на любовта. Влюбеният, който знае какво е чувствувал, когато е бил при любимото същество и се е опасявал, че го вижда за последен път — такъв влюбен лесно би могъл да си представи в какво състояние се намирах в тези последни мигове, когато мислех, че още мога да поостана и се полюбувам на моите две приятелки. Никога не желаем едно жертвоприношение да бъде последно и не спираме да принасяме жертви, докато у нас не остане вече никакъв тамян!

Свещеникът ме предаде на ректора; занесоха нещата ми в спалнята, където отидох и аз, за да оставя наметалото и шапката си. Въпреки моя ръст аз не бях поставен в класа на големите, понеже още нямах предписаната възраст. Нека отбележа, че тогава от суетност носех още мъха на страните си, защото той беше неоспоримо доказателство за моята младост. Без съмнение това беше смешно, но в коя възраст човек престава да бъде смешен?! Човек се освобождава по-лесно от пороците си, отколкото от смешните прояви. Тиранията, под която бях поставен, не отиде дотам да ме принуди да се бръсна. Само в тази единствена точка аз я намирах снизходителна.

— В кой клас — ме попита ректорът — искате да постъпите?

— В догматиката16, предостойни отче. Искам да уча църковна история.

— Ще ви заведа при отеца за препитване.

— Аз съм доктор, Ваше Високопреподобие, и не искам да държа изпит.

— Нужно е, обични сине, елате.

Тази необходимост ми се стори обидна и ме изпълни с негодувание. Веднага реших да си отмъстя и тази мисъл възвърна доброто ми настроение. Отговорих така лошо на всички латински въпроси и направих толкова много езикови грешки, че той се видя принуден да ме прати в най-нисшия клас, граматиката. Така аз се видях за голямо мое неудоволствие другар на двадесет малки десетгодишни момчета.

Почивката ми достави голямо удоволствие, защото моите другари по спалня, които бяха най-малко във философския клас, ме гледаха с комично презрение. Те разискваха помежду си своите възвишени тези и ми се смееха, когато се вслушвах внимателно в тези разисквания, които би следвало да са за мен пълна гатанка. Не смятах да се издавам, но едно непредвидено обстоятелство ме принуди да сваля маската.

Монахът-сомаск отец Барбариго от манастира дела Салуте във Венеция, при когото изучавах физика, посети ректора. Той ме видя, когато излизахме от литургия, и ме отрупа с хиляди комплименти. Първият въпрос, който ми зададе, беше за науката, с която се занимавам и реши, че се шегувам, когато му отговорих, че съм в граматическия клас. Ректорът дойде при нас, аз се сбогувах и всеки отиде в своя клас.

Един час по-късно ректорът дойде и ме извика навън.

— Защо — ме попита той — сте се правили на невежа при изпита?

— Защо — му отговорих аз — вие извършихте неправдата да ме подлагате на изпит?

Той се понамръщи, но ме премести в догматическия клас, където моите другари по спалня с най-голямо учудване ме видяха да влизам следобеда, в часа за почивка. Те ме заобиколиха и всеки искаше да стане мой приятел, така че скоро си възвърнах доброто настроение.

Между тях особено ми хареса със своето красиво лице и умствените си дарби един петнадесетгодишен младеж, който — ако е още жив, сега сигурно е епископ. Той ми вдъхна жива симпатия и през часовете за почивка аз отивах да се разхождам само с него, вместо да играя кегли с останалите. Говорехме за поезия и се възхищавахме на хубавите оди на Хораций. Предпочитахме Ариосто пред Таси и презирахме напълно Петрарка, както и Тасони и Муратори, които го критикуваха. За четири дни ние станахме такива добри приятели, че се ревнувахме един друг и се сърдехме като истински любовници, когато единият оставеше другия и тръгнеше с някой трети.

