Аз потреперих при мисълта, че бях заедно с такова чудовище, но чувствувах същевременно, че се намирах в особено положение и затова трябваше да се отнасям добре с него. Затова се престорих като някой йезуит, че изпитвам най-голямо състрадание, оплаквах го, хвалех неговата любов към отечеството и му предсказвах, че след няколко дни ще бъде отново свободен. Малко след това той заспа и аз използувах съня му, за да разкажа всичко на отец Балби и да му разясня, че трябва непременно да прекъснем работата си, за да я продължим отново при по-благоприятен случай. На следния ден заповядах на Лоренцо да ми купи едно дървено разпятие, една икона на светата Дева и една на свети Франциск и да ми донесе и две бутилки светена вода. Сорадачи поиска от него своите десет солди и Лоренцо му даде с презрително изражение двадесет. Поръчах му за в бъдеще да ми купува четири пъти повече вино, също чесън и сол, деликатеси за моя отвратителен другар. Когато тъмничарят си отиде, изтеглих сръчно от книгата най-новото писмо на Балби. В него той описваше своя ужас. Той бе помислил, че всичко е било загубено и повтаряше многократно, че сме имали голямо щастие, че Лоренцо изпратил Сорадачи при мен. „Понеже, ако го беше пратил в нашата килия, то той не би ме намерил и тогава като награда за нашия опит за бягство биха ни изпратили сигурно в кладенците.“

От разказа на Сорадачи не се съмнявах, че ще го разпитат. Тъй като ми изглеждаше ясно, че секретарят го бе затворил само защото го подозираше в клевета. Затова се реших да му поверя две писма, които, ако биха били предадени, не можеха нито да ми бъдат от полза, нито да ми навредят, но които трябваше да подействуват в моя полза, ако предателят ги предадеше на секретаря, в което не се съмнявах, за да му даде доказателство за верността си.

Употребих два часа, за да напиша с молив тези две писма. На следния ден Лоренцо ми донесе разпятието, двете икони и светената вода. Дадох на моя нехранимайко да се наяде добре, след това му казах:

— Очаквам от вас една услуга, от която зависи щастието ми. Разчитам на вашето приятелство и на вашата смелост. Ето тук две писма, които ви моля да предадете, щом бъдете свободен. Щастието ми зависи от вашата вярност. Трябва да скриете писмата, защото, ако ги намерят у вас при освобождаването ви, то и двамата сме загубени. Трябва да ми се закълнете в това разпятие и в тези две икони, че не ще ме предадете.

— Готов съм, господине, да се закълна във всичко, което искате. Аз съм ви твърде много задължен, за да мога да ви предам.

След това той проля обилни сълзи, охкаше и се оплакваше, че бил нещастен, задето съм могъл да го подозирам, че иска да предаде един господин, за когото би дал живота си. Аз знаех какво значеше това, но продължавах да играя комедията си. Дадох му една риза и една шапка, оголих главата си и напръсках нашата килия и самия него продължително и изобилно със светена вода. След това го накарах да произнесе три безсмислени заклинания, които тъкмо затова трябваше да вселят страх в душата му, една ужасна клетва. След като се бе задължил чрез тази смешна клетвена церемония да занесе писмата ми на техните адреси, му ги дадох. Той предложи да ги зашие в подплатата на гърба на неговата жилетка. Позволих му.

Бях твърдо убеден, че той щеше да предаде писмата ми при пръв удобен случай на секретаря, затова ги бях съчинил така изкусно, че техният стил не можеше да издаде хитрината ми. Той можеше само да ми спечели уважението на Трибунала, а може би, и неговата милост. Първото бе написано до господин де Брагадино, другото — до господин Гримани. Казах им да не се тревожат за моята съдба, защото съм имал основания да се надявам за скорошно освобождение. Когато изляза, те ще намерят, че наказанието ми е било само за мое добро, понеже в цяла Венеция нямало човек, който да се нуждаел повече от поправяне от мен.

Молех господин де Брагадино да ми изпрати кожени ботуши за през зимата, понеже сегашната ми килия била толкова висока, че съм могъл да стоя прав и да се разхождам в нея.

Пазех се да не дам на Сорадачи повод да подозре, че писмата ми бяха от такъв невинен характер, защото тогава той би могъл да пожелае да извърши едно добро дело и да ги занесе на адресите им, а аз не исках това. В следната глава, драги читателю, ти ще видиш дали една клетва може да упражни някакво въздействие върху черната душа на моя отвратителен другар и как се потвърди старата поговорка: „Във виното е истината.“ Подлият човек се бе описал в разказа си точно такъв, какъвто беше в действителност.

Глава тридесет и първа

Предателството на Сорадачи. Отец Балби довършва щастливо свето дело. Напускаме килията си. Неподходящо двоумение на граф Асквино. Впускане в бягство.

