Щом Лоренцо остана сам с мене, започна пръв да говори:

— Вие ми казахте, че сте получили от самия мен инструментите, които са ви били нужни, за да направите огромната дупка. За това вече не любопитствувам, но бихте ли имали милостта да ми кажете, кой ви е дал необходимите съставни части, за да направите лампата?

— Вие лично.

— Охо, това вече няма да мине! Много е смело, но не е разумно.

— Аз не лъжа. Вие сам ми дадохте със собствените си ръце всичко, от което се нуждаех: зехтин, кремък, серни конци, останалото вече имах.

— Прав сте, но бихте ли могли да ме убедите също така лесно, че съм ви доставил и инструментите, за да пробиете дупката?

— Положително, защото аз получих всичко само от вас.

— Господи! Какво чувам? Та кажете ми, кога съм ви дал тесла!

— Ще ви кажа всичко, и то самата истина, но това ще стане само в присъствието на секретаря.

— Не искам да узнавам нищо повече, вярвам ви във всичко. Моля ви мълчете! Помислете, че съм беден човек и имам деца.

Той хвана главата си с ръце и излезе.

Зарадвах се с цялото си сърце, че бях намерил средство да уплаша мерзавеца. Видях, че неговият собствен интерес го принуждаваше да не казва на господарите си нито дума за случката.

Бях заповядал на Лоренцо да ми купи съчиненията на Мафей232. Този разход му причини мъки, но той не се осмели да ми каже това открито, а ме попита, защо съм се нуждаел постоянно от нови книги, когато съм имал вече толкова много.

— Прочетох всичко и искам нещо ново.

— Ще кажа да ви заемат книги от един затворник, ако пожелаете да му дадете вашите в замяна. По такъв начин ще спестите парите си.

— Те са може би романи, а аз не обичам такива.

— Научни книги са. Ако вярвате, че сте единствената умна глава, то лъжете се.

— Е добре, нека е така, ще видим. Ето ви една книга, която заемам на късмет. Донесете ми друга вместо нея.

Бях му дал „Рационариум“ от Петау233. След четири минути той ми донесе вместо него първия том на Волф234. Това ми бе извънредно приятно и му казах, че се отказвам от Мафей и той се зарадва много.

Радваше ме не толкова четенето на тези научни книги, колкото удобният случай да мога да започна размяна на писма с някой друг, който би могъл да ми бъде в помощ при моя план за бягство, който бях вече съставил в ума си. Щом Лоренцо излезе, отворих книгата и се зарадвах извънредно много, когато забелязах върху един лист думите на Сенека: „Нещастието е душата, която се измъчва за бъдещето“, перифразирани в шест хубави стихове. Съчиних веднага също така шест и, за да мога да ги напиша, измислих следното средство: бях оставил да порасне нокът на малкия ми пръст, за да мога да го ползувам като лъжичка за чистене на ушите. Изострих го, така че можеше да служи като перо. Но нямах мастило и исках вече да си пробода пръста, за да пиша с кръвта си, когато внезапно ми дойде на ум, че вместо мастило можех да използувам сока от черници, а такъв имах. Освен шестте стиха, написах и списъка на книгите, които имам, и го поставих в гърба на същата книга. Трябва да се знае, че в Италия книгите са подвързани обикновено в пергамент и то така, че при отваряне гърбът образува един джоб. Под заглавието на гърба написах: „тук е скрито нещо“. Горях от нетърпение да получа отговор. Затова, когато Лоренцо се появи на следната сутрин, му казах, че съм прочел книгата и моля лицето да ми изпрати някоя друга. След малко имах в ръцете си втория том.

Едва останал сам, отворих книгата и намерих вътре следните думи, написани на латински върху отделен лист:

„Ние сме по двама в една килия и ни прави най-голямо удоволствие да виждаме, че невежеството на един алчен тъмничар ни създава предимство, което е безпримерно на това място. Аз, който пиша настоящето, съм Марино Балби, венециански благородник и член на Ордена на сомаските. Другар ми е граф Андрея Асквино от Удине, столицата на Фриол. Съобщавам ви от негово име, че всички книги, които той притежава и чийто списък ще намерите в гърба на книгата, са на ваше разположение, но ви обръщаме внимание, господине, че трябва да бъдем извънредно предпазливи, за да държим нашата връзка в тайна от Лоренцо.“

Не беше никак за учудване, че в положението, в което се намираме, бяхме дошли до една и съща мисъл, а именно, да си съобщим взаимно списъка на нашия малък запас от книги и за тази цел бяхме избрали гърба на книгата. Тази мисъл ни внуши здравият човешки разум, но намерих странно, че той ми препоръчваше предпазливост върху един отделен лист. Струваше ми се невъзможно Лоренцо да не отвори книгата. Тогава той би видял листа и понеже не знаеше да чете, би го поставил в джоба си, за да накара някои да му прочете съдържанието. Така всичко би било открито още в самото начало. Това ми даде повод да заключа, че моят кореспондент вероятно ще да е някой съвсем безразсъден човек.

