Бяха последните дни на карнавала, когато господин Мандзони ми каза, че прочутата Джулиета иска да говори с мен. Тя много съжалявала, че не ме вижда повече у нея. Бях любопитен да знам какво има да ми казва и отидох заедно с него при нея. След като ме прие много учтиво, тя каза, че знаела, че имам хубава зала в къщата си и желаела да дам бал, всичките разноски, по който щяла да понесе. Съгласих се. Даде ми двадесет и четири цехина и изпрати свои хора у нас, за да поставят полилеи в залата и в стаята ми. От своя страна аз трябваше да се погрижа за оркестъра и за вечерята.

Господин де Санвитали беше вече отпътувал и правителството на Парма го беше поставило под попечителство. Видях кавалера десет години по-късно във Версай. Тогава той беше декориран с кралския орден като главен началник на дворцовия манеж на херцогинята на Парма, най-възрастната дъщеря на Людвиг петнадесети, която, като всички принцеси от френския двор, никога не можа да привикне към живота в Италия.

Моят бал се състоя и всичко мина много добре. Гостите принадлежаха изцяло към кръга на Джулиета, с изключение на госпожа Орио, нейните племеннички и адвоката Роза, които се намираха в съседната стая, тъй като бях изпросил позволение да поканя и тях, макар че не принадлежаха към висшето общество.

Когато след вечерята се танцуваше менует, хубавицата ме дръпна настрана и ми каза:

— Заведете ме във вашата стая; дойде ми нещо весело на ум, ще се посмеем.

Моята стая беше на третия етаж. Поведох я нагоре. Щом влязохме вътре, видях я да заключва, но не знаех какво да мисля за това.

— Искам — каза ми тя — да ме облечете напълно като абат в един от вашите костюми. Аз пък ще ви облека в моите дрехи. Така преоблечени ще слезем долу и ще танцуваме заедно. Бързо, драги приятелю, най-напред да си направим косите!

Сигурен в сладката награда и възхитен от рядкото приключение, аз наредих дългата й коса в кръг около главата, а после се оставих тя да ми направи прическата. Сложи ми червило, изкуствени бенки, изобщо оставих се да направи всичко с мен, като я уверих, че това ми доставя удоволствие. След всичко тя се съгласи любезно да я целуна при условие, че няма да искам повече.

— Само от вас, красива Джулиета — отговорих аз — зависи всичко. Казвам ви искрено: аз ви обожавам!

Поставих върху леглото си една риза, яка с широки гънки, долни гащи, черни чорапи и костюм. Тя свали роклята си и сръчно облече долните гащи, като отбеляза, че са удобни, но когато стигна до обуването на панталоните се яви затруднение: коланът им бе много тесен и не оставаше нищо друго, освен да се разпори отзад или да се изреже малко. Аз се заех да оправя всичко и седнах на леглото. Тя застана с гръб пред мен. Започнах да работя, но тя намери, че искам много да видя, че работя несръчно и че я докосвам там, където не трябва. Стана нетърпелива, отдръпна се от мен, раздра колана на две и сама оправи всичко, доколкото бе възможно. След това й помогнах да обуе чорапите и обувките и й облякох ризата. Когато обаче поставях набраната яка, тя реши, че ръцете ми са много любопитни — гърдите й всъщност не бяха много добре развити! Наруга ме с хиляди обиди, нарече ме нечестен. Аз я оставих спокойно да се издума. Държах главно да не ме счита за глупак. Освен това бях на мнение, че една жена, за която някой е платил сто хиляди дуката, си струва труда да бъде разгледана по-подробно. Най-сетне тя бе готова и сега дойде моят ред. Свалих бързо панталоните си, макар че тя бе против това. След това тя трябваше да ми облече ризата и полата, накратко да ме облече. Но изведнъж тя започна да се сърди за това, че съвсем не скривам очевидното въздействие на прелестите й върху мен и отказа да се съгласи на милостта, която веднага би ме успокоила. Понечих да я целуна, но тя се възпротиви. Аз обаче станах нетърпелив и я принудих въпреки волята й да види крайния акт на моята възбуда. При това зрелище тя започна отново да ругае. Доказвах й, че не е права, но напразно. И въпреки яда й все пак се наложи тя да ми помогне да се облекча напълно.

Очевидно една порядъчна жена, която се е впуснала в подобно приключение, би имала по-нежни намерения и не би ги отрекла в момент, когато вижда, че се споделят и от другата страна. Но жени от типа на Джулиета таят духа на съпротивата, който всъщност ги прави врагове на самите себе си. Освен това Джулиета вероятно мислеше, че сама се е измамила, когато видя, че не съм срамежлив и моята опитност й се струваше като липса на уважение. Вероятно би й било по-приятно, ако само си откраднех от нея няколко дребни благоволения, но с това бих поласкал твърде много нейното самочувствие.

