Лекомислието на монаха ми се стори неразбираемо. Писах му, че съвсем не съм наклонен да се доверя на Николо и че тайната ми била толкова важна, че не мога да пиша за нея. При все това, неговите писма ми доставяха удоволствие. В едно от тях ми съобщаваше защо граф Асквино бил под оловните покриви. Странно беше, че го държаха там, въпреки неговото състояние на телесна безпомощност, защото бил чудовищно дебел и едва можел да се движи, тъй като счупеният му крак бил лошо заздравял. Графът, който не бил богат, упражнявал в Удине адвокатска професия. Благодарение на тази професия той защищавал в Градския съвет правата на селското съсловие срещу благородниците, които с обичайната надменност искали да му оспорят правото на глас в провинциалните събрания. Тези искания на селяните смущавали общественото спокойствие и за да ги вразумят чрез правото на по-силния, благородниците се обърнали към държавните инквизитори и последните заповядали на графа — адвокат да изостави защитата на клиентите си. Графът отговорил, че градското право му давало основание да защитава законите и отказал да се подчини. Инквизиторите накарали да го затворят въпреки градско право и от пет години насам той дишал лековития въздух на оловните килии. Получавал, както и аз, петдесет солди дневно, но можел да разполага със свои пари. Монахът, който никога не бе имал нито хелер, ми съобщи лоши работи за скъперничеството на своя другар. Той ми пишеше още, че в килиите от другата страна на залата били затворени двама благородници от седемте общини, които се намирали в затвора също заради непокорство. Един от тях полудял и бил държан във вериги. Най-сетне ми пишеше, че в друга килия били затворени двама нотариуси.

След като подозрението ми бе изчезнало напълно, се отдадох на размисъл:

„Искам на всяка цена да добия свободата си. Лостът, който притежавам, е отличен, но ми е невъзможно да се възползувам от него, защото всяка сутрин цялата ми килия, с изключение на тавана, бива очуквана с желязна пръчка. Ако искам да изляза от килията си, това трябва да стане през тавана. За тази цел се нуждая от една дупка, а такава не мога да пробия отдолу нагоре, а и не мога да свърша тази работа за един ден. Нужен ми е помощник и той може след това да избяга заедно с мен.“

Изборът не можеше да ме затрудни, защото той можеше да падне само върху монаха. Последният беше на тридесет и осем години и макар и да не беше особено умен, все пак мислех, че любовта към свободата, първата нужда на човека, би му дала толкова решителност, за да изпълни заповедите ми. Най-напред трябваше да се реша да му доверя всичко, след това идваше въпроса да намеря начин да му предам кола си. Това бяха две трудни задачи.

Преди всичко го попитах дали желае да добие свободата си и дали е готов да предприеме всичко, за да я постигне заедно с мен. Той ми отговори, че другарят му и той били готови на всичко, за да строшат веригата си, но добави, че било безсмислено да правим неизпълними планове за бягство. Беше изпълнил четири страници с изброяване на причините, които според неговия беден разум, правели изпълнението невъзможно. Нещастният човек не виждаше никакъв изглед за успех. Отговорих му, че общите мъчнотии не ме занимават. При съставянето на моя план съм мислил само за собствените трудности, а тези щели да бъдат превъзмогнати. Накрая му дадох честната си дума, че ще го освободя, ако поиска да поеме задължението да изпълни съвсем точно всички мои предписания.

Той ми обеща.

Чак сега му съобщих, че имам едно изострено желязо, дълго двадесет цола. С него той трябва да пробие тавана на килията си и след това да направи една дупка в стената, която ни разделя един от друг. През тази дупка той ще достигне до пода над моята килия. Ще пробие тавана и след това ще ми помогне да мина през дупката.

„Щом стигнем дотам, вашата работа е свършена и започва моята. Аз ще освободя вас и граф Асквино.“

Той ми отговори, че ако ме освободи от моята килия, то ще съм все още в затвора, и нашето положение би се отличавало от сегашното само по това, че бихме имали малко повече място. Ние бихме се намирали на тавана, а той бил затворен с три здрави врати.

„Зная всичко това, преподобни отче“, отговорих му аз, „но ние не ще избягаме през вратите. Моят план е готов и съм сигурен в успеха. От вас искам само да изпълнете точно всичко и да се въздържате от всякакви възражения. Помислете само, как най-добре мога да ви изпратя нашия инструмент за освобождение, без да се усъмни този, който ще го предаде. Накарайте засега да ви купят чрез тъмничаря четиридесет или петдесет икони, които да са толкова големи, че да можете да покриете с тях цялата си килия. Тези религиозни картини не ще възбудят у Лоренцо никакво подозрение. На вас те ще послужат, за да прикриете дупката, която трябва да пробиете в тавана. Ще са ви нужни няколко дни, но Лоренцо не ще може да вижда сутрин това, което сте направили предишния ден, понеже ще го прикривате с картина. Ако ме питат защо не го направя аз сам, отговарям ви: не мога, защото нашият тъмничар ме подозира, а тази причина ще ви се види без съмнение уважителна.“