След като прочетох списъка на книгите, написах кой съм, как са ме затворили, че не зная за какво престъпление са ме наказали и че се надявам да се видя скоро свободен. Балби ми писа едно писмо от шестнадесет страници. Граф Асквино не пишеше нищо. Монахът ми разказваше цялата си злощастна съдба. От четири години бил затворен, и то, защото се ползувал от благоволението на три млади момичета. Имал три деца от тях, които от великодушие накарал да кръстят на негово име. Първия път го заплашили с укорителна проповед от началника му. Втория път го заплашили с тежко наказание и третия път, най-сетне, накарали да го затворят. Отец-приорът от неговия манастир му изпращал всяка сутрин ядене. Казваше ми в писмото си, че приорът и Трибуналът били тирани, защото нямали власт над съвестта му. Бил убеден, че трите деца били от него, затова като почтен човек, не посмял да ги лиши от предимството, което неговото име можело да им даде. После ми казваше, че не могъл да постъпи другояче, освен да признае открито своите деца, за да не могат те да бъдат приписвани клеветнически на други бащи, защото това щяло да повреди на доброто име на трите почтени момичета, от които той имал тези деца. Освен това, не могъл да заглуши гласа на природата, който говорил в полза на невинните създания.

Той завършваше с думите: „Не съществува никаква опасност, че моят приор ще изпадне в същата грешка, понеже неговата нежност се прилага на дело само спрямо неговите ученици.“

Писмото бе достатъчно, за да опозная човека. Един особен чудак, чувствен, обзет от фалшиви представи, зъл, глупав, непредпазлив, неблагодарен — такъв се показваше той още в това първо писмо. Понеже, след като ми бе казал, че би се чувствувал много нещастен без седемдесетгодишния граф Асквино, който притежавал книги и пари, той бе написал цели две страници, за да говори лошо за него и да ми описва грешките и смешните постъпки на стария човек. Ако бях свободен, не бих отговорил на човек с такъв характер, но под оловните покриви трябваше да се възползувам от всичко. Намерих в гърба на книгата молив, пера и хартия, така че сега можех да пиша съвсем удобно. Той ми даваше също и точни сведения за всички затворници, които се намираха тогава под оловните покриви, или са били там през време на неговото четиригодишно затворничество. Каза ми, че слугата на затвора Николо му купувал тайно всичко, каквото пожелаел, назовавал му имената на затворниците и му разказвал каквото знаел за тях. Като доказателство ми съобщаваше всичко, което бе научил за моята дупка. Извадили ме от моята килия, за да настанят там патриция Приули. Лоренцо употребил два часа, за да поправи нанесените от мен повреди. Той забранил под страх от смъртно наказание на столаря, ключаря и на всички пазачи да кажат макар и дума за това.

„Още един ден“ казал пазачът „и Казанова би избягал по остроумен начин, а Лоренцо би увиснал на бесилката, понеже, макар че се престорил на много учуден при вида на дупката, все пак несъмнено е, че само той е могъл да достави необходимите инструменти, за да се извърши една толкова трудна работа.“

„Николо ми каза още“, продължаваше моят кореспондент, „че господин де Брагадино му обещал хиляда цехини, ако може да ви бъде от помощ при едно бягство. Лоренцо обаче знае това и се надява да заслужи наградата без опасност, като издействува чрез жена си вашето освобождение от господин Диедо. Никой от пазачите не се осмелява да говори за случката, защото всеки се страхува, че Лоренцо, ако би се удало да се оправдае, би си отмъстил, като накара да го изгонят.“ Монахът ме молеше да му разкажа изчерпателно цялата история и да му кажа как съм се снабдил с инструментите. Можел съм да разчитам на мълчанието му.

Не се съмнявах в любопитството му, но твърде много в неговото мълчание, тъй като още от неговата молба личеше, че той беше много недискретен човек. Но смятах, че трябваше да се отнасям добре с него, защото той ми изглеждаше да е човекът, който ще изпълни всички мои нареждания и да ми помогне за възвръщането на свободата. Затова му отговорих. Внезапно ми дойде на ум едно подозрение, което ме накара временно да не изпратя написаното от мен. Сетих се, че тази размяна на писма би могла да бъде хитрост от страна на Лоренцо, за да узнае по такъв начин от кого съм получил инструментите и къде съм ги оставил. За да изпълня желанието му, без да се изложа, му писах, че съм направил дупката с помощта на един остър нож, който съм имал и който съм оставил горе на корниза на прозореца в коридора. Минаха повече от три дни. Бях се успокоил, защото Лоренцо пропусна да потърси по корниза, което непременно би сторил, ако бе заловил писмото. Освен това, отец Балби ми писа, че знаел, че съм могъл да имам такъв нож, защото Лоренцо му бил разказал, че не ме били претърсили, преди да ме затворят. Лоренцо не бил получил заповед за това и това обстоятелство би го спасило може би, ако моето бягство бе сполучило. Накрая монахът ме молеше да му изпратя ножа си чрез Николо, комуто съм могъл да се доверя.