Когато бяхме вече напълно преоблечени, слязохме заедно в залата, където множеството похвали ни върнаха бързо доброто настроение. Всички ми приписваха любовно приключение, каквото всъщност не бях имал, но ми беше приятно да оставя хората с това убеждение и започнах да танцувам с моя мним абат, когото за голямо съжаление намирах прелестен. Джулиета се държеше с мен през цялата вечер така добре, че счетох промененото й държане като един вид разкаяние и почти съжалявах за моето отношение към нея, но за тази моя самоизмама скоро бях наказан.

Когато след контра танца всички кавалери се почувствуваха свободни да си позволяват волности с преоблечения абат, аз също отидох при младите момичета, които не бягаха от моите милувки, за да не изглеждат смешни поради съпротивата си.

Господин Кверини ми отправи глупавия въпрос дали съм запазил панталоните си и когато му отговорих, че е трябвало да ги дам на Джулиета, той седна натъжен в един ъгъл на залата и не танцува повече.

Тъй като цялото общество скоро забеляза, че нося женска риза, никой не се съмняваше повече, че жертвата е принесена. Изключение правеха само Нанета и Мартина, които не можеха да си представят, че съм в състояние да им изневеря. Джулиета забеляза, че е направила много необмислена постъпка, но нещастието бе станало и не можеше да се поправи.

Когато след известно време отидохме отново в моята стая, мислех да я прегърна и да хвана ръката й, за да й докажа, че съм готов да й дам удовлетворение. Мислех, че тя съжалява за поведението си и освен това бях наистина малко влюбен в нея. Но в същия миг тя ми удари толкова силна плесница, че аз в раздразнението си почти щях да й отвърна с удар. Съблякох се бързо и без да я погледна. Тя също се преоблече и така отидохме отново при гостите. Въпреки че се бях добре измил със студена вода, все пак всеки можеше да види по лицето ми следите, които грубата й ръка беше оставила.

Преди да си отиде, тя ме дръпна настрана и ми каза с твърд и най-сериозен тон, че ако имам желание да бъда изхвърлен през прозореца, трябва само да се явя при нея; би ме убила, ако станалото се разчуе. Пазех се да й дам повод както за едното, така и за другото, но не можах да попреча да се разчуе за сменяването на ризите ни. Понеже не ме виждаха повече у нея, решиха, че това се е наложило като удовлетворение за господин Кверини. Читателят ще види, че шест години по-късно това особено момиче се направи, като че ли е забравило случката.

Прекарах постите отчасти с моите два ангела, които все повече ме ощастливяваха, отчасти с изучаването на опитната физика в манастира дела Салуте. Вечер посещавах събраното в къщата на господин де Малипиеро общество. След Великден обаче отидох по покана на графиня Монте Реале в Пазеано, нетърпелив да видя отново моята Лучия. Там намерих друго общество, съвсем различно от онова, което беше предишната есен. Граф Даниело, най-старият син в семейството, се беше оженил за една кръщелница на старата графиня и гостуваше с жена си и балдъзата си. Вечерята ми се стори много дълга. Дадоха ми отново старата стая и аз копнеех да видя Лучия, с която вече не смятах да се отнасям като с дете. Понеже не я видях преди лягаме, очаквах да я видя непременно на следващата сутрин при събуждането. Но кого видях да се появява вместо нея? Една грозна дебела слугиня. Попитах я за семейството. Тя ми отговори на нейното наречие, от което не разбрах нищо.

Обезпокоен се питах какво може да е станало с Лучия. Дали са открили нашата тайна връзка? Дали не е болна или умряла? Облякох се и тръгнах да я търся. Ако са й забранили да ме посещава, си казвах аз, ще си отмъстя. По някакъв начин щях да намеря възможност да й говоря и за отмъщение ще сторя с нея това, което въпреки любовта си не направих от честност. В този миг влезе вратарят с тъжно лице. Попитах как е жена му, как е дъщеря му, но при това име в очите му се появиха сълзи.

— Умряла ли е?

— Ако Бог е поискал, може и да е умряла!

— Какво напрани тя?

— Избяга с бързоходеца на господин граф Даниело и не знаем къде може да е.

Дойде и жена му. От разговора скръбта й се събуди отново и тя припадна. Когато вратарят видя, че искрено се присъединявам към скръбта им, ми каза, че нещастието ги е сполетяло само преди осем дни.

— Познавам бързоходеца — казах аз. — Той е подлец. Помоли ли ви за ръката на дъщеря ви?

— Не, защото беше сигурен, че не бихме му я дали.

— Аз се учудвам на Лучия.

— Той я е измамил и чак след бягството им предположихме истината. Напоследък беше много надебеляла.

— Значи са имали от дълго време отношения?

— Тя се запозна с него около месец след вашето заминаване. Той трябва да я е омагьосал, тъй като Лучия беше невинна като гълъб. Мисля, че можете да потвърдите това с чиста съвест.

— И никой ли не знае къде са?

— Никой! Бог знае какво ще направи негодникът с нея!