Един мирянин надзираваше спалнята и имаше задачата да поддържа реда в нея. След вечеря всички се отправяха към спалнята, водени от монах, когото наричаха префект. Всеки отиваше до леглото си, молеше се тихо, събличаше се и си лягаше. Префектът си лягаше едва след като се увери, че всички ученици са вече в леглата си. Голям фенер осветяваше залата, която образуваше правоъгълник от осемдесет на десет стъпки. Леглата бяха поставени на равни разстояния и до главата на всяко легло се намираше молитвен стол, всъщност обикновен стол, и куфарът на семинариста. В единия край на залата се намираха умивалниците, а в другия — леглото на префекта. Леглото на моя приятел бе срещу моето, а фенерът се намираше точно между нас.

Главното задължение на префекта беше да внимава никой ученик да не ляга в леглото на друг, защото се приемаше, че такова посещение не може да бъде невинно и на него се гледаше като на голямо престъпление. Леглото беше за спане, а не за да се забавляваме с другаря си. Считаше се за установено, че ако един семинарист легне в чуждо легло, това става само с неморални намерения. В собственото си легло обаче всеки беше пълен господар на себе си, напълно несмущаван; там той можеше да върши всичко, каквото пожелае и в същото време толкова по-зле за него, ако злоупотреби с тази си свобода. В Германия са забелязали, че тъкмо в онези места, където се събират млади хора, чиито родители полагат особени усилия да попречат на онанизма, порокът се среща най-често.

Съставителите на тези разпоредби бяха невежи глупаци, които не познаваха нито човешката природа, нито морала. Природата има нужди, които трябва да бъдат задоволени, и Тисо17 има само дотолкова право, доколкото неговите разсъждения засягат млади хора, които злоупотребяват със свободата си. Но злоупотребата би била много рядка, ако директорите бяха умни и мъдри и ако не издаваха нарочни забрани против нея, защото младите хора се поддават на тези опасни отклонения само заради удоволствието от неподчинението, пък и склонността към това е така естествена у човека, че тя е започнала с Адам и Ева.

През нощта на деветия или десетия ден от моето пребиваване в семинарията аз почувствах как някой легна до мен в леглото ми. Този някой хвана ръката ми, разтърси я и ми каза името си. Едва можах да сдържа смеха си. Беше моят приятел. Събудил се и понеже видял фенера угаснал, почувствал желание да ми направи посещение. Веднага го помолих да си отиде, понеже се опасявах, че префектът може да се събуди и бихме се намерили в голямо затруднение, защото по всяка вероятност щяхме да бъдем обвинени в ужасно престъпление. В момента, когато му давах този добър съвет, чухме стъпки. Абатът се измъкна от леглото ми, но веднага чух някой да пада и гласът на префекта прогърмя:

— Ах, подлецо! Утре, утре! — След това той запали отново фенера и си легна.

На следващата сутрин, още преди да е ударил звънецът за ставане, в спалнята влезе ректорът, съпроводен от префекта, и каза:

— Чуйте ме всички! Вие знаете какво безобразие е извършено тази нощ. Двама от вас са виновни, но аз искам да им простя и за да пощадя честта им, обещавам, че имената им няма да се узнаят. Всички ще дойдете преди почивката при мен, за да ми се изповядате.

При тези думи той се отдалечи и ние станахме. Съгласно заповедта му следобед всички отидохме при него и се изповядахме. След това се отправихме в градината, където абатът ми разказа, че имал нещастието да изтича право срещу префекта и не знаел как другояче да си помогне, освен да го блъсне. По такъв начин спечелил време, за да стигне, без да бъде познат до леглото си.

— И сега — казах му аз — ти си сигурен в прошката, понеже, естествено, си бил достатъчно разумен и си изповядал грешката си.

— Ти се шегуваш! — отговори приятелят ми. — Добрият ректор не би научил повече от това, което знае, дори и ако моето посещение при теб е било греховно.

— Значи си се изповядал непълно, понеже във всички случаи си виновен за неподчинение.