Джакомо Казанова - Приключенията на Казанова

Благородният господин имаше може би право, ако гледката, която му представихме, не му бе харесала. Но въпреки цялата му предпазливост, в случая той бе действувал много непредпазливо, тъй като всички слуги научиха причината за моето изпъждане и скоро целият град се смееше на моята история. Както ми каза Тереза по-късно, той не се осмелил да я укорява. Естествено и тя не се осмелила да го моли за милост към мен.

Наближаваше моментът, когато трябваше да напусна дома на моя баща. Една хубава сутрин видях пред себе си мъж на около четиридесет години с черна перука, яркочервено наметало и много почерняло от слънцето лице. Той ми връчи писмена заповед от господин Гримани да му предам всички мебели от къщата по опис, който носеше у себе си и чието копие се намираше у мен. Аз взех моя опис и му показах всички мебели, отбелязани в него, които не бяха поели по друг път, като за тези, които липсваха, казах, че не знам какво е станало с тях. Господинът повиши тон, като че ли беше господар на къщата и започна да вика, че искал да знае какво съм направил с тях. Този тон не ми хареса. Отговорих му, че не съм длъжен да му давам сметка и понеже той продължи да крещи, му посочих вратата с тон, който показваше, че зная, че съм господар в собствената си къща.

Считах се задължен да известя господин Гримани за случилото се и затова отидох рано при него, но там намерих същия дангалак, който му беше разказал вече всичко. След остра нападка, която мълчаливо оставих да премине край ушите ми, абатът поиска сметка за всичко липсващо. Казах му, че е трябвало да продам нещата, за да не правя дългове, след което той започна да се държи с мен като с крадец. Каза ми, че съм нямал право на това и че той знаел вече какво да прави. Накрая ми заповяда да напусна веднага къщата.

Извън себе си от гняв, изтичах при един евреин, за да му продам всичко, каквото все още беше останало, но тъкмо когато исках да вляза в дома си, намерих пред вратата един съдебен служител, който ми връчи заповед. Прочетох я и открих, че бе издадена по искане на някой си Антонио Рацета. Това беше мъжът с почернялото лице. По всички врати имаше вече печати и аз не можех да вляза дори в стаята си, тъй като съдебният пристав се бе показал така предвидлив да остави пазач. Незабавно отидох при господин Роза и в общи черти му изложих случая. Той взе заповедта, прочете я й ми каза: „Печатите ще бъдат снети утре сутринта. Междувременно ще направя това достояние на главния държавен адвокат. Тази нощ, драги мой, ще трябва да спите при някой приятел. Това е насилие, но ще ви се плати скъпо за него. Рацета действува по препоръка на господин Гримани.“

— Това е негова работа.

Прекарах нощта при моите ангели и на другата сутрин отидох в къщи, където намерих печатите свалени. Тъй като Рацета не се яви, господин Роза го покани от мое име пред Наказателния съд и се разпореди, ако не се отзове и на втората покана, да бъде затворен. На третия ден господин Гримани ми писа писмо и ми заповяда да отида при него. Отидох веднага. Щом ме видя, той ме попита с груб тон какво собствено искам?

— Да се предпазя от насилие, да се поставя под закрилата на закона и да се защитавам срещу един човек, с когото никога не би трябвало да имам нищо общо и който ме принуди да прекарам нощта на лошо място.

— На лошо място?

— Естествено. Той нарочно ми попречи да си отида в къщи.

— Сега имаш къщата си. Но преди всичко иди при адвоката си и му кажи да спре всички действия срещу Рацета, защото той е постъпил така по моя заповед. Ти щеше вероятно да продадеш и всички останали мебели. Затова взехме предохранителни мерки. Предоставям ти стая в Сан Джовани Кризостимо15 в една моя къща, чийто първи етаж заема нашата първа балерина Тинторета. Кажи да пренесат нещата ти там и идвай всеки ден да ядеш у дома. Дадох сестра ти в един много добър пансион, а братята ти — в друг. По този начин всичко ще се нареди от добре по-добре.

Отидох веднага при господин Роза, за да му съобщя за станалото. Приех изцяло съвета му да направя всичко, каквото иска господин Гримани. Освен това този изход беше напълно удовлетворяващ ме, още повече, че поканата да се храня при него ми правеше чест. Бях много любопитен и за новото си жилище при Тинторета, понеже по това време много се говореше за нея, тъй като княз фон Валдек правеше големи разходи по поддържането й.

Епископът щеше да дойде по средата на лятото. Значи трябваше да почакам във Венеция най-много още шест месеца, за да поема едно ново поприще, което очаквах да ме отведе може би до папския престол. Виждах всичко в розова светлина и духът ми се издигна лъчист във висините. Градях най-чудни въздушни кули.