Макар че бях помолил монаха да помисли относно начина, как бих могъл да му изпратя най-добре лоста, все пак и аз самият се занимавах непрестанно, за да намеря такъв. И тогава ми дойде на ум щастлива идея, която възприех веднага. Казах на Лоренцо да ми купи една току-що излязла голяма библия-фолио. Това бе Вулгата в превод на Септуагинта. Надявах се, че ще мога да скрия лоста в гърба на този голям том и така ще мога да го изпратя на монаха. Но когато получих книгата, видях, че лостът бе с два цола по-дълъг.

Моят кореспондент ми бе писал, че неговата килия била тапицирана с иконите, аз му съобщих идеята за библията и че дължината на желязото ми създава затруднения. Щастлив, че може да блесне веднъж със своя ум, той ме подигра заради безплодието на моето въображение и писа, че е нужно просто да изпратя лоста, увит в моята лисича кожа. Лоренцо му бил разказал за красивата кожа и нямало да възбуди никакво подозрение, ако граф Асквино изявял желание да я разгледа, защото искал да си купи подобна.

„Нужно е само да ми я изпратите завита. Лоренцо няма да я отвори.“

Бях твърдо убеден в противното, преди всичко, защото една свита кожа е много по-неудобна за носене. Все пак, за да не го обезкуража и за да го убедя същевременно, че не съм толкова лекомислен като него, му писах да нареди да му се донесе кожата. Лоренцо ме помоли за това и аз му дадох кожата завита, без лоста, и четвърт час след това ми я донесе обратно с думите, че господата я намирали много хубава.

Монахът ми писа жаловито писмо, в което се признаваше за виновен, задето ми е дал лош съвет, но мислел, че не бивало да го последвам. Лостът бил загубен, понеже Лоренцо носел кожата развита върху рамото си. И това нещастие осуетявало всяка надежда. Утеших го, като му разясних неговото заблуждение и го помолих за в бъдеще да не бъде толкова смел в съветите си. Но трябваше да се направи нещо и затова се реших да изпратя лоста под закрилата на библията. Без съмнение, необходимо беше някакво приспособление, за да се попречи на преносвача на огромната книга да го открие. И направих следното:

Казах на Лоренцо, че за празника свети Михаел искам да ям макарони със сирене. За да покажа на господина, който тъй приятелски ми заема книгите си, че съм му благодарен за неговата любезност, искам да изпратя и нему една голяма чиния макарони и то като ги приготвя сам. Лоренцо ми каза, че графът искал да чете голямата книга, която струвала три цехини. Това бе уговорено между нас.

— Много добре, ще му я изпратя заедно с макароните. Донесете ми само най-голямата чиния, която имате вкъщи, защото искам да уредя нещо представително.

Той обеща да услужи според желанието ми. Аз обвих лоста в хартия и го скрих в гърба на книгата така, че той стърчеше точно по равно от двете страни. Ако сега сложех върху библията една голяма чиния макарони с много разтопено масло, бях сигурен, че Лоренцо не би могъл да види краищата на лоста, защото би трябвало да прикове погледа си върху ръба на чинията, за да не излее маслото върху книгата. Съобщих всичко това на отец Балби и му препоръчах особено да не бъде несръчен при поемането на книгата и преди всичко, да вземе двата предмета едновременно, а не един след друг.

В деня на свети Михаел Лоренцо дойде по-рано от обикновено с тиган с приспособление да държи яденето топло, който бе пълен със съвсем горещи макарони и с всички необходими прибавки за приготвянето им. Аз оставих да се разтопи едно голямо парче масло, поставих макароните в чинията и напълних последната с масло чак до ръба. Чинията беше огромна, много по-голяма от книгата, върху която я бях поставил. Всичко това стана до вратата на моята килия. Лоренцо стоеше вън в коридора.

Щом всичко бе готово, вдигнах внимателно библията и чинията, и то така, че гърбът на книгата бе обърнат към носача. После казах на Лоренцо да протегне ръцете си, да внимава да не потече масло върху книгата и да отнесе бързо всичко. Докато поставях в ръцете му значителния товар, гледах го непрестанно в очите и забелязах с най-голямо задоволство, че той не отделяше погледа си от маслото, което се страхуваше да не потече. Каза ми, че би било по-добре да отнесе първо чинията, след това щял да се върне и да вземе и книгата, но му отговорих, че чрез това подаръкът щял да загуби стойността си и че всичко трябвало да върви заедно. След това той се заоплаква, че съм сложил много масло върху макароните и ми каза, като направи смешна гримаса, че ако разлее маслото, нямало да бъде отговорен за щетите.