Сорадачи държеше моите писма от два или три дни, когато един следобед ми каза, че секретарят го подозирал, че е предупредил каплана, понеже свещеникът не бил ходил никога при посланика и у него не намерили никакво заявление. След продължителен разпит го завели в една тясна килия и го оставили там няколко часа, след това го оковали отново и го завели във вериги пред секретаря. Последният поискал от него да признае, че е казал някому в Изола, че свещеникът няма да се завърне вече, той обаче не могъл да признае това, защото никому не бил казвал такова нещо. Секретарят се уморил от разпита, позвънил и той бил доведен от полицаите отново при мен.

Този разказ силно ме натъжи, защото виждах много ясно, че нещастникът щеше да остане дълго при мен. Тъй като трябваше да известя Балби за злополучната съдба, писах му през нощта и понеже бях правил това повече от един път, най-сетне ми се удаде чрез упражнение да пиша доста добре в тъмнината.

На следния ден исках да се уверя, че не съм се излъгал в подозрението си. Казах на шпионина да ми предаде писмото, което бях писал на господин де Брагадино, трябвало да прибавя още нещо. „След това можете да го зашиете веднага пак“.

— Това е опасно, защото ключарят би могъл да дойде през това време и тогава бихме били загубени.

— Това няма значение, дайте ми писмата.

Изведнъж извергът се хвърли в краката ми и се закле, че при повторното отвеждане пред строгия секретар се разтреперил силно и почувствувал някакъв непоносим натиск върху гърба си, точно на мястото, където били зашити писмата. Секретарят прочел двете писма и ги поставил в едно чекмедже на писалището си. Казал му, че ако бил занесъл писмата, това би се узнало и би могло да му струва живота.

Престорих се, като че ли ми става лошо, покрих лицето си с ръце, хвърлих се на колене до леглото пред иконата на Девата и с тържествен тон поисках от нея отмъщение за подлеца, който престъпи най-светата клетва и ме предаде. След това легнах в леглото си, обърнах лице към стената и имах търпението да остана през целия ден в това положение, без да се помръдна, без да кажа нито дума и без да обръщам внимание на плача, виковете и уверенията в невинност на нехранимайкото. Играх отлично своята роля в една комедия, чийто план имах готов в главата си. През нощта писах на Балби да дойде точно в един часа на обяд, нито минута по-рано или по-късно и да продължи работата си, но да работи само четири часа, нито минута повече. „Нашата свобода зависи от вашата голяма точност и вие няма защо да се страхувате от нищо“.

Беше двадесет и пети октомври и наближаваше моментът, когато трябваше или да изпълня плана си, или да се откажа безвъзвратно от него. Държавните инквизитори и секретарят прекарваха всяка година първите три дни от ноември на някое място на сушата235, Лоренцо използуваше отсъствието на господарите си, напиваше се всяка вечер, спеше по-дълго от обикновено и се явяваше късно под оловните покриви.

Знаех това и предпазливостта изискваше да избера това време за бягството си, понеже можех да бъда сигурен, че бягството ми щеше да бъде забелязано едва късно сутринта.

За да взема решението си, макар че не можех повече да се съмнявам в низостта на моя съзатворник, имаше още една причина, която ми се вижда достатъчно важна, за да скрия от моите читатели.

Най-голямата утеха за един намиращ се в нужда човек е надеждата да се освободи от нея. Той копнее за края на своето нещастие и вярва, че може да ускори идването му чрез своите молитви, той би сторил всичко възможно, за да узнае точно часа на своето мъчение. За жалост никой не може да знае в кой момент ще настъпи едно събитие, което зависи от волята на някой друг, даже и ако този друг сам му каже това. Страдащият човек става нетърпелив и слаб и проявява неволно склонност към суеверие. Бог, казва си той, трябва да знае момента, който ще сложи край на моето нещастие. Бог може да позволи да ми стане известен този момент, безразлично по какъв начин. И когато е изпаднал вече в такива мисли, той не се бави да попита съдбата. Избира си за това един начин, който неговото въображение му внушава и няма значение дали той вярва повече или по-малко в откровенията на избрания от него гадател. В този дух са действували повечето от онези, които са искали съвет от Пития, или от джобовете в гората на Додона, този дух подбужда също и онези, които се обръщат към кабалата или търсят желаното осветление в някой стих от библията или от Вергилий, чрез което са се прочули тъй много вергилианците, за които ни съобщават толкова много писатели, същият дух най-сетне въодушевява и тези, които са твърдо убедени, че могат да получат разяснения на всички свои съмнения чрез случайни или почиващи на пресмятане комбинации на някаква мизерна колода карти.

В това състояние на духа се намирах и аз. Но понеже не знаех по какъв начин бих могъл да принудя съдбата да ми открие чрез библията предопределената ми участ, което значи момента на възвръщането на несравнимото благо на свободата, то реших да запитам божественото стихотворение на майстор Лодовико Ариосто, бях чел „Бесният Роланд“ стотина пъти. Знаех го наизуст и ме възхищаваше даже и под оловните покриви. Обожавах идолопоклоннически гения на големия поет и според мен той можеше по-добре да предскаже съдбата ми, отколкото Вергилий.