По обяд отидох у господин Гримани, където трябваше да седна до Рацета, този неприятен за мен събеседник. През цялото време се правех, че не го виждам. След ядене отидох за последен път в моята хубава къща в Сан Самуеле. Оттам накарах да пренесат всичките ми вещи с гондола в новото ми жилище.

Госпожица Тинторета, която не познавах лично, но чието поведение и характер познавах добре, беше посредствена танцьорка, нито красива, нито грозна, но доста духовита. Княз фон Валдек пръскаше луди пари по нея, но нямаше нищо против тя да запази своя предишен покровител, един благороден венецианец от измрелия род Лино, тогава на шестдесет години, който прекарваше по цели дни при нея.

Този благороден господин, който ме познаваше, дойде вечерта при мен с поздрав от страна на госпожицата, която ми съобщаваше, че била възхитена да ме види в къщата си и че щяло да й направи голямо удоволствие, ако я посетя.

Извиних се пред господин Лино, че не съм знаел, че съм в нейната къща, тъй като господин Гримани не ми е казал нищо за това, иначе бих счел за свой пръв дълг да я посетя още преди да съм се нанесъл в жилището. След тези извинения последвах с готовност пратеника, който ме представи на своята държанка и запознанството бе извършено.

Тя ме прие като принцеса, свали ръкавиците си, за да ми подаде ръка за целувка и съобщи името ми на пет или шест присъствуващи господа, чиито имена изброи едно след друго. След това ме покани да седна до нея. Беше венецианка и затова намирах смешно да говори на френски. Казах й, че не разбирам този език и я помолих да ми говори на италиански. Учудена, че не разбирам френски, тя ми каза с доста обидено изражение на лицето, че с това съм щял да направя лошо впечатление, тъй като в нейната къща, където приемала много чужденци, не се говорел почти никакъв друг език, освен френски. Обещах й да го науча. Един час след това дойде князът, на когото тя ме представи. Той беше много любезен с мен. Говореше добре италиански и през цялото време на карнавала се отнасяше извънредно благосклонно с мен. Към края на карнавала ми подари табакера като награда за един твърде лош сонет, който бях написал за неговата красива Маргерита Гризелини. Това беше фамилното име на Тинторета, а прякорът й се дължеше на факта, че баща й бе бояджия.

Тинторета притежаваше много повече качества от Джулиета да очарова умни хора. Тя обичаше поезията и, ако не чаках моя епископ, бих се влюбил в нея. Самата тя обичаше един млад лекар, отличен човек на име Ригелини, който умря в разцвета на живота си и за когото и сега жаля. В спомените ми от дванадесет години по-късно, отново ще имам възможност да говоря за него.

Към края на карнавала майка ми писа на абат Гримани, че би било неприлично епископът да ме намери да живея при една танцьорка и абатът реши да ме снабди с прилично и достойно жилище. Той се посъветвал със свещеника Тозело и двамата не могли да измислят нищо по-добро от това, да ме дадат в семинария.

Всичко било уговорено без мое знание и свещеникът се зае да ме уведоми за това при свършен факт, като същевременно ме убеждаваше да отида доброволно. Когато обаче го чух да говори с успокоителен тон, който трябваше да ми подслади горчивата чаша, аз неволно се изсмях високо. Трябва да се е учудил безкрайно, когато му казах, че съм готов да отида всякъде, където намират за добре.

Идеята на двамата господа беше смешна, защото как можаха да си помислят да вкарат в семинария един седемнадесетгодишен младеж, и то младеж като мен! И тъй като не чувствувах никаква ненавист срещу това и, както винаги, следвах моя сократовски демон, решението им ми се стори извънредно забавно и аз не само се съгласих, но дори настоявах по-скоро да отида там. Казах на господин Гримани, че съм готов на всичко, стига Рацета да не се намесва. Той ми обеща, но наруши думата си още щом излязох от семинарията. Аз всъщност никога не можах да разбера точно дали този абат Гримани беше добър, защото беше глупав. Всичките му братя бяха като него. Щастието не може да изиграе по-лоша шега на един разумен млад човек от тази да го направи зависим от един глупак. Няколко дни след това свещеникът накара да ме облекат като семинарист и ме заведе в семинарията в Сан Чиприано в Мурано, за да ме представи на ректора.

Епископската църква на Сан Чиприано се обслужваше от сомаски монаси. Това е орден, основан от един венециански благородник, благочестивия Веронимо Емилиани. Ректорът ме прие много сърдечно и любезно, но от ласкателната реч, която ми дръпна, подразбрах, че по негово мнение ме дават в семинария, за да ме накажат или най-малкото да ми попречат да продължа неприличното си поведение. Понеже това накърни самочувствието ми, побързах да му кажа: „Отче, аз не предполагам, че някой би имал дързостта да иска да ме накаже.“