— Не.

— Какво още искате?

— Потоп от целувки!

— Колко съм нещастна! Но — на!

— Кажете, че ми прощавате и признавате, че сте споделила моята наслада!

— Вие сам знаете. Да, аз ви прощавам.

Сега аз й върнах свободата, оказах й известни услуги и я помолих да направи същите на мен, което тя стори с усмивка.

— Кажете ми, че ме обичате! — извиках аз.

— Не! Вие сте безбожен човек и ще отидете в ада.

Времето отново се бе оправило. Поставих всичко в ред, целунах ръцете й и казах, че може да бъде сигурна, че кочияшът не е видял нищо. Убеден съм, че съм я излекувал от страха от бури и че тя няма да издаде на никого тайната на своето излекуване. Тя ми отговори, че знаела поне това, че никога една жена не е била излекувана чрез подобно средство.

— Това трябва да се е случило — възразих аз — най-малко един милион пъти в течение на хиляда години. Дори искам да ви призная, че разчитах на това, когато се качихте в двуколката, тъй като не виждах никакво друго средство да ви притежавам. Утешете се и ми повярвайте — не съществува страхлива жена, която би могла да противостои в такъв случай.

— Вярвам в това, но за в бъдеще ще пътувам само с моя мъж.

— Няма да направите добре, понеже вашият мъж едва ли би се досетил да ви утеши по начина, по който ви утеших аз.

— И това е вярно. Човек научава от вас особени неща, но ние няма вече да пътуваме друг път сами.

С такива разговори пристигнахме в Пазеано един час преди другите. Слязохме и моята хубавица изтича с всички сили в стаята си, докато аз търсех в кесията си един талер за кочияша. Видях, че той се смееше.

— Защо се смееш?

— Вие знаете защо!

— Вземи един дукат и си дръж устата затворена!

Глава пета

Смъртта на моята баба и последиците от това. Загубвам благоволението на господин Де Малипиеро. Нямам вече дом. Тинторета. Отивам в семинарията. Изгонен. Затворен в укрепление.

По време на вечерята говорихме само за бурята и арендаторът, който познаваше слабостта на жена си, ми каза, че бил убеден, че не ще пътувам още веднъж с нея.

— Както и аз с него — извика бързо младата жена, — защото той е безбожен човек, който със своите лоши шеги предизвиква светкавиците!

Жената умееше така сръчно да ме избягва, че не ми се удаде нито за момент да остана насаме с нея.

Когато се върнах във Венеция, намерих моята добра баба болна и поради това трябваше да скъсам с всички досегашни мои навици на живот. Обичах я твърде много, за да не се погрижа с цялото си възможно старание за нея. Затова не се отделих нито за момент от леглото й, докато тя не изпусна и последната си въздишка. Беше й невъзможно да ми остави нещо, тъй като бях получил приживе всичко, което можеше да ми даде. Въпреки това смъртта й имаше такива последици за мен, че трябваше да преустроя коренно живота си.

Един месец след нейната смърт получих писмо от моята майка. Тя ми пишеше, че тъй като не виждала никаква възможност да се върне във Венеция, решила да освободи къщата, за която досега бе плащала наем. Била съобщила намеренията си на абат Гримани и аз съм трябвало да постъпя съгласно неговите разпореждания. Той бил получил нареждането да продаде мебелите и да заведе мен, както и моите братя и сестри в някой добър пансион. Мислех, че съм задължен да отида при Гримани и да го уверя, че винаги ще се подчинявам на неговите разпореждания.

Наемът за къщата беше предплатен до края на годината и след като знаех, че вече няма да имам жилище и че всичките мебели ще бъдат продадени, не ограничавах повече своите нужди. Бях вече продал някои долни дрехи, пердета, килими, порцелан. Сега продължих с огледала, кревати и др. Не се самозалъгвах, че на това ще бъде погледнато с лошо око, но знаех, че всичко беше наследство от баща ми, върху което майка ми нямаше права. А да се спогодя с братята си винаги имах още достатъчно време.

Четири месеца по-късно майка ми отново ми писа. Писмото й бе с адрес от Варшава и в него намерих прибавено още едно писмо. Тя ми пишеше:

Тук се запознах, мили сине, с един учен минимит14 — калабриец, чиито отлични качества отправяха мислите ми към теб при всяко негово посещение. Преди една година му казах, че имам син, който иска да стане духовник, но нямам средства да го издържам. Отговори ми, че този син би станал и негов, ако бих могла да ходатайствам пред кралицата той да стане епископ в своята родина. Това лесно би могло да стане, ако тя има добрината да пише на своята дъщеря, кралицата на Неапол, и да й го препоръча.

Пълна с упование в Бога, аз се хвърлих в краката на Нейно Величество и получих милостта й. Кралицата се съгласи да пише на дъщеря си и почтеният прелат е назначен вече от папата за епископ на Марторано. Верен на своята дума, той ще те вземе със себе си, сине мой, към средата на идната година, защото за да стигне в Калабрия, трябва да мине през Венеция. Той сам ти пише това в тук приложеното писмо. Отговори му веднага и изпрати писмото си до мен. Аз ще му го предам. Той ще те поведе по пътя, който води към най-високите върхове на църквата. Представи си какво утешение ще бъде за мен, когато след двадесет или тридесет години ще имам щастието да те видя поне като епископ! До времето на неговото идване абат Гримани ще се грижи за теб. Давам ти моята благословия.

Писмото на епископа беше написано на латински и повтаряше съдържанието от писмото на майка ми. Освен това то беше твърде обещаващо. Съобщаваше ми, че ще остане във Венеция само три дни.

Отговорих както подобаваше.

Тези две писма ми забъркаха главата. Сбогом, Венеция! Със сигурен изглед за най-бляскаво щастие, едва можех да дочакам да стъпя на попрището, което щеше да ме отведе до тази цел и се поздравих, че се разделям без съжаление с всичко, което оставям в родината си, „Суетностите се свършиха!“ — казах си аз. „За в бъдеще ще се интересувам само от големи и важни неща“. Господин Гримани ми направи най-хубави комплименти за моята съдба и ме увери, че щял да положи най-големи грижи да ми намери добър пансион, в който да постъпя към Нова година, за да дочакам пристигането на епископа.

Господин де Малипиеро, който беше голям мъдрец и виждаше, че губя ценно време във Венеция в удоволствия и развлечения, беше възхитен, че още следващата година щях да потърся щастието си другаде и че с готовност се подчинявах на обстоятелствата. По този повод той ми даде един съвет, който никога няма да забравя. Прочутото правило на стоиците: — „Следвай Бога“! — трябва да се изкаже по-точно със следните думи: предостави се на това, което съдбата ти предлага, доколкото не чувствуваш отвращение към него. Това е демонът на Сократ — „често предупреждаваш, рядко насърчаваш“, — откъдето произлиза и изречението на същите стоици — „съдбата посочва пътя“.

Дотук се простираха знанията на господин де Малипиеро. Той беше учен, без да е чел друга книга, освен тази на естествения морал. Но като че ли трябваше да се докаже, че нищо не е съвършено и че всичко има своята добра и лоша страна. Макар че следвах неговите принципи, един месец по-късно се случи събитие, което ми навлече неговата немилост и от което не почерпих никаква поука.

Господин сенаторът вярваше, че може да прочете по известни признаци по лицата на младите хора, че за всичко в живота си трябва да благодарят на щастието си. И щом беше убеден, че е забелязал това, той приближаваше въпросният млад човек до себе си, за да го поучи как може да подпомогне щастието си с разумно поведение. Той разсъждаваше много вярно, че в ръцете на непредпазливия лекарството става отрова, както и че отровата в ръцете на един мъдрец става лекарство.

По мое време той покровителствуваше трима млади хора, за чието образование правеше всичко, което беше по силите му. Това бяха, освен мен, Тереза Имер, която читателят отчасти вече познава и по-късно ще опознае по-добре, и дъщерята на Гардела, гондолиер, която беше три години по-млада от мен и имаше прелестно миловидно личице. За да й създаде бъдеще, спекулативният старец я накара да учи танци, „понеже не е възможно“, казваше той, „билярдна топка да падне в мрежата, ако не е ударена“. Това младо момиче игра по-късно под името Аугуста блестяща роля в Лайпцигското общество. В 1757 година тя бе призната за официална любовница на Вюртембергския херцог. Беше очарователна. За последен път я видях във Венеция, където умря преди две години. Нейният съпруг, Микеле д’Агата, се отрови малко след нейната смърт. Един ден, след като ние тримата се бяхме нахранили у сенатора, той ни остави сами, за да се отдаде на обичайната си следобедна почивка. Няколко минути по-късно малката Гардела си отиде, тъй като имаше урок. Останах сам с Тереза, която съответствуваше на вкуса ми, макар че дотогава никога не бях любезничил с нея. Седяхме един срещу друг на една малка масичка с гръб към вратата на кабинета, където, както мислехме, спеше старият господин. По някакъв повод пожелахме да установим разликата в нашето телесно устройство. Но тъкмо бяхме стигнали до най-интересната част от нашата задача, трябваше да оставим работата недовършена, тъй като аз получих силен удар с бастун по гърба и веднага след това втори, който без съмнение щеше да бъде последван от още много други, ако не бях си плюл на петите. Без пелерина и шапка се втурнах през глава навън и се затворих в стаята си у дома. Само четвърт час след това получих двата изоставени предмета по една стара домакиня на сенатора, заедно с едно писмо, в което ми се забраняваше да стъпя отново в двореца на Негово Превъзходителство. Без да губя нито минута, му отговорих следното: